Време е за прошка!

Началото на март. Седмицата на прошките – кои истински, кои не.  Кара ни да се замислим за своите грешки. Дойде времето на големи равносметки. Времето, в което трябва да се обърнем към най-близките си хора, които волно или неволно сме обидили. Да кажем силната, но трудна за изричане дума “извинявай”. Трудно преглъщат егото си живеещите в 21-ви век, но през тази седмица трябва. Едни прощават по задължение, други пък вече простени за глупавите си грешки, отново ги повтарят. Без съвест, без укор. Природа, какво да се прави…

Връщаме се назад в изминалата година и й правим обстойна рецензия. Грешките са очевидни. Но все пак сме длъжни да се замислим за тях, да им направим дисекция, за да открием вината си. Трудно е. Егото ни е голямо, а грешките ни се струват още по-големи. Колкото и да казваме: “За нищо не съжалявам. Щом се е случило, значи е трябвало да се случи”, всъщност ни гризе отвътре. Вината, мисълта за грешките, които е можело да не правим, но сме се заинатили.  Изпращаме греховете си с еднопосочен билет до незнайна дестинация и се молим да не се върнат обратно. По-големи, по-страшни. А ние се прикриваме зад маската на оправданието, на отризацанието. Да, знам, че съм виновен. Поучих се от грешките си и те отидоха в графа “мъдрост”. Каква ирония само. Значи най-мъдрите хора са тези с най-много грешки...

Тази седмица е някак празнично, но и тягостно. Къщите се изпълват с хора, дошли при по-възрастните си роднини, за да искат прошка.  Пълно е, но пак е празно. Нещо ни липсва. Или може би някой, който не е сред нас, за да чуе извинението ни, думите ни, дори плачът ни.

Разбира се, бабите и дядовците ни слагат ядене. Такъв е обичаят. Парадоксално е, обаче, като си тръгнем колко пълни са коремите ни и колко празни душите ни. Тягостно е. И не е от времето дори, защото е март, а пролетта тепърва ще дойде. Студено е вътре в нас, а не навън. Защо ли? Изкупихме ли греховете си с едно “извинявай” и една неловка усмивка? Замисляме се един по един за близките си. Какво направих за тях не само през годината, а през целия си съзнателен живот?  Зарадвах ли ги с нещо? Стигна ли ми времето, или 365 дни са прекалено малко за обичане? Ох, остави, и тази мисъл отива с пътническия влак.

Тук се появява и страхът – границата между миналото и бъдещето. Не ни дава да продължим напред, за да не повторим старите си грешки. Притесняваме се да не би отново да оплескаме нещата, да се спънем 100 пъти и да се изправим 101-ви път с наранени колене и още по-наранена душа. Най-лошото е, че раните не са само върху нас, а и върху другите. Техните не зарастват бързо и се превръщат в белези. Няма по-страшно нещо от белезите върху душата. Не ти оставят мира. Мислиш си, че едно “извинявай, няма да се повтори” ще оправи нещата. Ще сложиш една усмивка и все едно си простил. Да, но съвестта е гаден съдник, по гаден от Хитлер. Няма да те остави намира, повярвай ми.

Следващият път като нараниш поредния човек, когото смяташ за близък се замисли: “Като падна отново, кой ще ме хване? Кой ще бъде моят спасител?”. Никой. Вече разчиташ само на себе си и мъдростта, придобита от грешките. Онези – фаталните.

Тръгна ли си, ще е зима

Избери този, който ще обича и лудостта ти