Всеки Бай Пешо мечтае за стажанти трета ръка

„Комшията Пешо организира събития и му трябва стажант. Говорил съм да отидеш ти. Стоя с името си, не ме излагай!“

Това са последните думи, които чуваш по телефона, преди да прекрачиш прага на наетата от бай Пешо офис-гарсониера. Известно ти е, че бай Пешо работи в сфера, която никога не те е интересувала, както знае и твоят поръчител. Знаеш обаче и че в тоя живот има твърде много неща, които няма да са ти интересни, но пък могат да ти бъдат полезни и да ти дадат много нови знания и умения. Така или иначе отиваш да видиш с какво можеш да бъдеш полезен – все пак цяло име е заложено на карта за тебе! То пък и едно име...

Влизаш, посреща те Пешо, кани те да седнеш, показва ти потенциалното бюро – старо, оръфано, а зад него – полуизкъртен стол. „Още съм в началото, нали разбираш?“. Проявяваш разбиране – все пак си студент и не би трябвало да имаш каквито и да е претенции – отлично знаеш, че нямаш покритие за тях. Веднага пред теб се описва някаква утопична картина, в която същия тоя човек, който досега ти се е извинявал, че е още в началото и няма пари за стол и бюро, се представя като гигантски, виден и най-иновативен бизнесмен от световна класа, който просто не е признат в собствената си страна, защото има световен заговор срещу него, в който участват 3 министерства и 8 злонамерени конкуренти. Въздишаш. Усещаш накъде отива работата. Обещава ти се обаче малка заетост с гарантиран доход и свобода да присъстваш на лекциите си. Това те устройва. Съгласяваш се с ясното съзнание, че няма да спреш да търсиш ново място, но от това поне ще черпиш някакъв опит и някакъв минимален доход.

Още на следващия ден бай Пешо те кара да му напишеш „някакво материалЧЕ там“ . Въпреки че бай Пешо не прави разлика между „който“ и „които“, смело се набърква в работата ти, като много държи да използваш високопарни думи, чието значение самият той изпитва затруднения да разбере. Чул е високите интелектуалци да говорят за „лайтмотив“ и вече знае, че без тази дума не би могъл да съществува. Накрая се изморява и ти казва: „Ох, вземи изречението ми от сайта – по-добро е“ , а там откриваш 5 граматични грешки, 3 правописни и 8 пунктуационни, но нямаш право да го пипаш – по-добро е. Да повдигнеш въпроса за евентуална редакция? Абсурд!

Скоро бай Пешо започва да ти обяснява колко е велик и недооценен. Започваш да се чудиш защо точно се навря в тая каша. А, да – за да правиш услуга на своя „поръчител“. Започваш да се чудиш защо си му на бай Пешо, който първо ти е обяснил, че нищо не разбира от твоята работа и затова те наема, а после започва да ти обяснява как разбира от писателстване, икономика, туризъм, ейчар, пиар, хидроинженерство, квантова физика, градене на имидж, емплойър брандинг, карти таро, 8 вида брейнсторминг, класически балет, история, маркетинг, висша математика, право, философия, публична администрация и има сертификати за 5 езика.

В продължение на няколко дни се превръщаш в нещо като личен роб – налага се да изоставиш всички свои планирани ангажименти и въпреки че е национален празник, а след него предстои уикенд, ти имаш своите задачи. Имаш нужда от консултация с бай Пешо, за да знаеш дали вършиш правилното нещо. Все още не разбираш какво си представя като каже „Напиши някакво материалче там. Да е интересничко.“. Бай Пешо обаче не вдига цял уикенд, защото е решил да си почива. Иска да си готов до понеделник сутрин и да си изпратил всичко където е необходимо, а той самият ще се появи чак следобяд. Изпадаш в паника – няма кой да ти каже дали правиш нещата както бай Пешо ги иска. Няма и на кого другиго да се обадиш, защото бай Пешо пести от персонал. Бай Пешо също така не е сам в цялата работа, но ти не знаеш къде да намериш останалите „помощници“, нито знаеш кои са, защото „офисът“ на бай Пешо си е само за бай Пешо (и вече за теб) и нямаш реална идея колко и кои са хората, които стоят зад проекта. Не знаеш и техните функции. Не знаеш даже къде се събират да работят, че да им отидеш на крака само и само някой да ти даде обратна връзка.

Няма да търпиш – искаш да си тръгнеш. Само че бай Пешо те изпреварва и спира да си вдига телефона в продължение на половин месец. Сега се сещаш, че толкова приятелски си му работил, че някак си пропуснал факта, че бай Пешо искаше да му работиш без договор. Повече отвсякога искаш да ти бъде платено поне заради психологичните травми, които ти е нанесъл с величаенето си. Само че нямаш никакво правно доказателство, че изобщо си имал нещо общо с бай Пешо. „Поръчителят“ ти се прави на приятно разсеян. Големи шансове нямаш с бай Пешо. Решаваш да теглиш една пловдивска и звучна майна. Тъкмо да я теглиш и...

На шестнайстия ден от последната ви среща се появява отново като ти звъни да ти се скара колко е разочарован от теб, за дето не си го търсил по-настоятелно. Уговаряте ден и час да ти плати, а на деня получаваш двуцифрена сума. Бай Пешо е от щедрите. Благодариш и гледаш да изчезнеш по-бързо преди поредната тирада колко е велик. Но всъщност бай Пешо планира да те вербува да му пишеш „материалЧЕТА“ и занапред. Ти обаче вече не си сигурен дали компетенциите ти отговарят на нивото на бай Пешо. Все пак той е велик, а ти си просто студент. Отказваш му, защото уважаваш труда си и не смяташ, че отношението към него трябва да е на база „някакво материалЧЕ“, а трябва да работиш по ясно зададени параметри с човек, който разбира важността на твоята работа за неговия бизнес. Иначе си просто драскач на полусвободна практика, от която няма особен ефект. Също така отказваш, защото искаш да намериш място, където ще се учиш на все повече нови и полезни неща, които да те изградят не само като професионалист, но и като личност. Знаеш, че бай Пешо не може да ти даде нищо повече от главоболие.

Бай Пешо обаче е настоятелен и си позволява да те търси в личните ти профили в социални мрежи, като сипе по теб обиди как не ставаш и колко бил разочарован. Интересното е, че бай Пешо няма намерение да те научи на нещо и не се интересува на колко други места същия този твой труд е бил оценяван и от колко места имаш признание. Ти, естествено, никога не си подхващал темата за тези факти, защото знаеш колко много имаш да учиш още. Не смяташ за важно да се изтъкваш пред когото и да е и може би това е твоята грешка. Бай Пешо вероятно обаче може би не е чувал и може би никога не би разбрал максимата, че е по-добре да научиш някого на нещо, отколкото да го караш да се чувства зле от факта, че не се справя. А за да се справя той, ти трябва да си способен да му заявиш какво точно искаш. За да го научиш обаче първо трябва да си сигурен, че самият ти разбираш есенцията на същото това нещо и да си много, ама много сигурен, че в случая не си ти този, който трябва да седне и да се научи минимум да напише името на собственото си събитие без 3 правописни грешки от 3 възможни думи в него.

*Материалът е провокиран от лични преживявания на авторката, нейни колеги и познати. Бай Пешо е събирателен образ на всички онези хора, които си позволяват да се подиграват със студентския труд и гледат на него като на евтина работна ръка, а не като на възможност за изграждане на ново поколение знаещи и можещи професионалисти, които да облагородят бизнес средата в България. Ако се разпознавате в образа на бай Пешо, Ви съветваме да преосмилите практиките си. Наясно сме, че навън има много компании, които се грижат да дадат поле за изява и нови знания на мотивирани млади хора. Този материал не е за тях. Този материал е за всички байпешовци навън, които вярват, че студентите са „трета ръка“ хора без достойнство.

Истината за бригадите! Или това, което никой не ти казва, преди да отидеш…

Виена - градът на “Целувката”