Защо обикнахме Stranger Things?

Ставам сутринта, мия зъбите, закусвам, обувам маратонките и късите панталонки, яхвам колелото и отивам до видеотеката в другия край на квартала. Слънцето пари все още съвсем леко кожата, но вятърът се движи, докато летя на синьото Балканче и ме гали приятно. Във видеотеката разглеждам филмите, които съм си набелязал отдавна – „Ловци на духове”, „Извънземното”, Пришълците”, „Нощта на ужасите”, „Дяволчетата”, „То”. Някои от тях съм гледал, но искам пак, други нямам търпение да ми разкажат страшните си истории. Избирам касетата, плащам си наема, пъхам я в раницата и паля с колелото към нас. Сядам да обядвам, каквото са ми сготвили и гледам клипове по MTV – дават целия „Thriller” на Майкъл Джексън, после има Duran Duran, The Clash, Police, Kate Bush. Докато ми спадне храната си влизам в стаята, пускам касетката с „Piece of Mind” на Iron Maiden или „Master of Puppets” на Metallica, хвърлям се на леглото, грабвам романа на Стивън Кинг, който чета („Талисманът” или „Сейлъмс Лот”) и в следващите два часа потъвам в музика и страховита приказка. След 100-ина страници грабвам пак колелото и излизам навън с приятели – ще ходим до рекичката на поляните или да берем череши някъде над Околовръстното. А вечерта ще ми дойдат на гости, за да гледаме филма който съм взел. Един обикновен и вълнуващ ден от лятната ми ваканция, когато съм на 13 преди достатъчно години, че да съм дишал 80-те и 90-те във възраст, в която те пускат с колелото чак до съседния квартал.

Не е никак чудно, че хора, които днес сме в нашите 30 или 40 години, най-продуктивния ни период, с удоволствие се връщаме към блаженството на тези години. А пък креативните представители на нашето поколение нерядко използват тази епоха за вдъхновение – все пак тогава за пръв път са откривали музика, кино и литература и творбите им винаги ще носят този печат. За останалите от нас пък винаги ще е удоволствие да се потопим за час-два в онези години, да усетим заспалото вълнение на детето, което къта стотинки, за да играе Кадилаци и динозаври в общото мазе, превърнато в гейм клуб или иска от родителите си лев-два за билет за кино, за да гледа Завръщане в бъдещето или Мотоциклетът вампир.

Подходът на братя Дъфър към поп културата на 80-те години е толкова откровено фенски, че беше неизбежно да погъделичка всеки, роден през 70-те или 80-те с умилителните закачки и подсказки към думи, феномени или събития, така типични за онази пъстра декада. Но, докато разчитат стилистично да уловят попкултурни пътешественици във времето, близнаците притежават неоспоримия талант да разкажат с убийствени каст и визия адски интригуваща история. В тази убийствена комбинация е разковничето сериалът да е посрещнат еуфорично не само от тези от нас, които сме били деца в онзи период, но и от днешните младежи - да карат момичета да носят тупирани коси и ярки гримове, пластмасови гривни и дънки с висока талия, а момчета да търсят как се играе „Dungeons & Dragons”.

„Stranger Things” удря виртуозно тънките струни на носталгията именно на това поколение, което днес е в 40-те си – особено в западния свят, където цялата поп култура се ражда и владее умовете, създавайки отделни и оформени социуми на база явления като музика, спорт, киномания, настолни игри, като дори диктува течения в прическите и дрехите. И като всяко нещо, което е направено с неподправена страст и удоволствие, успява да запали и едно съвсем необременено с носталгична тръпка поколение. Днешните тийнейджъри и младежи са родени, когато вече компютърът присъства във всеки дом, вероятно не са познали домашния телефон като устройство и за тях животът без интернет в джоба е като утопична измишльотина. И все пак милиони от тези млади хора се затварят сами или заедно за дълги ТВ маратони, за да погълнат наведнъж най-успешния сериал на Netflix. Чисто статистически – „Squid Game” е първият сериал в историята на платформата, който прехвърли милиард гледания, мина и го забравиха, докато „Stranger Things” го стигна и то само с един сезон. Всички очакват финалния, пети сезон да бие рекордите досега.

Това е поредното доказателство, че хората днес имаме нужда от романтиката на една епоха, отминала достатъчно отдавна, че да грее като химерна илюзия за невинност, пъстрота и ако не по-лек, то поне по-прост живот, но и достатъчно близо, че повечето от нас да сме присъствали в нея и да пазим фрагменти от нея в съзнанията си. А творците като братя Дъфър именно тогава са се сблъскали с тогавашните проявления на изкуството – музика, кино, телевизия, литература, комикси, игри. Живият спомен лесно се поддържа, когато е необходимо да се протегнеш само 30-40 години назад във времето и да извадиш все още релевантни и живи артефакти оттогава. Вмъквайки ги вътре, те придават на „Stranger Things” още повече дух и автентичност, а оттам и зрителите по-лесно се отъждествяват със сериала и потъват в атмосферата му. Особено за живеещите в западния свят, за които, за разлика от нашата страна на Желязната завеса, това са фрагменти от ежедневието. Старите ръбести американски автомобили. Моловете, в които децата ходят, за да играят аркадни игри. Настолните игри и клубовете по тях. Гимназиалните вълнения. Лошите модни решения, които са абсолютен печат на цяло едно десетилетие и си стоят закотвени само в него (и слава Богу). Кубчето на Рубик. Грамадните уоки-токита. Хлапетата, които ходят навсякъде с велосипеди. Домашните телефони с шайба. Целият сериал блъска с духа на 80-те.

И все пак, ако разчиташе само на визуалните елементи, „Stranger Things” не би бил този феномен, в който се превърна. Авторите на сериала обаче, като хора, живели и активно попивали духа на епохата, елегантно и непрекъснато вкарват референции към нея. Това са преките цитати на филми (колко пъти споменават „Междузвездни войни”!), сцени, които подсказват за култови заглавия от 80-те (хлапетата на релсите в гората и същата сцена в красивия “Stand by Me” по Стивън Кинг от 1986). Епизодът, в който четири от децата са в костюмите на ловците на духове. Картонената фигура на Еди Крюгер във видеотеката, в която работи Стив. Видеотеката сама по себе си. И не на последно място – книгата, която Лукас чете на Макс е „Талисманът” на Стивън Кинг и Питър Строб. Изобщо, целият сериал дължи много на Стивън Кинг. Дори логото на заглавието му е с шрифта ITC Benguiat по името на създателя си Ед Бенгиат, широко използван за кориците на романите на Кинг, които излизат в Щатите през 80-те. Всички тези скрити и явни послания говорят и директно, и несъзнато на зрителите на езика на това десетилетие. А това катализира още повече силата на историята, която разказват. И затова сериалът е толкова успешен – защото е универсално добър и разбираем. И не, нямам търпение за петия сезон. А дотогава ще чета детството си с книгите на Стивън Кинг с кориците на Петър Станимиров, ще играя „Уличен боец” на аркадната игра в бара и ще си пускам на стария касетофон също толкова старите касетки на Iron Maiden, W.A.S.P. и Cinderella. А вечер ще се приспивам с „Goonies”, „Beetlejuice”, „Hellraiser” или „Индиана Джоунс”.

Stranger Things 3: лятото, което промени всичко