Защо си заслужава да вярваме в чудесата?

Доколко понятието реалист е съвместимо с вярата в чудеса? Дори да се доверяваш само на това, което можеш да видиш с очите си, все пак има граница в съзнанието, след която въпросите остават неразгадаеми. И не е ли именно факта, че не знаем и не можем да узнаем, достатъчно основание да вярваме?

А може би фактите нямат никакво значение и истински ценното е състоянието на ума и духа ни. Днес се смеем на онези, които вярват в необяснимото, но подминаваме проблема с липсата на вяра в себе си, който притежават повечето от нас. 

Приемането, че няма невъзможни неща, че желанията се сбъдват и че се случват чудеса, е обвързано с разбирането от наша страна, че не всичко за този свят знаем и независимо колко уверени сме в информираността си, не за всичко можем да създадем ясни и обясними правила.

Но няма и защо да се стараем да променим това. Нашата задача не е да намерим решения на всички възможни проблеми, а да живеем с лекота в същия този привидно неясен свят, от който можем неограничено да черпим без да имаме нито карта, нито компас.

Огромна част от съществуването ни се крепи на доверие. Истината е, че дори да получим отговор и обяснение за всичко онова, което държи съзнанието ни будно и го кара или да открива съмишленици, или рязко да се противопоставя, ние няма да можем напълно да разберем и затова отново ще трябва просто да се доверим.

Така е било и в детството ни, но несигурността не ни е притеснявала тогава. Дали е било така, защото сме вярвали - във вълшебства или в най-обикновени неща, има ли значение?

Защото това, което в едни по-минали дни за нас е било чудо, днес ние толкова сме опростили, че сами сме объркали съзнанието си. Привикваме с всичките си дарове и богатства, а после решаваме, че сме станали реалисти без да осъзнаваме, че сами сме спрели да виждаме отвъд.

Точно тогава затваряме съзнанието си и се появява понятието "невъзможно", но то обозначава не неща, които преминават границите на обичайното, а тези на собственото ни съзнание.

За реалността ни важно е не друго, а собствената ни нагласа. Когато повярваме в нещо, ние му позволяваме да ни сполети, даваме свободата на съзнанието си да ни докаже, че понякога грешим.

И в този момент спираме да го отхвърляме - това непознатото за нас, каквото и да е - и започваме да му се наслаждаваме, защото вярваме или не, чудеса ще се случват, но едни от нас благодарение на тях ще се вдъхновяват, а други просто ще ги подминават.

Източник: highviewart