Александър Кадиев: Страх ме е, но не съм истерясал

Готови сме да се хванем на сериозен бас, че какъвто го виждаме Сашо Кадиев в „Преди обед“, почти същият си е и в личния живот. Усмихнат, непосредствен, напоително приказлив, от време на време леко разсеян и недоспал. Тук Сашо откровено ни сподели по какви причини би скочил на бой, в кое прекрасно животно би се преродил, има ли нещо, заради което да скокне с желание от леглото рано сутрин, и дали го бива в спортовете. Е, и разбира се - тема N1, коронавирусът. 

Сега покрай всички мерки заради коронавируса, поне временно свободата ти сигурно е малко или повече ограничена. Теб обзе ли те вече паниката или си спокоен, че всичко ще мине по-леко? 

По отношение на коронавируса претърпях промяна. В началото, може би както повечето хора, не го взимах насериозно, но истината е, че нещата стават напечени. Все повече хора са болни, все повече хора умират. Добрата новина, ако има такава, е, че младите като че ли не са засегнати фатално. Но ме е страх. Усещам се как внимавам с кого се поздравявам, как се поздравявам, гледам да не излизам, да не ходя по обществени места. Така че ме е страх – това мога да кажа. Не съм истерясал, не съм паникьосан все още, но ме е страх. Имам едно наум. Кофти работа.

Изглеждаш голям бърборко на екран, така ли си и в личния живот?

Да, защото вярвам, че единственото най-силно и съществено средство на човек е вербалната комуникация. Обичам да приказвам и да бърборя, понякога напразно, понякога може би за някои безсмислено, но аз винаги намирам смисъл в думите и в това, което аз казвам. И намирам радост да приказвам с хората, аз самият да приказвам. Това ми е работата, аз съм телевизионер и театрален актьор. Ние приказваме.

А какво може да те накара да мълчиш с часове?

Много неща – умората, лошото настроение, разбира се. Уединяването. Често си мълча вкъщи, сред близките. Даже понякога получавам коментари – „Еее, сред хората си толкова разговорлив, а сега си така мълчалив“. Но гледам да не мълча много-много.

Има ли нещо, което хората (дори и по-близки) са приели за теб, а всъщност не е така?

Понякога хората не разбират моя хумор или поне не им се нрави. А аз го правя наистина добронамерено, понякога може би съм по-хаплив. Но го правя добронамерено, в името на комедията. Това ми се иска да разбират повече хората – че аз наистина се шегувам. И че за мен животът, освен всички сериозни неща в него, е и шега, една игра. Иначе, не знам, все повече се успокоявам с времето да доказвам на когото и да било какъв съм аз. Това, което правя всеки ден в телевизията и всеки ден в театъра, мисля, че достатъчно добре говори за мен, моите недостатъци и моите положителни страни, такива, каквито са. Както се казва, никой не е перфектен. В този смисъл – нека да ме възприемат такъв, какъвто съм. А ако има някакво недоразумение, нещо, което не могат да разберат от моя изказ, от поведението ми, просто да говорят с мен и мисля, че ще се разберем.

Какво не би искал никога да се променя в работата ти?

Самата работа, начина на работа и хората. Понеже в „Преди обед“ екипът е прекрасен, с много умни, съвременни хора. И междувпрочем 90% са жени, което е великолепно, защото жените са чувствителни, по-дипломатични, по-меки, по-разбиращи. Така че и това не искам да се променя – съотношението мъже-жени. В театъра не искам да се променя това салоните да продължават да бъдат пълни. За нас е най-голямата радост публиката да идва на театър. Не искам да се променя отношението ми към работата. Бих искал да запазя ентусиазъм и любов към всичко това.

А кое би искал да е различно?

В „Преди обед“ може би да имаме повече възможности за изнесени студиа и за нещо екстремно или интерактивно, свързано с повече динамика извън самото студио. А в театъра – да е различно това, което играя. Да обърна внимание на малко по-сериозни роли. Да си оставя време за това. И, разбира се, това е голяма тема – да е различно отношението към хората на театъра, възнаграждението, разбира се, условията да са по-добри, защото сега наистина са мизерни. Съжалявам, че използвам тази дума, но е така. В театъра е мизерно, а не трябва да е така. Трябва да е хубаво, да е красиво, да има уважение, да се възнаграждават добре актьорите и да бъдат щастливи.

Най-голямата промяна, която се наложи да направиш у себе си, заради "Преди обед"?

Ранното ставане, разбира се. Въпреки че то е години наред вече, не мога да свикна. Аз съм човек, който не обича да става и не обича да се съобразява с часове и с минути. Кара ме да се чувствам дискомфортно. И това не е въпрос само на липса на дисциплина, просто имам съпротивление срещу това да спазвам точни часове, много е ограничаващо за мен, важното е да има повече свобода. Друга промяна – да провокирам любопитството си, за да бъда информиран, въпреки че програмата ми е сложна и не ми остава време, но се старая. Също така – във външния си вид дори. Да съм в кондиция, да изглеждам добре. Не знам дали успявам, но се опитвам.

За какво основно се карате с Деси?

Караме се за две неща. Разбира се – дисциплината и точното време, явно това ще си остане вечен спор между нас, просто имаме различно мислене в това отношение. И се караме може би за нещо, свързано с механиката в предаването. И ако прекалено много се бъркаме един на друг в изразяването си на мнение.

А нещата, по които се разбирате перфектно?

Като хора се разбираме перфектно. Споделяме си неща за животите и често сме на едно мнение.

Какво в живота може да те накара да загубиш мотивация, да легнеш на дивана и да не ти се излиза никъде?

Лошото настроение, което може да е породено от някаква несгода в работата, в личния живот. Неразбирателство между близки, колеги. Когато се разминаваме в своите желания, в своите концепции. Тогава ми се разваля настроението и може да се затворя. Но няма особени външни фактори, които да ме разстройват до такава степен, че да искам да легна и да не изляза. Положителен човек съм общо взето, макар и да преживявам трудности, като всички хора. Аз съм преживявал големи трудности, загубил съм близки, баща ми почина, баба ми, вуйчо ми, тъща ми. При загуба винаги човек се демотивира някак си. Но общо взето съм мотивиран, мотивиран съм.

Тогава кои са нещата, заради които сутрин може да скочиш спал-недоспал от леглото и да ги вършиш с голямо удоволствие?

Много са нещата. Мога да скоча, ако ми се пие страхотно кафе. Мога да скоча, ако искам да изиграя някоя любима компютърна игра. Мога да скоча, ако някой страхотен филм е излязъл. Мога да скоча, ако ми предстои вълнуващо пътуване. Мога да скоча от леглото, ако ми предстоят интересни репетиции за нов театрален проект. Мога да скоча от леглото, ако знам, че в „Преди обед“ ме очакват прекрасни срещи с чудесни гости. Любовта към конкретни хора ме кара да скачам от леглото. Имам си причини.

Като дете какъв искаше да станеш?

Като дете не съм искал конкретни неща, кой знае какво. Актьор може би. Оператор съм си представял. Много съм харесвал как операторите успяват да заснемат и да покажат толкова красиви неща от нашия живот на всички нива. Но не съм имал някакви детски амбиции или мечти да стана нещо. Винаги съм се осланял на съдбата някак си, на щастливата случайност. И то всичко си върви добре.

Какъв искаш да бъдеш след 10 години?

Във всеки случай искам да съм по-търпелив, по-емоционално балансиран, по-възприемащ света, такъв какъвто е, и хората. Без да си правя излишни проекции и да очаквам кой знае какво. Искам да съм по-смирен и по-хармоничен. С повече лекота и с повече усмивка да върша всичко. А в професионален план след 10 години бих искал да имам работата, която имам и сега, да се занимавам с театър, с телевизия и това да е моята професия, докато съм жив. И дъщеря ми да е жива и здрава и да е щастлива!

А кое е най-важното в живота ти сега?

Здравето на моите близки. Работата, която имам, и възможността да правя това, което намирам за добре. Свободата, доколкото може да бъде свободен човек във времената, в които живеем. Най-важното е свободата ми.

За какво си струва да скочиш на бой?

За неправда. Когато виждаш, че по-силни злоупотребяват и репресират по-слабите. Заслужава си да скочиш на бой, когато видиш крадец или лъжец. Заслужава си да скочиш на бой и за любовта, разбира се. Заслужава си да скочиш на бой заради хората, които не проявяват ум и разум, когато трябва.

Ти лично кога последно участва във физическа саморазправа?

Ооо, беше преди много години. Бях ученик, бях на зелено училище, може би 10-11-12-и клас и бяхме в Банско някъде и тогава се сбихме с местните. Не помня причината. Явно някаква глупава е била. Та стана голям конфликт, защото поне 15 човека от наш'те с 15 човека от техните, стана битка и беше неприятно. Мен ме удариха по гърба жестоко с един метален предмет, та ми беше синьо после две седмици. Но така де, минали са близо 20 години. Не мисля да се саморазправям с никого, това не е средство.

В какво животно би искал да се преродиш?

Най-вероятно в някое летящо. Някоя птица. А другото е някакво дълбоководно – някой кит може би е прекалено тромав. Може би косатка. Косатка ми звучи страхотно! Или просто някой добър делфин, прекрасен делфин, който обича всички и всичко, и е спокоен.

Кой домашен любимец ти се струва най-безсмислен?

Не знам. Всяко животинче носи смисъл на този, който се грижи за него. Не мога да преценя. Може би някакви влечуги са ми безсмислени, някакви гризачи. Падам си по по-интелигентни животни.

Често те свързват с майка ти, Катерина Евро. Кой въпрос ти е по-досаден: „Колко пъти си гледал "Оркестър без име"“ или "А майка ти гледа ли редовно „Преди обед“"?

Емиии... хората са любопитни. За „Оркестър без име“ може би е досадно, да. За „Преди обед“ също, но хората си питат.

Имало ли е моменти, в които си искал да се занимаваш с нещо съвсем различно, твое си, нищо общо с театър, телевизия, кино?

Да, имало е и продължава да има. Искало ми се е да се занимавам с предприемачество. Някой интересен продукт, който да е в услуга на хората. Напоследък си мисля за някоя интересна апликация за телефон.

А в твоята сфера?

Продуцентството ме вълнува като начин на работа. И в театъра може би – да направя някой моноспектакъл и да изрежисирам някой кратък откъс любовен с някакви млади готини артисти.

В какво тотално не те бива и си се отказал от него?

Ох, не знам, в спортовете сигурно вече, във физическата подготовка. Не ме бива да ставам навреме и не ме бива да съм навреме някъде и затова почти съм се отказал.

Нещо, което искаш да споделиш за финал?

Трябва да вярваме повече в себе си, да слушаме сърцето си. Да сме съвестни към работата си. Да обичаме и да бъдем толерантни, и да възприемаме различното като естествена част от живота ни. Да не бъдем агресивни и да подаваме ръка, когато можем.

Интервю на Милен Антиохов

#София вкъщи - Фотографът Иван Шишиев: Гледам „Властелинът на пръстените“ и чета Пратчет

Мариус Куркински на 50: Моля се да имам още време да се понауча на още живот и изкуство