Борис Христов: Да си дадем повече свобода и да правим това, което обичаме

За секунди той накара и четиримата ментори да се обърнат при кастинга на тъмно в предпоследния „Гласът на България“. А вероятно и вас – да запомните симпатичния брадат изпълнител с дълбокия, плътен глас. Ако сте слушали дебютната му авторска песен Need You и особено следващата – Strong (впечатляваща и с видеото си), най-вероятно все по-ясно името му си изгражда у вас самостоятелна „рубрика“, встрани от вече утвърдените на Борис Христов, оперния певец и на Борис Христов, писателя. Подозираме, че скоро ще имаме още поводи много да харесваме Борис и отсега използвахме да си поговорим с него. И си поговорихме – не само за предстоящите му съзидателни намерения (добре де – бъдещите му творчески планове), но и за извънземни, малфа пудинг, чадъър-ър-ъър и инфаркти:

Ще те попитам в стил „Снизходително доволен човек от социалните мрежи, с кисел упрек по същество“: а трета песен кога?

Много скоро – надявам се през март. Няколко пъти съм я изпробвал на живо, противно на моята практика, и мога да кажа, че се хареса доста от хората. Песента е на български, по-различна от това, което познават хората за творчеството ми и от това, което са свикнали да чуват от мен във формата, в който участвах.

Фотокредит: Ивана Семовска

В твоя YouTube канал наистина ли пишат само хвалебствени коментари? Не видях нито една критика под видеото на Strong. Или просто триеш хейта?

До този момент са само комплименти, за което се радвам. Не мога да кажа, че песента е вайръл и е достигнала неимоверно голям брой харесвания от хората. Но не е задължително аудиторията да бъде най-многобройната, а да бъде тази, която е твоята, откровените фенове. В интерес на истината, имаше един коментар, който беше хейтърски – от сорта на „Да го видим как ще пише на български; на английски е много лесно, защото има много гласни“. Признавам си, че го изтрих, просто защото сметнах, че е неуместен, не беше градивен. А и скоро всички ще видят и как пиша на български, когато излезе новата ми песен.

По принцип човекът си е прав, че на английски се пишат по-лесно текстове. Сещаш се как щяха да звучат Братя Аргирови, ако те бяха създали We Are The Champions вместо Queen и пееха „Ниеее смеее шампиооонитеее, ниеее смеее шампионитее нааа светаааа“.

Имам подобно сравнение – с песента на Риана. Ако беше на български вместо „Umbrella ella elaa” щеше да се пее „Чадъър ър ъър“.

Да чакаме ли и песен с твоя ментор от „Гласът на България“ Иван Лечев?

Иван Лечев всеки път, когато се видим, ми казва „Ако ти трябва китара, обаждай се, нали знаеш“. Най-вероятно ще направим нещо с него, имам такава идея в главата си. Когато записах първата си песен (Need You), все още вървеше „Гласът на България“ и не исках да го поставям в позиция, в която все още има финалисти, на които е ментор, а аз да издам песен, в която той свири и един вид има специално отношение към мен. В онзи момент поканих Миро Иванов от бившата група „Сафо“ да запише китарите. Спомням си как Иван Лечев каза после шеговито „Е може ли!? Треньор си имаш!“. Малко след края на сезона на „Гласът на България“ имаше концерт с „Фондацията“ в НДК и ме покани заедно с другите двама финалисти от неговия отбор да изпея песента си. И Иван Лечев всъщност свири на живо моята първа авторска песен! За което съм му безкрайно признателен и благодарен!

Фотокредит: Ивана Семовска

Композираш, свириш, пееш и пишеш. Какво още искаш да добавиш към тези свои качества в музиката?

Мисля, че най-важното е всеки човек, който се занимава с изкуство, да не поставя бариери пред себе си и да си даде повече свобода. Това, което бих искал да добавя като умение, е да мога да отключа потенциала в себе си. Опитвам се да изхвърля от речника си думата „трябва“: трябва да напишеш хит, трябва песента да бъде на български... И бих си пожелал да имам малко повече вдъхновение.

Когато работиш по нова песен, също ли бягаш от „трябва“? Не си ли казваш „Днес трябва да си седна на задника и няма да стана поне няколко часа, защото трябва да напредна“?

Няма как да се случи. Аз не съм от най-подредените хора. Ежедневието ми се свежда до това да водя и прибирам сина ми от детска градина и да отделя до час във фитнеса. Всичко останало е плаващо. Ако имам вдъхновение, сядам и пиша. Ако не се получава, просто го оставям. Не трябва на всяка цена да пишеш музика. Ще цитирам баща ми, който преди време ми каза, че в момента това, което се слуша по радиото, е „изпети стихотворения“. Стихотворения с мелодия, в които не може да се открие кой знае какъв смисъл. По-добре по-нарядко, но нещо качествено, отколкото задължително да издам албум тази година, другата – още един. Не мисля, че задължително трябва да напиша песен, ако нямам вдъхновение.

Фотокредит: Ивана Семовска

Често говориш за баща си. Знаем историята, когато вместо поисканите маратонки ти е подарил йоника. Той явно е много важна фигура за музикалната ти кариера?

Баща ми има много сериозно отношение към изкуството по принцип. Той не е музикант и може би хубавото в моята история е, че никога не съм бил насилван да се занимавам с музика. Изтъквал е, че не бива да бъдеш посредствен. Че винаги трябва да си най-добър в онова, което правиш. Той се е занимавал със спорт, непрофесионално, и е бил доста добър. Споменава често, че му е попречило, че не е бил достатъчно напорист и трудолюбив. Като че ли в себе си откривам обратното. Боря се и с най-малкото, което откривам, че може да ме спира. Аз съм много притеснителен на сцената, но имам впечатлението, че хората пред мен не го знаят. Ако успееш да го прикриеш умело, дори може да си помислят, че си изключително стабилен. Казвал съм го и друг път – баща ми и майка ми първоначално бяха против да се занимавам с музика, защото започнах почти на 14 години, което беше много късно. Той се опитваше да ме вразуми, за да не се превърна в посредствен музикант. Но не съжалявам, че взех такова решение – това е най-правилното решение, което съм взимал.

Имаш син, Виктор, на 4 и половина. Ти, със своя дебел глас или майка му с нежен пее песничките за приспиване?

Аз съм човекът, който го приспива вечер и съм човекът, който той желае да го приспива. Пея му песнички, които не са детските приспивни песнички. Той обича страшно много „Тих бял Дунав“. А Jingle Bells я пее постоянно, без значение кое време на годината е. И онзи ден ми каза нещо много интересно, преди да заспи: „Папа, може ли да ми изпееш една тъжна песен?“. Което ме втрещи и го попитах каква тъжна песен, защото има много такива. Той каза „Песен, която пеем, когато плачем“. Записах си думите му и на другия ден седнах на пианото, опитах се под въздействието им да напиша нещо. Не се получи нищо до момента. Но ми стана много интересно, някак звучат поетично.

Вашите какъв очакваха да станеш, когато пораснеш?

Майка ми си е мислела, че ще стана лекар. Като малък много съм боледувал, лежал съм и в болница доста и в един момент съм знаел всяко лекарство за какво е, писал съм рецепти. Замисляйки се сега колко боледува синът ми – мисля, че не съм боледувал повече от него, а по-скоро майка ми е смятала, че съм имал нужда от повече лекарства, отколкото е било необходимо.

Най-хубавият комплимент, който си получавал досега?

Може би – че съм искрен, докато пея. Това, че хората ми вярват – виждат, че ми носи удоволствие. Колкото и малко музика да съм написал, която е излязла, аз си представям начина, по който хората ще реагират на определена песен. Не как гилдията ще реагира и ще кажат „Ами тука има само 4 акорда, песента е много лежерна, няма някакво развитие, което се очаква“. Това, което си представям, още в първия момент, в който ми идва идея за написване на песен, е дали аз, бидейки част от публиката, която един ден ще я слуша тази песен, дали бих се почувствал добре. Това е правилният начин за мен.

Фотокредит: Wedding Studio

Коя българска естрадна песен би искал ти да си написал и изпял?

Аз страшно много харесвам Васил Найденов. „Сбогом, моя любов“ беше песента, предвидена за моя финал в „Гласът на България“. Имам интересна история с нея. Майка ми ми е разказвала, че съм пеел песни на Васил Найденов, когато съм бил малък – от 3- до 7-годишен. Тя твърди, че съм пял „Сбогом, моя любов“ безспир. Имам една черно-бяла снимка, на която съм с отворена уста, пея, разхождайки се на плажа на морето и винаги съм смятал, че съм пеел „Сбогом, моя любов“ тогава. Години наред не съм изпълнявал българска музика, но тази песен си я пеех вкъщи. Тази е песента, която бих желал да съм я написал и изпял аз. Дори наскоро се бях замислил – дали за нея или за „Първи петли“ – да се обадя на Стефан Димитров, за да го попитам възможно ли е ми позволи да я запиша официално, като песен, изпълнявана от мен. Бих желал да е моя и Human на Rag’n’Bone Man. Всъщност песните, предвидени за мен за кастинга на тъмно, бяха или „Сбогом, моя любов“, или Human. Аз много вярвам в съдбовните моменти, макар да не се смятам за суеверен, и тръгвайки за репетиция, си пуснах радиото и песента беше Human. И настоявах това да е песента, и така и се случи.

А кого би се радвал да подгряваш на концерт в най-смелите си представи?

Няма да е някоя мега звезда. Бих се радвал да подгрявам един човек и той е единственият човек, без да преувеличавам. Никога не съм бил изключителен фен на някой изпълнител. Никога не съм имал постери по стените си, никога не съм слушал само една група. Но в момента има един изпълнител, когото страшно много харесвам като човек, като композитор, гледал съм всичките му интервюта. Казва се Люис Капалди – едно младо момче, изключително забавен, наскоро диагностициран със Синдром на Турет, макар при него да не се проявява по обичайния начин. Много бих желал той да ми напише и да ми подари една песен, която да изпея. Страшно много го харесвам. Да, той е човекът, когото бих подгрявал и с радост бих изпял песен с него!

Фотокредит: Петър Тодорински

Подхвърляли ли са ти идеята да си измислиш псевдоним заради дублирането на имената ти с двамата известни българи в областта на изкуството?

Когато работих в чужбина, винаги се представях като Боби и държах да бъде изписано на name tag-а ми като Bobby. Затова, когато свирех пред предимно американска и английска публика, започнаха да ме наричат Робърт. Един ден признах на един американец, че всъщност се казвам Борис и той ми каза „Как може да имаш толкова хубаво име и да се представяш като Боби, ти си луд“. Аз обаче и след това години наред не спрях да се представям като Боби. Когато учих в Консерваторията винаги забелязваха, когато ме няма и се шегувах, че е защото име като Борис Христов се запомня особено лесно в тези среди. След „Гласът на България“ обаче осъзнах, че името Борис наистина е много хубаво и започнах да се представям като Борис, не като Боби. И не знам защо не съм го правил преди това. Не мисля, че е необходимо да си измислям псевдоним. Който се интересува, винаги би се досетил за кой Борис Христов става дума и каква е разликата между мен – Борис Володиев Христов, оперния певец Борис Кирилов Христов и писателя Борис Кирилов Христов. Границата между тримата Борис Христов е ясна и интелигентните хора я знаят.

Работил си 18 години като музикант на кораб. Има ли екстрени ситуации, в които си попадал в онзи период?

Един път бяхме в близост до екватора, когато бяха спрели двигателите на кораба и нямаше ток в продължение може би на 6 часа. Което означава, че нямаше и климатик, а в близост до екватора е ясно какво се случваше. Имахме късмет, че морето беше спокойно, защото корабът губи баланс, когато двигателите не работят и при едно бурно море ситуацията може да бъде много, много опасна. Друг път ми се обади една приятелка, която живееше в Дания – корабът беше близо до шведската и датската граница по вода – и ме попита защо моят кораб е в момента по новините и кръжат хеликоптери около него. Беше станал пожар тогава. Имал съм и случай с вълнение на кораба (тогава много по-добре е корабът да се клати настрани, но понякога се клати напред – в зависимост откъде идват вълните) и пианото ме залепи за стената. Както и случаи, при които хора, в близост до мен, получават инфаркт, но винаги са ги спасявали успешно. Надявам се, че не са получавали инфаркт заради музиката ми – разбира се, казвам го в рамките на шегата. Въпреки тези ситуации, мога да кажа, че от работата ми на кораба съм извлякъл само позитиви.

Фотокредит: Кирил Хаджие

Някоя любопитна особа срещал ли си на тези круизи?

Срещал съм се с истинския капитан Филипс, със сенатори, с хора, работили за ФБР.

Ако човечеството пак изпраща музика в Космоса за извънземните и е предвидено да има една съвременна българска песен, коя би избрал, ако зависи от теб (без да броим твоите собствени)?

Много интересен въпрос! Аз харесвам страшно много едно от момичетата, което беше с мен в „Гласът на България“ – RA.YA и тя има една песен „Захарно сърце“. Надявам се да ги впечатлим извънземните.

Мислил ли си да ползваш дълбокия си глас и извън музиката? Например да запишеш предупредителни, строги гласови съобщения, които да ги пускат нощем на же-пе гарите: „За-бра-нее-но спа-не-то в района на гарата!“

Никога не съм смятал, че гласът ми звучи добре, когато говоря. Смятам, че звуча добре, когато пея. За мен пеенето и говоренето са различни неща. Не съм ползвам гласа си за друго.

Фотокредит: Кирил Хаджие

Съпругата ти Марѝ е от Южна Африка и си споделял, че има отношение към готвенето. Приготвя ли ти български сладкиши, крем карамел например?

Тя е страшно добър кулинар и е страшно добра в десертите, което е и причина да започнем да посещаваме по-често фитнес. Крем карамел всъщност никога не ми е правила, но прави един страхотен южноафрикански десерт, който се нарича малфа пудинг.

Ако някога попаднеш в Ада, с кого би искал да делиш един казан, за да ти е една идея по-леко там?

При всички положения ще ми е по-леко с един човек, който съм сигурен, че не е в Ада... Един близък човек си отиде скоро... Той е музикант, свирили сме заедно, беше супер забавен. Аз съм сигурен дори, че няма да има нищо против да е в казана, заедно с мен там – Кирил Македонски се казва, жесток тромпетист и много як човек.

Нещо, което да споделиш на финал?

Забелязвам много голяма пречка в нас, хората: често не си вярваме и не правим това, което наистина обичаме. Създаваме си бариери, които ни пречат да осъществим нещата, за които сме мечтаели от деца. Нека хората се стараят да правят нещата, които наистина ги карат да се чувстват добре. Защото, по мое мнение, това е единственият начин човек да достигне до своето собствено аз и да свърши за краткото време, дадено ни на земята, най-полезните неща, както за него, така и за обществото. А не да правим нещата, защото трябва.

Интервю на Милен Антиохов