Деян Донков: "Вишнева градина" има специално място в сърцето ми

Един от най-запомнящите се и със силно присъствие български актьори през този век – и в театъра, и в киното. Съвсем наскоро отличен за най-добра мъжка роля на театралния фестивал „Нова българска драма“ в Шумен за Вено, моноспектакъла „Камбаната“, на който Донков е и режисьор, по едноименния роман на Недялко Славов. Споделеното от Деян в разговора по-долу е цветен букет, в който има не само ученически любовни трепети, но и успокояване на гняв на Витоша, театрална смяна на памперси, както и „забакване“ от най-голямата получена похвала. Ето и още:

Още от малък ли хората очакваха от теб да станеш актьор?

Да. На село, като ходих при баба ми и дядо ми, много обичах да измислям истории, децата да ме слушат, а аз да им ги разказвам и да им ги играя тези мои истории. Та, още от дете обичах да фантазирам и да играя, да се превъплъщавам в най-различни роли. Аз не съм ходил на театрални школи. По-скоро се влюбих първо в киното, през сръбската телевизия, която само ние (б.а. във Видин, където е роден и израсъл) гледахме тогава, и в световните класики, които ги даваха в три денонощия „Филмски маратон“.

Снимка: Яна Лозева

Като момче в коя какичка беше влюбен?

Харесвах една моя учителка, наистина беше изключителна красива жена. Беше госпожа по английски, когато бях 7-и, 8-и клас. Много красиво. Такъв трепет! Тя като влезе в клас и аз просто забаквах. Не можех да кажа нищо. Такава сценична треска не съм имал никога.

Като младеж във Видин си вилнял из дискотеките и в градинката на Дунава – има ли нещо, за което съжаляваш, че си пропуснал?

Не, аз съм се чувствал щастлив, свободен. Слава Богу, майка ми ми даде възпитание, плюс сестра ми, тя също много ме оформи като поп култура, каква музика да слушам, тя е по-голяма от мен с две години и ме насочи в правилната посока. Ти казваш „вилнял“, аз по-скоро много обичам да танцувам, хип хоп. Имахме много хубав живот във Видин тогава.

Когато се прибираш там, имаш ли си ритуал, например рибена чорба на Корабчето през лятото?

Корабчето! Директно го позна ритуала. Всеки път, като си тръгвам от Видин, последният обяд е винаги на Корабчето – с майка ми и сестра ми. Друг път, когато има празник, запазвам каютата отпред и сядаме десетина души. Обожавам дунавската прясна риба!

"Калигула", международен фестивал в Япония

Снимка: Николай Василев

Къде е подходящо да се сложи във Видин мемориална плоча след петдесет години, която да маркира за туристите ключова локация, например „Точно тук Динката се е целувал с еди-кое си гадже“ или „Тук навремето наби един неприятен тип”?

По-скоро мен искаха да ме бият – около Телеграфа, Склада, в градинката – а аз се защитавах, но в защитата си побеждавах, защото тренирах бокс и малко кикс бокс. Аз обичах да ходя с обеци. А по онова време, по соца, като си пробих ушите, тези, които слушаха сръбско, тоя тип некултура, като се напиваха и ставаха агресивни към мъже с обеци.

Успя ли да се кротнеш покрай семейния живот?

Не толкова семейният живот. Смирява ме театърът, сцената. Това, което съм правил по дискотеките – сега изразходвам на сцената, онази турлашка енергия.

Повече от 11 години сте заедно с Радина, изглеждате много щастливи. Случва ли се все пак някоя фенка да те закача по-смело или обожателките ти се примириха?

Не, нямам терор от тоя порядък. Има момичета, които идват за снимка, за автограф понякога след представление, но те са много приятни хора.

Как те глези Радина – готви ли ти нещо специално, оставя ли те да си цъкаш компютърни игри на спокойствие?

Не. Аз не докосвам компютър, не ме грабва. Обичаме да си пуснем хубав филм. По-скоро аз обичам да готвя. Доставя ми удоволствие, аз съм Дева. Тя е повече с децата, аз обичам да ме оставят да си медитирам в кухнята, в тишина да си режа, да си направя заготовки, изключително удоволствие ми доставя. Наблягам на различни салати, иначе последно сготвих едно фагри – по рецепта, на фурна, беше прекрасно. Радина пък как ме посрещна, като се върнах от Япония! Там играх Калигула на един световноизвестен фестивал и бях карантиниран, на Великден. Беше тежко, не бях болен от ковид, но с положителен резултат. Осем дни бях „затворник“, щях да се отровя от ориз, три денонощия не бях ял нищо, само вода. Като се върнах – от сутринта – Радина ме посрещна с агнешкото, салати... и беше много приятно!

А като я ядосаш, как реагира – чупи ли ти аскеерите, праща ли те да спиш на дивана?

Тя е с много добро сърце. Не е с разрушителна страст. Изключително добър човек е, което ѝ е най-ценното. Скромна, много чувствителна. Като се обиди, по-скоро ще се разплаче, ще го страда, но не е агресивна по никакъв начин.

Дотук имаш трима сина. Ще работиш ли и за дъщеря и колко още опита си даваш?

Аа, не знам, не сме пробвали за дъщеря, а за каквото Господ прати. Още един опит най-много.

Сменяш ли памперсите на малкия Йоан?

Аз съм майстор на тия неща. Учих Радина как се къпе бебе, как се сменят памперси.

Как ги сменяш – театрално или рутинно?

По-скоро театрално. Йоан е изключително усмихнато дете, Христо също. Винаги, когато ми е в ръцете, ми е празник. Винаги му играя нещо, правя му смешки, целувам го, така че – по-скоро театрално.

Най-големият ти син, Деян, е на 16 и тренира футбол, вратар. Не иска ли да бъде и той Деян Донков – актьор?

Той е гледал почти всичко, което съм играл, откакто е в съзнателна възраст. Има огромен респект към театъра, знае колко е сериозно, вижда колко ми коства. Това е в душата ми, аз не мога да правя театър, само за да си купя нещо материално. Той няма да посегне към това. На Деян голямата му страст е футболът, добър е много, при мъжете на „Левски-Раковски“ е вече. На мен ми е било много мъчно за деца, чиито родители постоянно ги мъкнат по театрите. Ти си ги ограбил от другото, защото те може да не искат това.

Какво е по-важно за теб да предизвиква една постановка – емоции или мисли у зрителите?

Според мен по-важното е първо зрителите да съпреживеят. Както въздействието на музиката върху човека е мигновено – много бързо можеш да харесаш една песен, да я усещаш със сърцето си, тя носи определена емоция. Анализът, който могат да направят в ума си, трябва да е след това.

"Калигула", международен фестивал в Япония

Снимка: Николай Василев

Коя постановка, в която си участвал, има специално място в сърцето ти?

Веднага казвам - “Вишнева градина“. С нея се простих с Крикор Азарян – неговата последна работа. Всичко това – как репетирахме, той беше болен, изключително тъжно, трудно, всеки ден отиваш на репетиция, знаеш, че може да е последен ден.

Ако първият е актьорската игра, кой е вторият ти най-добър начин на изразяване?

О, категорично танци. Когато искам да ми олекне, танцувам. Преди представление обичам да си танцувам, това ме успокоява.

А с какво е важен за теб моноспектакълът ти „Камбаната“?

Хората трябва да го чуят този текст, той директно влиза в сърцата. Усещам някаква мисионерска задача точно този текст, този спектакъл, да го играя повече, много, много хора да го видят, защото е много важно за тях, за мен, за Него – имам предвид Онзи горе.

Какво те ядосва на репетиции, идвало ли ти е да врътнеш шамар на колега?

На репетиция по-скоро – не. Тогава трябва да си въоръжен с много търпение. С хора се работи най-трудно. Но когато някой лъже за нещо или се държи несериозно, непрофесионално... Пред публика колега не си знаеше въобще текста. И мълчеше. Аз трябваше да казвам и неговите реплики. Това не е за шамар, но е неуважение към мен, към всички, към професията. Имаше случай, в който играех Дон Жуан и не помня кой, по-младо момче, заради сцената ли, какво, не можеше да си премери силата и просто щеше да ме удуши, много грубо ми влезе... И нещо, което никога не съм го казвал досега, но... този актьор – няма да му казвам името – беше счупил носа и беше направил бедрата на Радина целите в брутални синини. Бяхме на лекар, лекарят се притесни, вика, чакайте, вие сте артисти, какво е това, нали трябва само да се изиграе... Беше сцена с изнасилване – и не е инцидентно, два пъти подред той го правеше едно и също. Това не е само непрофесионалист... Щях да му махна тиквата! Тогава отидох на Витоша за 4 дена да ми мине гневът, за да не направя някоя глупост...

Ужасно неприятно... Коя е най-ценната похвала, която си получавал?

Професор Надежда Тихова – в НАТФИЗ преподава История на българския театър, изключителен ерудит и човек – беше дошла, когато играх Отело. Аз бях решил да не слагам никакви бои, този мавър исках да е... отвътре-навън. След представлението тя ми каза: „Дойдох специално да те поздравя, защото аз съм гледала и Лорънс Оливие, който единствен играе Отело, без да си боядисва кожата. И ето, като те гледах теб и него, аз виждах мавър, без да сте се боядисвали.“ Това няма да го забравя! Аз бях по-млад, направо забакнах.

А най-голямата тъпотия, която си направил в работата?

Не мога да забравя – в „Под прикритие“ се бях успал и не отидох на снимачен ден, те ме чакаха. Не беше супер важен ден, но си казах: „Може ли си такъв идиот!“. Иначе не бих казал, че съм правил тъпотии.

Съгласен ли си с онова изказване на твоя колега Асен Блатечки, че българските актьори сте талантливи точно колкото тези в Холивуд?

Естествено, че не съм съгласен. Това звучи несериозно, като казано от жълтата преса. Това е моето мнение. Първо, школата там е съвсем друга, въобще обучението им е съвсем друго, опитът им за кино... Абсолютно друго ниво са! Съвсем проста съпоставка може да се направи.

"Калигула", международен фестивал в Япония

Снимка: Николай Василев

Най-забавната лъжа за теб в жълтите медии?

На колене, пиян, съм молил някакъв травестит да спя с него и той не иска.

Коя филмова роля би искал да си я изиграл ти? Нещо от „Кръстникът“?

Не. Полковник Курц на Марлон Брандо. Атмосферата на „Апокалипсис сега“ направо ме побърква! Аз харесвам много историята, играта в „Кръстникът“ и всичко, но някак не мога да възвеличавам престъпници. Една майка в един мол вика – може ли синът ми да се снима с вас. Той беше примерно първи клас, гледал ме в „Под прикритие“. И викам, браво бе, малък, кво, ти фен ли си на престъпниците. Да, вика. Казах на жената – като порасне, щом иска да стане като тях, престъпник – нали ще му го организирате това. Гледай, викам, такива и ще прокопсаш! Ядосах се просто!

Нещо, което да споделиш за финал?

Да не забравяме, че сме преди всичко човешки същества. Моят герой в „Камбаната“, Вено, който има две убийства, в ужасната тишина на затвора е прозрял двете най-важни неща на света за него – свободата и любовта. Той казва „Само за тях си струваше тази агония, животът – свободата и любовта“. Та, дано могат хората да оценят свободата и любовта, защото ги имаме и да не ги губим.

Интервю на Милен Антиохов