Група „КАКЕ?“: Чарът на начинанието ни е, че не очакваме да бъдем взети насериозно

Постпънк може би и да може да се прави от скучни, чичковски по души хора, но за наша радост, случаят на „КАКЕ?“ не е такъв. Млада група, на няма и три години, с прясно издаден албум („ЗЛЕ!“ - това е името му, а не нашата оценка за него), която нас веднага ни спечели. Поговорихме си и, както ще забележите, не само че всеки от тримата си има собствено мнение (макар и с променлива степен на съдържателност), но и Мартиан (най-младият), и Мартин (може да бъде видян зад барабаните по време на изпълнение), и Андрю (англичанинът) са забавни не само на сцената, без да се пънат (поне наглед). Ето за какво си говорихме с тях: 

Единият от вас е Мартин, другият - Мартиан. Не можеше ли третият да е Марта или Мартен и да има последователност? А пък се е появил Андрю...

Мартиан: Марто и Андрю оригинално искаха да си основат група с друг участник, който обаче се изнесе от София. В този ред на мисли може да се каже, че аз се появих, а те вече бяха там. Освен това ако всички бяхме М–та, сигурно щяхме да си кръстим групата, да речем, „Марти Транс“ или „Мартина Макс“ като някоя транспортна фирма или строителна верига.

Мартин: Без Андрю нямаше как да сглобим КАКЕ?. “А” дойде от Андрю, Мартин и Мартиан, “Е” дойде от Пенев и Андерсън, “К” бе извлечено от Табаков (тук има "А", ама не ги ползваме). Откъде се появи второ “К” ли? Презимето на Андрю е Кийт! Въпросителната в края на името се появи две изречения назад.

Андрю: Всъщност истинското ми име беше Мария, но го смених на Андрю, защото беше вече много объркващо.

Участвахте в „България търси талант“ - имаше ли някакво развитие след това, връзки или други облаги за групата? 

Мартиан: След като забогатяхме и разпръснахме славата си в България и навън, благодарение на едноименното предаване (това, че никой не ни е чувал, не означава, че не казвам истината), решихме да стъпим на земята и да правим концерти пред заведения за бързо хранене, ателиета на художници, винарски изби, мазета и строежи, дори в градове извън София. 

Мартин: Имаме видео от участие. Баба ми и дядо ми ни гледаха на екран, накараха и други техни приятели и роднини да гледат. Достатъчно облаги за мен. 

Андрю: Търсихме, търсихме и видяхме не само, че нямаме талант... но и никой друг в България няма. Това ни позволи да продължим с кариерата си, защото въпреки че сме зле, конкуренцията е още по-зле. 

Чие мнение там ви беше най-важно?

Мартин: Отидохме в „България търси талант“ за веселба и предизвикателство. Изплакнахме ноги в мейнстрийм-а. Не мисля, че сме търсили одобрение от който и да било. Просто поплувахме. 

Мартиан: Въпросът е особено труден, защото ние попаднахме в предаването по-скоро по стечение на обстоятелствата, а не толкова поради решеността ни да влезем в тази система. Когато ни зададоха същия въпрос в шоуто, ние се стъписахме понеже не бяхме съвсем наясно дори кой е в журито. 

Андрю: Не е важно мнението на журито. Важно е мнението на жените ни. 

Поради пандемията в това предаване не свирехте пред публика на място на живо, хората бяха на екранчета. Пред колко най-много човека сте имали концерт?

Мартиан: Може би около 150-200. Мога да ви кажа пред колко най-малко сме имали - бяха около 8 (без барманите). 

Мартин: Досега сме имали изяви пред малко и пред достатъчно публика. Уличните фестивални участия определено събират много хора, но ние се радваме като деца на близалки, когато химията се получи. Когато хората подскачат, смеят се с нас, пеят с нас, доизмислят текстове - тогава май е по-сладко. 

Андрю: Свирили сме пред много пълнолетни човеци, но също сме забавлявали малки деца, а също кучета и други питомни животни. 

Сега като изкарахте албума си „Зле!“, коя е следващата цел? 

Мартин: Трябва да измислим кога и как да пуснем другите записани неща, както и кога да запишем новите неща. В какви предизвикателства да се забъркаме, е още актуална тема при срещи и репетиции. 

Мартиан: Обмисляме съставянето на нов албум, който вероятно ще се казва „Псевдолукс“, както и да изкараме ново видео-две. 

Андрю: Следващата цел е да напишем опера.

Андрю

Фото: Михаил Новаков

Извън албума кое събитие, свързано с групата и музиката ви, най-много ви стопли душиците? 

Мартин: Мен ме топли осъзнаването, че това, което правим, си има ниша, автентично е, има си реална и потенциална публика. 

Андрю: Приятелството с нашите мениджъри Стефан и Кети. Те са добър разсад. 

Мартин

Фото: Светослав Драданов

Имате супер забавни текстове - и в „Спри!“, и „Хвърлям“, и „Little Pocket Knife“. А кой си определяте като най-тъжния? 

Мартин: Cookie Jar: „Who stole the cookie from the coockie jar? What is the reason for my life so far? Who wrote this message in my birthday card? Who put the mother in a burning car? What is the meaning of these cookie jars?“. Когато се питаш кой постави майката в горяща кола, значи човешкото безбожие отново е изпълзяло като плесен по повърхността на планетата. Периодично колата гори, вътре има майка, ракето-бомбо-куршумът пали корпуса, някой антихрист печели територия, ресурс. Едни деца имат мирис на изгоряла майка в ноздрите си. Някой е взел бисквитка.

Андрю: „Всички ще умрат“. Защото това значи, че КАКЕ? ще умре един ден. А какво може да бъде по-тъжно от това? 

В „Just Google It!“ лирическият герой е знаел как се готвят яйца и колко е 4 по 5, но сега само гугълва всичко, защото е затъпял. Звучи като кисела песничка от чичковци, а вие сте уж млади хора, защо така? 

Андрю: Въпреки че се предполага да сме млади, нашите събрани възрасти правят 623 - в кучешки години, единствените, които припознаваме. 

Мартин: В рамките на системата на познанието в последния век и десетилетия се наблюдава едно особено отместване на фокуса на познанието. Това отместване с особена тревожност е валидно за новите поколения. Познанието как да се изготви, изработи, свърши, създаде нещо се подменя с хирургична хладина с познанието как да се работи с уреда, инструмента, електронното приложение, които да изготвят, изработят, свършат, създадат желаното от нас нещо. Като проста илюстрация - познанието за подбиране и приготвяне на съставки, заквасване на тесто и изпичане на хляб се измества от познанието за използване на уреда за изпичане на домашен хляб, както и от познанието какви готови смеси за тесто се продават в магазините. Разчитането, че този уред ще свърши работа и ние няма нужда да знаем как се върши въпросната работа, ни поставя в едно приклекнало положение. Разчитаме на общуването си с машината, за да получим хляб. Въображението на фантастиката като жанр допуска отказ на машината да свърши работата и оттам идва наративът за човеко-жертвата в бунта на машините. Това би бил апокалиптичен сценарий, само ако човечеството вече е забравило как да направи нужните неща, без помощта на машина. И ако се върна пак на примера си - човек не би се разтревожил, ако токът спре или машината за хляб не работи, стига да не е забравил как се прави ръчен хляб. Да не е забравил как се пали огън (не със запалка), как се казва “Добър ден!” и как се прощава. Ако още не знаеш как да приготвиш хляб и как да запалиш огън, ползвай интернет търсачките за инструкции! Създай своята независимост! Иначе ще дойдат терминаторите.

Мартиан: Просто сме твърде стари за възрастта си. 

В „Little Pocket Knife“ пеете за доста гадни злепоставяния. Кое не бихте искали на вас да ви го сторят: домати в ботушите, олио по прозорците или заек под килима? 

Мартиан: Тук става дума за абсурда на кварталния живот и междусъседските взаимоотношения. Това характерно българско решаване на проблемите чрез заплаха или мръсен номер, който „да постави на място“ опонента/комшията, без да се достига диалог.

Със сигурност не искам да ми сменят перилните препарати. 

Мартин: Като малък са ме опръсквали по лицето с гнил животински костен мозък. Нищо не може да ме уплаши. 

Мартиан

Фото: Светослав Драданов

„Основна предпоставка за съществуването на формацията е приятелство между жените на членовете“ сте написали във ваше представяне. Не се вижда в албума ви песен, посветена на тези добри жени! 

Мартин: Това, че ни търпят глупостите, е благословия! Романтичната лирика се случва в личния живот. 

Андрю: Жените ни са прекрасни хора! Прекалено добри, за да се свързват с песен на КАКЕ?. Това е все едно да опаковаш коледен подарък в използвана тоалетна хартия.

А побългарихте ли го вече - като навици, поведение в движението по пътищата, вкусове? 

Андрю: Да, българизиран съм. Докато пиша – клавиатурата ми се омазнява от баницата, която похапвам. 

Мартиан: Андрю е вече доста рафиниран. Единствено не можем да го убедим да яде крехко месце. 

Мартин: Андрей е типичен български селянин.

Мартин и Мартиан, вие нещо типично английско прилепихте ли? 

Мартин: Лепнах нещо, но се лекува. 

Андрю: Старая се, но тяхната българска мощ е прекалено голяма и не е лесно да ги преклоня.

А на вас, Мартин и Мартиан, коя е най-българската ви черта? 

Мартин: Разбирам от всичко, ненавиждам всички и мрънкам за пари.

Мартиан: Остави се.

Андрю: Способността да правят почивка за цигара на всеки 30 минути. 

Сценичното ви облекло – последно пеньоари ли са, халати, кимона? Едни и същи ли са досега? И откъде си ги купихте, колко струват? 

Мартиан: Оригинално бяха 3 кимона, намерени в гардероба на моите родители. Впоследствие Андрю предпочете да се насочи към пеньоарите. Като цяло хората ни разчитат като пеньоараджии, колкото и да искаме да постигнем симбиоза с далечния изток. Скоро ще се наложи да ги сменим, понеже напоследък много на мода станаха халатите.

Мартин: Може и да са ризо-рокли. 

Андрю: Аз съм специална дама и имам нужда от специални дрехи. 

Имате ли ясна стратегия за употребата им - у домовете си носите ли ги или са само за сцената и при участията в медиите? 

Мартиан: Да, те са нашият сценичен костюм и с тях се разграничаваме частично от ежедневието си. 

Мартин: Не мога да обясня. Аз съм обикновен човек. 

Андрю: Понякога получаваме предложения от богати стари дами да позираме само по кимона за пари... засега отказваме. 

Ще надграждате ли облеклото за сцената? 

Мартин: Това облекло е част от еклектиката на „КАКЕ?“-вселената. То е факт, просто защото го имаше. Да бихме имали булченски рокли или астронавтски костюми, това щеше да е визията. Сега растем, в подходящия момент ще е друг имидж. Възприемам групата ни като покемони - ще еволюираме. 

Мартиан: Така се надяваме. Скоро Андрю ми поръча надуваем костюм на бебе, за да мога да се превърна в адреналинка за една от песните ни. Аз често съм фантазирал за костюми на бездомници или майстори. Засега не можем да надмогнем вече утвърдената класика с кимона. 

Андрю: Очаквайте екслузивна линия на „КАКЕ?“-кимона в близкото бъдеще 

Коя част от вас като хора, а и от музиката ви, все пак бихте искали да се приеме най-сериозно? 

Мартин: Каква част от играта на децата на детската площадка би трябвало те да приемат най-сериозно? 

Андрю: Няма нужда да се взимаме насериозно. Животът е достатъчно сериозен. 

Мартиан: Засега целият чар на нашето начинание е, че въобще не очакваме да бъдем взети насериозно. Може би това е една от основните ни характеристики като група, заради която хората биха се насочили към нашата музика.

Коя е най-гигантската ви, смела мечта в музиката? 

Мартин: Ако се науча да свиря на ударни, ще е най-добре. 

Андрю: Да бъдем все така успешни, за да не се налага да позираме на възрастни жени, които искат да използват 623-кучешкогодишните ни тела за лоши работи. 

Мартиан: Лично аз бегло си представям излизане на по-широка балканска сцена. Дай боже да изкараме и някой лев. 

А в личен план? 

Мартин: Нормалност. Скромна, добре таймингована нормалност.

Андрю: Да продължа да нося чисти чорапи и бельо между пет и седем дни в седмицата, докато умра. 

Мартиан: Да изкарам достатъчно милиони, че да реализирам утопичните си художествените мечти – аз съм скулптор по професия. 

Ако рязко станете много щастливи и уредени в живота, без битови проблеми, как ще продължите да сте група „КАКЕ?“? 

Мартин: Тленността и хипер консуматорството са емоционалният ни багаж. Кое щастие би ги отменило като постоянен спусък на кризи? 

Мартиан: Тогава ще започнат любовните ни балади и естрада, но нека видим как ще вървят нещата дотогава. 

Подкрепяте ли позицията, изразена в графита от блока, заключен между улиците „Баба Илийца“, „Балчик“ и „Хайдушка поляна“ в Лагера - „Пънк, цици и наркотици“? 

Мартин: Надписът посочва неща, за които авторът лелее или неща, които отрича? 

Мартиан: Това не е фундаментът на нашето творчество и начин на живот. Ние искаме да се потопим в непосредствени споделени занимания, да се „заиграем“, та вятъра да ни понесе накъдето трябва и не целим да се ангажираме с определена позиция, заявена от музикален жанр. 

Нещо, което да споделите накрая? 

Мартин: Всички ще умрем.

Интервю на Милен Антиохов