Лилия Маравиля: Основната актьорска работа е да откриеш какво стои зад думите

Красива, женствена, с безупречен стил и с прелюбопитни герои, на които вярваме напълно. Не само на екрана („Голата истина за група Жигули“, Love.net, „Под прикритие“, „Връзки“), но и на сцената, където може да я гледаме в Театър София, в „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, „Развратникът“, „Г-жа Министершата“, „Олд Сейбрук и последния страстен любовник“ и „Тирамису“. А нататък може да научите повече не само за работата ѝ, но и за влиянието на брат ѝ, за най-страшните ѝ сънища, за крещенето и другите прилики с дъщеря ѝ – актрисата Паола Маравиля, а и още:

В ролята на Петра в „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ имаш голям обем текст, а и не напускаш сцената през цялото представление. Това ли са сред най-трудните, чисто „технически“ задачи към един актьор?

Публиката много често си задава въпроса – боже, как го учите този текст. Хората, които не се занимават с тази професия, мислят, че това е най-трудното. Мога да кажа, че тази роля е по-сложна от всички, които съм изиграла. Но не заради големия обем текст или защото през цялото време съм на сцената, това не е проблем. А защото езикът на Фасбиндер е малко по-нетрадиционен – изказът е съвсем различен от този в съвременните пиеси. Когато се подготвях за ролята, ми беше най-трудно да трансформирам този текст в себе си така, че изразяването на Петра да звучи естествено, нормално. Подходих много сериозно и отговорно, отне ми много време да изградя този образ, който при всички положения е много различен от мен самата и по-различен от всичко, което съм правила.

Вероятно за теб по-интересното, по-привлекателното в един герой е онова у него, което е по-чуждо и далечно от самата Лилия Маравиля?

Разбира се, че това е най-любопитното в нашата професия – предизвикателството. Ти предизвикваш себе си, за да откриеш и да представиш един друг човек. В случая с Петра – да, тя изглежда като мен, тя си служи със средствата, които имам аз самата. Но различното е действието, което идва от мисленето ѝ. И аз трябва да открия как мисли тази жена, какво я провокира, какво ѝ се е случило – за да мога да вървя по нейните стъпки и да разкривам различни страници от душата ѝ.

Най-различното от теб може би е това, че тя се влюбва в друга жена?

Да, това е едно различията. Въпросът не е само да кажеш един текст убедително. В крайна сметка, основната актьорска работа е да откриеш какво стои зад думите. Трябва да направиш много рисърч, за да съумееш да приемеш светогледа на персонажа и това ми беше най-любопитно – да разбера каква е нейната история, какво я провокира. В представлението не става дума за хомосексуална история. Тази жена е имала два брака, тя не е обърната само към единия пол. Нещата, които се случват при нея, я предизвикват да заживее в друга ситуация. Беше ми интересно да открия, че тя – като творец, дизайнер на дрехи – непрекъснато говори за работата си, а когато получава емоционално сътресение, тя страда най-вече от това, че, както казва: „Аз загубих вдъхновението си, аз вече не искам да работя, не мога да работя, а това беше най-важното в живота ми“. И в момента, в който се появява един млад човек, вижда друг живот за себе си, получава вдъхновение и твори заради нея. И може би затова приема толкова съдбовно раздялата, отхвърлянето. Тези неща ми бяха доста любопитни. Истински човешки отношения, които не са чужди на нито един пол, на нито една връзка – това ми беше най-интересно да изследвам. Най-приятно ми става, когато след представление,зрители ми споделят „Аз откривам по някакъв начин себе си в Петра – когато мъжът ми ме напусна, се чувствах точно по този начин“.

Това, че Петра фон Кант е моден дизайнер пък я доближава до теб. Ти имаш безупречен, много изискан, женствен стил! Как, с какво обаче никога не бихме те видели облечена в живота ти извън театъра?

Аз много държа на естетиката. Така съм възпитавана от малка. Имам с 9 години по-голям от мен брат (Дарин Лазаров – Даро), който е скулптор и винаги се е занимавал с рисуване. От малка ме инструктираше какво трябва да нося, за да може пропорциите на тялото ми да изглеждат добре... Сега си давам сметка, след толкова години, че това е останало в съзнанието ми и продължавам да го следвам. Той ми беше казал „Винаги трябва да си в безупречен вид. Дори когато си вкъщи, никой не трябва да те вижда неглиже“. „Ама нали съм си вкъщи, мога да правя, каквото си искам“, казвах. А той: „Никога не знаеш кой ще позвъни на вратата“. Някак ми е набил това в главата. И аз съм такава – ако излизам да разхождам кучето или ми се налага да отида до магазина, ми отнема доста време да се приготвя. Мъжът ми много ми се смее: „Еее, ти за да излезеш с кучето, ти трябват сто часа да решиш какво да облечеш!“. Аз, не че кой знае какво правя, но не мога да излагам кучето – в кръга на шегата. Искрено се надявам, че никога няма да ме видите в незадоволителен вид!

Като банална препратка към заглавието на „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ – кога последно си ронила горчиви сълзи?

Скоро – една история за едно куче... Толкова ме боли, когато виждам такова жестоко отношение към животните... Аз съм много чувствителна и много емоционално приемам всичко около себе си. Плача много често. Дори като гледам филм, се абстрахирам от това да гледам с професионално око – аз съм един абсолютно девствен зрител, който се вълнува. Аз дори на реклами плача, което е много смешно. Не се страхувам да усещам емоцията и да я показвам. Това е много ценно за един актьор – да има сензитивност. Емоционалната памет е много важна в тази професия. Аз съм много крайна в емоциите си – не на публично място, но вкъщи – и крещя, и се карам, и плача. Минавам през буря от емоции.

Да, казвала си, че като майка доста често ти се случва да крещиш на дъщеря ти, Паола. Каква е най-правилната реакция тогава – да си замълчи, да излезе от помещението, да отвърне?

И вчера имахме такава ситуация с дъщеря ми – аз започвам: „Сега тоя компютър защо е тука!“. Тя в един момент реагира: „Ето, вземи си компютъра, ето ти го, ти си истеричка, не може непрекъснато така да крещиш!“. Може би така изглежда, но аз не съм искала чак да крещя... За съжаление, тя е мое копие... И тя крещи. И двете крещим, изпадаме в крайни емоции, след което ѝ казвам „Няма да ти говоря повече!“, тя ми казва „Аз няма да ти говоря!“. След пет минути, докато се движим една край друга намръщени и ни става смешно. Слава богу, много бързо приключват нашите крайности.

По кое се надяваш Паола да прилича на теб като актриса?

Аз, разбира се, много я наблюдавам и когато тя има роли, през които трябва да мине, ѝ помагам. Но основното, на което мога да кажа, че съм я научила, е да мисли. Какво иска да каже, защо, каква е целта, кога да го каже, как да го каже. Това, разбира се, не е само моя заслуга – тя е в класа на Маргарита Младенова, за което съм много щастлива, защото тя наистина учи студентите си на мисъл и отношение към живота, към изкуството. Казвала съм на Паола да наблюдава много, да „краде“ ситуации, характери – чрез наблюдение. Знам, че много ще ѝ помогне нататък в работата. Забелязвам, че това, което е взела от мен, е да присъства на сцената много почтено, което е изключително хубаво. С радост виждам в нея искреност и самочувствие на човек, който знае какво прави, без излишно самолюбие и показност. Тя гледа всички мои представления и после ми прави страхотен анализ. Радвам се, че вече и тя започва да ми помага.

С дъщеря си Паола

Играеш и в пиесата „Тирамису“. Приготвяш ли тирамису на съпруга си Лука Маравиля или предпочиташ да е нещо по-българско?

Аз не приготвям сладкиши. Много обичам сладко и не искам да се изкушавам! Някой ми беше споделил, че у тях неделя е ден за палачинки. Аз пък никога не съм правила. Затова Паола не закусва. Това в кръга на шегата. Разбира се, че умея да готвя, но разчитам мъжът ми да отговаря за италианската и африканската кухня. Аз поемам останалите националности.

Заради брака с Лука си се сдобила със супер артистично звучаща фамилия – Маравиля! Щеше ли да я вземеш или щеше да си останеш с Лазарова, ако фамилията му беше далеч по-неартистична като звучене – например (също италианските) Веро, Гонзага, Паци?

Доста по-късно, след като я взех, си дадох сметка, че е много симпатично като съчетание. Но и ми се искаше да сменя вибрацията на името си, аз вярвам в такива неща. И тогава бях в период, който исках да приключи... Също така исках с дъщеря ми да имаме една фамилия, страхувах се, ако пътуваме, да не е проблем, че съм Лазарова, а детето ми – Маравиля... Пълни глупости, но наистина ме притесняваше. Сега когато знам, че иска да е актриса, малко съжалявам, защото това е разпознаваема фамилия, тежък кръст, който носи, и съм сигурна, че може да подходят към нея с подозрение: „Я сега да я видим пък дъщерята на Маравиля“. Казвала съм ѝ – за да си спокойна, можеш да се пишеш по друг начин. А тя ми отговори: „Защо, аз се гордея с теб и нямам от какво да се притеснявам, аз излизам като себе си на сцената и това, което правя, го правя аз“. Тя има страхотен характер, отстоява сама позициите си, сама си върви по пътя и аз много ѝ се радвам.

Кой е най-големият комплимент за теб като актриса?

Да направя така, че хората да се припознават в героините ми или да кажат „Аз познавам такъв човек, вчера бяхме заедно и се държа точно по този начин“. Или „Аз съм го изживявала това нещо, точно така го изживях“ - това за мен е голям комплимент.

Сънувала ли си монолози, роли, представления?

Ооох, дааа... И то обикновено, няма да е изненада, като повечето актьори, сънувам кошмари. Свързани с това, че излизаш на сцената и не знаеш какво трябва да кажеш. Забравил си текста. Това е най-големият кошмар и се събуждаш в такъв шок и с чудовищно сърцебиене! Няма по-страшно от това. Много е странно, но много често сънувам моята първа роля на професионална сцена – в „Лулу или кутията на Пандора“ на Ведекинд, под режисурата на моя професор Крикор Азарян. Беше голяма отговорност, защото бях студентка първи курс, играех с най-страхотните актьори за онзи момент в България – в Театъра на Армията – и това явно е останало в подсъзнанието ми като един от най-важните факти в кариерата и живота ми. И даже скоро пак сънувах, че съм в някаква ложа, не знам в кой точно театър, и някой идва при мен и казва – хайде готви се, защото трябва ти да играеш, нали знаеш. И аз казвам – какво да играя? Ами – Лулу. И аз се правя, че знам – да, разбира се, да. Хайде след 5 минути започва представлението, отивай. И аз, вървейки към сцената, се притеснявам и си мисля: божичко, аз хубаво ще изляза, но не помня нито една дума от това, което съм играла – било е преди толкова години! Но не мога да кажа „не съм готова“, явно е свързано с моя характер и бавно вървя към „гилотината”... Леле, добре че се събудих! Иначе щях да получа инфаркт!

Имаш ли дума или фраза, която по някаква причина ти е трудна за произнасяне?

В представлението „Съседите отгоре“ имам една реплика - „Вие запознахте ли се със съседите от първия етаж?“. И всеки път, като си минаваме текста: „Вие запознахте ли се със-със-със-със-със-със...“ - другите умират от смях. Слава богу, на сцена не ми се случва!

В "Горчивите сълзи на Петра фон Кант"

Ако до края на кариерата си трябва да си избереш само един мъж актьор за партньор, кой би бил той – без ограничения дали работи все още или вече не е сред нас?

Еее, това пък какъв въпрос... Може би с Наум Шопов! За съжаление, аз се срещнах много за малко с него в „Три сестри“ на Стоян Камбарев. Той трябваше да играе Вершинин, но, за съжаление, в един момент имаше здравословни проблеми и трябваше на негово място да влезе друг актьор. Но си спомням този страхотен респект, който изпитвах към него и не само аз – в момента, в който се появяваше на сцената! Стоян Камбарев имаше много хубаво решение на първата сцена – трите сестри не забелязват появата на Вершинин, спорят помежду си, надвикват се и изведнъж – той! Не беше нужно да играем каквото и да е – виждайки Наум – който като едно извънземно влизаше – ние наистина оглупявахме! Това се случваше всеки път, като се появеше на сцената! Много съжалявам, че не можахме да работим с него до края. По отношение на партньорите, смея да твърдя, че съм страхотна щастливка. Играла съм с едни от най-добрите актьори в България – top of the top – Владо Пенев, Христо Шопов, Михаил Билалов. В театъра – много често с Пламен Манасиев. С всички тях съм имала чудесна химия – нещо, което е от изключително значение и в киното и в театъра. Изобщо – хора, артисти, с които си имаме безпрекословно доверие и абсолютно можем да разчитаме един на друг. Много съм щастлива от този мой късмет!

Нещо, което да споделиш за финал?

Да живеем в хармония! Първо, ние със себе си, после със света, който ни заобикаля. Изисква много труд и мисъл, разбира се. Наистина ми се иска повечето хора на тази земя да бъдем просто по-толерантни, по-емпатични и по-усмихнати – нищо не е чак толкова на живот и смърт. И така да вървим по пътя, който сме си избрали. Пожелавам си и моят път да ме отведе там, където искам – нови хоризонти, нови роли, да работя със смислени хора в хубави проекти. Аз вярвам, че ще е така!

Интервю на Милен Антиохов