Мариан Бачев: Актьорската професия не е хамбургер, който да притоплиш за 30 секунди

Хуморът и тъгата сближават най-бързо хората. Сигурно затова когато – дали от малкия екран като актьор в шоуто на Слави Трифонов, или от сцената на театъра – Мариан Бачев ви е разсмивал, сте го чувствали по-близък. Като всеки топ комедиен актьор и Мариан Бачев има вкус и към драматичното. Освен че в близките седмици може да го гледате в Театър „Сълза и смях“ в представленията „Да, господин премиер!“, „Операцията“, „Докато ти спеше“ и „Аз, досадникът“, не толкова отдавна той беше в главната роля в мюзикъла „Чаплин“ – разказ за живота на сър Чарлз. Ако чувстваме по-близък Мариан Бачев обаче, това не означава, че го познаваме. Затова го разпитахме надлежно както по сериозни, така и по някои чики-рики теми. И той ни разказа за капана на типажа, извънстолична културна политика, къде е границата му при общуване с фенове; но и за млечната баница, колко се радва, ако научи нова смешка и колко често му казват, че на живо е по-хубав:

При кой въпрос въздъхваш по-отегчено: „Кои са ти любимите роли?“ или „Каква роля би предпочел да изиграеш?“?

Това е като „Какви са вашите бъдещи творчески планове?“. А за актьора творческите планове не зависят от него, нали? Ако те поканят – поканят. Но няма въпрос, на който да въздъхвам мислено „Ох, пак ли този въпрос!“. Относно ролите – наистина с годините отговорът на този въпрос може да се промени – човек остарява, помъдрява, оглупява и вкусовете му се развиват. Разбира се, тъй като в последните 25 години на сцена основно работя комедийни неща, като всеки, който е ял прекалено много сладко, му се иска нещо солено. Така че в този смисъл бих направил нещо драматично – ако разделяме жанровете по този начин – и може би такъв успех имах с мюзикъла „Чаплин“. Всички очакваха той да е по-скоро комедиен, но животът на Чаплин не е най-радостният на света. Мюзикълът беше направен страхотно във Варна и всички очакваха повече историята около Скитника, да речем, отколкото това, че е бил крив характер. И мисля, че успяхме с режисьорът Борис Панкин, с колегите от Варненската опера, заедно с диригента Страцимир Павлов. И музикално, и като адаптация на български (защото мюзикълът досега не е правен на друг език, освен на английски) – и звучеше прекрасно. Накрая има един много хубав драматичен монолог, когато Чаплин е много възрастен и му връчват почетния Оскар (през 1972 г.). Освен че публиката, а и колегите зад кулисите, наистина абсолютно е затаила дъх, за първи път видях как всички от оркестъра са се събрали в единия край, за да гледат. Значи магията се е случила! Слава богу, мисля, че имам още годинки напред, така че може да опитам и от „соленото“.

Участвал си в над 52 представления, в които имаш и роли на жени, и какво ли още не – като че ли специално от теб хората очакват всичко като образи. Какво обаче не би изиграл?

Много е специфично, дали е кино, театър или телевизия и как е написано. Аз се старая като професионалист да застана зад всеки един герой, да си го защитя, независимо каква гад е или колко е очарователен, или колко е смешен сам по себе си. Интересува ме сюжета, историята, ситуацията. В телевизията играя всичко и нямам никакъв проблем, защото такъв е форматът – скеч и има забавен характер. В театъра и киното според мен трябва да се внимава, защото там минава на едно следващо ниво. Телевизията е платформа. Театърът и киното е вече формиране на вкус. Досега не са ми предлагали нещо, за което да кажа „Не, това няма да го направя“: първо, защото ме познават; и второ, специално в театъра много внимавам с езика. Там е живо общуването и за да си позволя по-циничен език, той трябва да бъде много добре защитен от режисьор, от драматургия. Аз вече и в телевизията не си позволявам циничен език. Но така или иначе средата ни е много замърсена – агресия навсякъде: по улиците, у политиците – това изключително много натоварва. И ако може – да си го спести човек в театъра, където прекарва два часа, да се откъсне, емоционално да се зареди, а дали ще поплаче или ще се посмее, е друга тема. Съответно другото нещо – трябва да се внимава с голотата. Аз съм вече на възраст, на която – не съм възрастен, нали, но – не бих се съблякъл, защото трябва пак да е много добре защитено. Душата си пò мога да разголя, тялото – пò не.

Казвал си, че най-трудно се играе ром, жена (от мъж) и пиян. А и трите са доста експлоатирани образи в скечове и комедии. За какво е добре да се внимава?

Не съм фен, когато мъж играе жена, да е с космати ръце, космати крака – това вече преминава с много добрия вкус. Всички женски персонажи, които съм играл, съм се старал, макар и иронично, с намигване, макар и преекспонирано, да не преминават този тип естетика. Просто не е моето. Клишето и за циганина, и за рома – пак зависи в какъв контекст се представя. Защото да изиграеш истински един пиян или дрогиран, когато ти самият не се дрогираш и не пиеш – както е в моя случай – е обект на много наблюдения, на вътрешни мои анализи кое как би изглеждало. Сега, в новия спектакъл „Докато ти спеше“, ми се налага да играя един сладък руски пияница, но то е пак в сферата на комичното. И тъй като има много силна социална нотка – те са осем миниатюри в този спектакъл – хората му се радват, както и се замислят над някои моменти.

В коя роля си се чувствал недобре, съвсем далеч от „своята кожа“?

Аз съм професионалист, независимо дали нещо ми харесва много повече от друго. Но имам късмета по-скоро да си избирам нещата, които играя. Само 5 години съм бил на щат в театър, където каквото те разпределят, това играеш. И след този период е: каквото ми предложат и аз одобря (в 95% от случаите аз съм го одобрил) – го играя. Хората си ми познават вкуса и не издевателстват в този смисъл. Така че – роля, в която не съм се чувствал комфортно – няма. Гледам да си ги защитя, да си ги направя професионално. И ако някой си каже за някой актьор – този, докато играе това, май се срамува – работата му не е за сцената. Защото какво значи срамуваш се – все едно, ако си лекар да кажеш – този няма да го оперирам, защото не ми е симпатичен. Ако лекарите си имат Хипократова клетва, ние може да имаме някаква актьорска, в която да се включи – както казва таксиджията – „к’вото се качи, т’ва возиме“. И трябва да го закараш добре от точка А до точка Б.

Не е ли капан това – щом те познават добре, да ти предлагат все сходни роли?

Разбира се, че е капан. И те слагат в един и същ типаж, в едни и същи карета. Опасно е, разбира се. Но и ти имаш своята лична хигиена, може да кажеш „Не, не, стига вече от това“. В момента поддържам в театъра 5 заглавия и смятам, че повече от 5 не е хигиенично.

Перфектно владееш ходенето на токчета. Какви други неприложими от теб в ежедневието умения си усвоил чрез ролите си?

Ходил съм на уроци по пеене, откакто по-активно се занимавам с мюзикъл, защото трябва да поддържам глас, да работя с оркестър, да не го бавя и да ме чака. Не съм ползвал пеенето в живота си извън актьорството.

Бил си на сцените на 16 театъра и 5 опери в България. Има ли неочаквано място, на което си играл пред публика?

Някои от директорите на градски театри не допускат външни трупи. Това е една, да я наречем, извънстолична културна политика, която аз не разбирам. Всеки си е цар в собствената област (б.а. - има предвид административния смисъл на „област“). Местните директори не допускат комерсиалните заглавия с актьори, които са по-популярни за тях медийно, отколкото от сферата на тяхната представа за театрално. С цел „тука е храм“, пък другото място е „комерс“. Разбира се, във всеки голям град, освен театър, има по едно читалище, което е много добре поддържано. Където публиката отива така или иначе. Например Добрич – има чудесен театър, в който директорът или поставя невъзможни условия, за да гостуваш, или просто не ти дава сцената. И ние отиваме в съседната зала – така наречената органова зала (има орган там), на 30 метра от театъра. И залата е винаги пълна догоре. Защо? Така или иначе, в ден, когато гостува тази трупа, местната добричка публика ще отиде – защото това представление е еднократно. София не е България и в по-малките общини работят в тези зали хора, които сърце дават! В Свищов има уникално читалище, супер красиво, много добре поддържане. В Самоков има много добро читалище. В Лом – супер гостоприемни. В Горна Оряховица – уникално, и хората, които работят там, са уникални. В Елхово – жестока зала и екип. Абсолютно неочаквани места.

Кога си се усмихвал, а не ти се е искало?

Има ги тези моменти. Усмихваш се, защото никой не е длъжен да ти гледа киселата физиономия. Разбира се, има моменти, в които самите хора скъсяват дистанцията малко повече, отколкото самото възпитание изисква. Да те потупат, да се опитват да те целуват, за да покажат, че много те харесват.

Къде е границата за теб при общуването с хората на публични места?

Никога не съм отказал да се снимам с някого. Но съм помолвал да ме изчакат да се нахраня. Случвало ми се е на средата на лъжицата – „Може ли да се снимаме?“; и аз казвам „Не, не може сега, може след малко“. Само не са ми почуквали на вратата на тоалетната да ме попитат „А може ли сега?“. Точно сега – не може. Има хора, които идват и казват – „Извинявайте за безпокойството! Когато е удобно, дали би могло?“, аз казвам „Да“ и за тях дори съм склонен веднага да си спра обяда. Имах случай с една зряла жена, която ме пита може ли да се снимаме, аз казвам „да“, а тя: „Айде де, гушни ме де, гушни ме!“. Аз отговарям: „Аре да не си казваме какво да правим, защото не се познаваме.“. Тя – да, да, да. Но в момента, в който се снимаме, се обръща и рязко ме целува по бузата... Викат ми „Марианчо“, съвети от личен характер ми дават: „Я, колко си напълнял, я колко си отслабнал...“.

Хората, които срещаш, престарават ли се в опитите да те разсмеят с някоя смешка? Един вид: „Аз съм много забавен, щом разсмях Мариан Бачев!“

За съжаление, има такива. Работя в среда, в която се възпроизвежда хумор ежедневно и много рядко има смешка, която да не знам. И когато чуя виц или науча за ситуация, която е наистина смешна, много се радвам. Има и хора, които ми препоръчват да кажа вица им на Слави – явно мислят, че със Слави си пием кафето. И любимото – „Да кажеш на Слави...“. Аз винаги отговарям с „Добре, ей сега – веднага ли да му звънна или като се видим?“. „Не, не, като се видите!“ - дават ми конкретни наставления. И аз се съобразявам, какво да правя.

Нямам за теб нито един въпрос, свързан със Слави Трифонов. Окей ли ти е така?

Мисля, че той няма да се разстрои от този факт!

Какъв е обичайният ти отговор на „Айде де, кажи некоя смешка!“?

„Айде некой друг път!“

А ако ти е казано в компания с приятели?

Мога 30-40 минути да не спра, а понякога не ми идва нито една. То е като в любовта – понякога стават нещата от раз, друг път, колкото и да мъчиш – то не става.

Имаш ли в близкото си обкръжение приятелчета, които не се славят с чувство за хумор, но си ги обичаш по други причини? Или всички са шегаджии?

А, не, не са всички шегаджии! Не и е задължително, защото човек се уморява. Най-близките ми приятели нямат нищо общо с актьорството и слава богу – защото имаме какво да си кажем. Нито кумовете, нито кръстниците на децата ми са от актьорската династия. Те са хора с най-различни занимания, но – така е случило – с изключителна любов към театъра. Като зрители всички тези хора нямат пропуснато мое представление.

Нямаш приятел, който да не ходи да те гледа редовно?

Ами, не, няма как да ми е приятел.

Коя постановка би препоръчал на човек, който никога не е ходил на театър?

Много е общ въпросът. Трябва да познаваш човека. Защо досега не е ходил на театър, какви са причините. Не е имал необходимост! Духовното съпреживяване е потребност, до която, според мен, сам трябва да достигнеш. Впрочем никога нито един от моите приятели не ми е казвал „Имаш ли покана или пропуск за театър?“ - никой! Малко по-далечни са ми казвали „Там има ли някакви пропуски?“ и аз съм им казвал „Да, има пропуски – срещу 20 лева, срещу 25, срещу 30 лева, има много пропуски.“

Кога последно ти направиха забележка – все едно в работата или в личния живот – „Айде малко по-сериозно, стига си се лигавил?“?

Ужас! Никога не са ми казвали „Айде малко по-сериозно“. Може би защото самият аз така си подреждам нещата. Милена (б.а. - съпругата му, актрисата и педагог Милена Видер) също е с много хубаво чувство за хумор и може би затова сме се събрали – ние се иронизираме и самоиронизираме 24/7. Не се е налагало, може би защото имам много добро чувство за самоконтрол и за мярка. Може би не е хубаво, но съм такъв – гледам никога да не прекрачвам границата. Ако ти го кажат – това означава, че подценяваш човека или го обиждаш дори, или че не си го преценил, а когато си на 46-47 години – не е окей.

Кой е най-веселият слух в жълтите медии на тема защо чак след 21 години заедно се оженихте с Милена?

Не, те не се занимават с мене. Приятели ме иронизираха дали не прибързвам. Дали съм я обмислял добре тази крачка. Всички ме питат какво се е променило. Оказа се, понеже сега жена ми е с нова фамилия, имаме проблеми например с качване на документи за болнични в НОИ и – страшни драми. И аз ѝ казах „Видя ли, оженихме се и проблемите почнаха да валят!“.

Сега, като ти се разсърди нещо, освен че ще спиш на дивана, заплашва ли те с това, че ще се разведе с теб?

Няма я още тази заплаха. Но си викаме с назидателен тон „съпругоо“ и „съпружее“.

Вие с нея сте в отлични взаимоотношения, но на един актьор и изобщо на човек на изкуството не му ли трябва понякога малко лична драма?

„Голямото изкуство се ражда на базата на голямо страдание“ – аз не съм почитател на тази стигма. Смятам, че за да можеш да работиш добре, да се разгърнеш, да се раздадеш на макс, трябва да имаш абсолютния комфорт вкъщи – както аз се чувствам добре със семейството си толкова години вече: първо с Милена, после и децата. Да не си казваш „Офф, трябва да се прибирам“, а „Еййй, прибирам се вкъщи!“. Моментите, в които се прибирам вкъщи, за мен са много готини, много ме радват. И ако го нямаш този човек, този съратник, приятел, какъвто е жена ми, не можеш да постигнеш нещо в повече. Като кажат – „Обичате ли да излизате извън зоната си на комфорт?“. Не, не обичам. Обичам да разширявам зоната си на комфорт, доколкото това е възможно. Ако не ти е комфортно – как да работиш?!

Озвучавал си много познати герои в анимационни филми – като Кмета от „Хортън“, Лингуини от „Рататуи“. Дъщерите ти сигурно са „намазали“ вечерно време за лека нощ да им разказваш приказки с 15 различни гласа?

Така е, факт е – „намазали“ са. Разбира се, тъй като вечер по някой път се прибирам късно заради театъра и телевизията, те „намазват“ и от жена ми, която също е актриса, както е известно, така че имат double pleasure в това отношение. Сега и самите те започнаха да озвучават да озвучават филми, така че с лекота се случват нещата.

Имаш поне 7 награди като актьор по мои сметки. Къде си ги държиш вкъщи – на видимо място върху етажерка, в шкафче, в кашон в мазето?

В шкаф ги държа, в едно чекмедже. Има една много хубава пластика – тя ми е от Шуменския театър още отпреди 20 години. „Мелполет“ се казва, на Съюзната организация към Шуменския театър. Много е красива статуетката и тя стои на един рафт – заради красотата си. Някои казват, че си държат Аскеера на централно място, осветен. Не, при мен нищо няма от тези неща. Някой, ако поиска да ги види, ги вадя, показвам ги и ги прибирам обратно. Аз смятам, че всяка една награда е просто една стъпка, миг, в който някой те е оценил. Но тъй като изкуството е адски субективно – как може да кажеш „Този актьор е по-добър от другия“. Даваш ли си сметка каква чудовищна глупост е това? Ти си дал енергията си, времето, живота и някой казва – да, ама този е бил по-добър от теб. Ама той е в друго представление. Разбирам да са в една и съща роля и така да се съревновават. Но как сравняваш в изкуството? Как се оценява изкуство?

Как се награждаваш, когато си доволен от себе си? Хапваш нещо, дремваш допълнително?

Аз след премиери обикновено се разболявам. На следващата сутрин ме боли кръст, глава, не ми се става от леглото. Винаги е така. „Айде след премиерата на следващия ден да се видим?“. Викам – предполагам, че няма да стане. И 25 години не става. Затова, ако трябва да се видя с някого, го оставям за след няколко дни. Ако мога на масаж да отида – това ми е. Много ми е важно. Във всеки от по-големите градове, в които съм работил, имам човек.

Ако искаме да ти се харесаме, какво да те почерпим – крем карамелче, кадаифче нещо?

Оо, аз страшно обичам сладко! Но сега, понеже съм свалил килограми и се чувствам добре, искам да сваля още и гледам да не посягам много. Много харесвам тирамису. И млечна баница. Млечната баница много я харесвам, защото е свързано с професор Гриша Островски, който вече не е между живите. С Милена е правил дипломния спектакъл в колежа, после с мен работѝ. Беше вече много възрастен, на 78-79 години и излизахме веднъж месечно на млечна баница с него. Това ни е останало с Милена – като видим млечна баница, почитаме професор Островски и си поръчваме.

Преподаваш в Американски колеж в София и в театралната ви школа за деца и юноши „Мариан Бачев и Аркадия Фюжън Арт“. Значи ли, че си много търпелив човек?

Казват, че децата учат на търпение. Аз не съм много търпелив. И мисля, че ги провокирам и едните, и другите. Като им преподаваме, аз много показвам, разказвам. Не винаги имам търпение, признавам си и тъй като сега расте поколение, което иска всичко да стане бързо, веднага и с два клика, има хора, които много бързо се отказват. Като им направиш забележка или препоръка, те решават, че това не е тяхното, не искат да преминат през него, да се опитат. Слава богу, много малко деца имам, които ми се отказват, но съм достатъчно категоричен да поясня, че тази професия е приятна, но има своите закони и не е хамбургер, който да притоплиш за 30 секунди. А е като хубавото вино, хубавото сирене, хубавата питка – трябва да си „втаса“.

Знае се, че нямаш търпимост към изкази и думи, които не са произнесени или използвани правилно – с грешно ударение например. Напоследък какво ново ти влезе в радара, от което да се изприщваш, като го чуеш?

Изприщвам се от „кодèкс“, а знаем, че „кòдекс“ е думата. От „задкулисие“ или „това е голям театър“, когато искат да кажат, че нещо негативно се е случило – защото зад кулисите само голям малоумник може да смята, че се случва нещо незаконно, нередно. Зад кулисите стоиш и си изключително съсредоточен, за да подготвиш това, което те чака пред кулисите. Избухлив съм – черта, която не харесвам в себе си. Много бързо паля фитила, но това е защото имам много нисък праг на търпимост към простотията във всякакъв аспект. Нещо може да ме газира, особено, докато шофирам или когато някой изръси чудовищна глупост. Трябва да обмислиш много добре какво говориш. Както сега казвам и на голямата дъщеря (малката няма още социални мрежи) – тя няма фейсбук, но има други там, инстаграм: „Внимавай какво говориш, как се изказваш, какво публикуваш – това остава“. На мен не можеш да ми намериш голи снимки в интернет, нали?

Честна дума, не съм и опитвал. Има ли шега, която би забранил – ако може, да изчезне от обращение и никога повече да не я чуваш?

Особено по отношение на жени много ми е болезнено – да си правиш шеги с недостатък на жената, която се очаква винаги да е перфектна, а тя може да ти е дъщеря, майка, съпруга... Но това вече е манталитет Balkan Style.

Най-неочакваният комплимент, който си чувал по свой адрес?

„На живо сте по-хубав“. Защото в повечето случаи ме виждат гримиран като имперсонификация някаква. И съответно – „Мислех, че сте по-нисък“. То до Слави всички сме по-ниски, нали?

Даваш много автографи, а ти от кого имаш?

Имам автограф от Стоянка Мутафова, от Татяна Лолова, от Гриша Островски, от Катя Антонова. На книги са ми всички автографи, нямам такива на картичка. Особено обичам да събирам биографични книги на актьори.

Ако някой мнооого далечен ден, след смъртта ти, те разпределят в Ада, с кого би избрал да си в един общ казан, за да ви минават малко по-леко мъченията?

Ооо, това е хубав въпрос! С кого бих врял в един котел, за да е по-весело? Но защо ме прати в Ада, аз съм си за Рая отвсякъде.

За да може да си използваш иронията. Нали тя ни помага в живота – като е тежко, да го усещаме малко по-леко.

Съгласен съм. Наскоро се навърши годишнина от смъртта на Ангел Георгиев – Ачо, актьора. С когото сме играли на една сцена в няколко спектакъла. Да, с Ачо бих поврял в един котел! Липсва ми неговият плътен басов глас и иронично намигване.

А ако имаш суперсилата да възкресиш поне за още една роля някой голям български актьор, кой би бил той?

Велко Кънев. Много го харесвах! Имахме планове да работим заедно, но за съжаление вече беше във времето, в което му беше трудно.

Какво би искал да направи някой бъдеш министър председател, за да му кажеш одобрително „Да, господин премиер!“?

Конкретно в България нито едно правителство, съответно премиер, не е построило театър или библиотека, или музей. Да – ремонт на нещо, нещо е адаптирано, преправено. Но не и построено и след това поддържано от държавата. Защото в нито един кабинет министърът на културата не е бил приоритет. В нито един. Дори Стефан Данаилов, когото може да смятаме за най-приближения до финансов министър, до министър председател и се е ползвал с голямо уважение. Нито един не е направил така, че да имаме нов театър, музей или нова концертна зала като зала „България“ да речем. Само се говори.

Нещо, което да споделиш за финал?

„Да, господин премиер!“ ми е акцентът този месец. Защото го преместваме от Сатиричния театър в „Сълза и смях“. Директорът на Сатирата реши, че повече няма да се играе този спектакъл там и с колегите решихме – тъй като публиката много го иска – да му сменим местоположението. И в момента се занимавам с цялата мениджърска дейност – от закупуването и построяването на декор, реквизит до осигуряването на наем, права и прочие. Аз го имам като образование (б.а. - магистър „Мениджмънт в сценичните изкуства“ към НАТФИЗ). Кандидатствал съм за директор на театър. Няма да коментираме това – кое как се е случило по пътя. Само смятам, че всичко, което ми се е случило, е за добро и е трябвало точно така да се случи. И това в момента е като провокация към мен дали ще се справя с мениджърирането на спектакъла „Да, господин премиер!“. В момента върви повече от перфектно и аз съм изключително доволен, защото усилията, които съм вложил, си заслужават. Усещам от целия екип, актьорския най-вече, мобилизация във всяко едно отношение. Защото трябваше много бързо да вземем това решение – закупуването на правата, заплащането, преместването от едно място на друго, да не изпуснеш вълнàта на зрителите, продажбата върви много добре в момента. Ще дойде британският посланик със заместника му. Аз не очаквах – написах официалното писмо на английски, изпратих го, те ми отговориха. Ние ги канихме и предишните посланици на предишните ни премиери на „Да, господин премиер!“, но те не са идвали (б.а. - представлението има своите традиции във Великобритания; базирано е на сериалите на BBC от 80-те „Да, господин министър“ и „Да, господин Премиер“). Докато сегашните веднага откликнаха и даже го отразиха в своите социални медии. Преводът е отлѝчен, постановката е наистина хубава, Кръстю (Лафазанов) играе великолепно, подаваме си много добре топката с него и сме мотивирани да стане много хубаво – заповядайте да го видите!

Интервю на Милен Антиохов