Ненчо Илчев: Вѝдя ли нов фокус – си давам парите за него, без да се замислям

Фокусник и актьор – това са двете мечти на Ненчо Илчев още от съвсем малък. Твърди, че е щастлив човек, защото е сбъднал и двете. И ето – може да гледате илюзионния му спектакъл „Забранените фокуси на Ненчо“ в театър Българска армия (има и издание, подходящо и за деца – „Забранената книга за фокуси“) или някое от 13-те театрални представления, в които играе в София и страната. В това интервю ще научите коя е третата му голяма мечта, какво е станало с управлявания дистанционно „зъботехнически“ слънчоглед, какво мислят свещениците за отец Григорий, колко фокуса може да прави чисто гол и още сериозности и щуротии:

Учил си Актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов. Кой е съветът, даден ти от него, оказал се след време много по-ценен?

Да бъдеш и да останеш добър човек. Защото е най-важното и за това сме изпратени на тази земя. Ако има нещо, заради което с годините са се увеличавали неговите ученици, е, че те – не знам дали са ставали добри хора – но са били зареждани с добрина и положителна емоция от този човек!

Имаш ли своя роля, която ти е най-присърце по някаква причина?

Имам. Аз съм щастлив човек и късметлия и повечето неща, да не кажа всичко, за което съм мечтаел, по някакъв начин се е сбъднало. Ролята, която винаги съм искал и благодаря на Господ, че ми я даде, е Джордж от „Догодина по същото време“ – за мен най-красиво написаната пиеса за мъж и жена. Това е роля, която ме зареди и ме провокира да искам много силно да се занимавам с тази професия – още като много малък, когато майка ми и баща ми ме заведоха да гледам в Смолянския театър страхотните Тодор Колев и Анета Сотирова. Оттогава мечтата ми беше да изиграя тази роля и съм благодарен, че преди две години я направих в Пловдивския театър, благодарение на режисьора Ивайло Христов, заедно с Александра Сърчаджиева. Това винаги ми е било присърце, винаги съм искал да го направя и мисля, че се получи качествено като театър. Благодаря пак на Ивайло! Бих поканил от цялото си сърце хората да дойдат да гледат „Догодина по същото време“!

Получавал ли си коментари от свещеници относно ролята ти на отец Григорий в сериала „Столичани в повече“?

Да, да, разбира се! В повечето случаи са го приемали с чувство за хумор, с каквато и цел е направен сериалът. Радвам се, защото дори и свещениците по някакъв начин ги е докоснало. Имал съм, разбира се, и упреци от свещеници, които са го приемали без чувство за хумор – че е обида по някакъв начин към тяхната професия. Но пък това, с което животът ме е срещал, за съжаление, ми е показало, че в църквата ни в България има доста повече повече негативност в тази професия, отколкото е показвано в сериала.

Като отец Григорий в "Столичани в повече"

Родителите ти са били зъботехници, ти си учил зъботехника. Има много яки вицове за зъболекари, а знаеш ли готин виц за зъботехници?

За зъботехници – не. Обаче за зъболекари знам хубав. Когато отида на зъболекар, той ми казва „Готов ли си да ти сменя пломбата?“, а аз казвам „Да, обаче нека първо да си сменя гащите“. Зъболекарят, като свърши с ваденето на зъб, казва „Заповядайте, това е вашият зъб!“, а аз казвам „Докторе, заповядайте, това е дръжката на вашия стол“.

Хубав е! Твой друг популярен герой е от скечовете на „Комиците“ - Здравко Ахилесов. Има ли нещо, в което да си бил като него, докато беше студент по зъботехника и после в НАТФИЗ?

Като студент не знам. Обаче аз не бях добър ученик – никога не ми е вървяло училището, за съжаление. Донякъде се чувствам съпричастен с Ахилесов – не от страната на простащината, но наистина не ми е вървяло. От много малък умът и съзнанието ми бяха заети изцяло с това как да се занимавам с актьорската професия. Това в онези години беше почти невъзможно за човек от провинцията. Аз нямах любим предмет, аз и физическото не го харесвах – криех се, правех се на болен или че не мога да си намеря дрехите. Аз ненавиждах да ходя на физическо. Всички деца го обожават, но на мен ми беше против същността ми. Така че донякъде го разбирам Здравко Ахилесов.

В ролята на Здравко Ахилесов

Познавал си се с Мистер Сенко, Орфи и Лепас, разговарял си лично с Дейвид Копърфийлд. С кой друг илюзионист би искал да седнеш на по биричка?

От много години моят любим илюзионист е Дейвид Копърфийлд. Не бих го заменил с никой друг. Макар че има много добри съвременни илюзионисти и имах щастието да ги гледам на сцената, в годините, в които ходих във Вегас. И Крис Ейнджъл, и Пени Тейлър – страхотни са, уникални илюзионисти. Но за мен Дейвид Копърфийлд е номер едно – той поднася фокусите по начина, по който на мен ми е харесвал – винаги ги е театрализирал и винаги в неговите спектакли, които е сменял през 5-10 години, има тема, докосваща хората, история, която разказва, а не просто чиста илюзия, чисти фокуси. Аз съм изцяло повлиян от спектаклите на Копърфийлд – представленията ми в България с фокусите са подчинени на същото. За мен той е световна звезда, ненадмината засега в това изкуство. И не знам дали ще бъде надмината.

Ако Дейвид Копърфийлд е най-великият фокусник в света, кой е най-великият „фокусник“ в България?

Ооо, много са! За съжаление, са много и все повече стават, не знам как го правят. За 33 години промяна това се оказа нещо, което ни разочарова. Аз минавам вече 50 години и виждам, че нещата не само не са се променили, ами са станали стократно по-зле. Не знам в тази държава колко пари има, но има големи „фокусници“. И, за съжаление, все повече стават лошите „фокусници“ в политиката в държавата ни.

Каква е разликата между фокусник, магьосник и илюзионист? И обидно ли е да те нарекат фокусник, ако се представяш като илюзионист?

А, не е обидно, по-популярно е: от фокуси – фокусник. Самото изкуство се нарича илюзионно изкуство и се разделя на много жанрове: фокуси – които се правят с по-големи предмети; манипулации – свързани с ловкостта на пръстите; илюзии – големите сандъци, в които изчезват и се появяват, разрязват се хора; ментална магия – четене на мисли от разстояние; комична магия; доста са.

Имаш ли фокус, в който използваш знания от зъботехниката?

Имам. Когато аз станах илюзионист, трябваше да имаш категория, за да имаш право да правиш представления. Трябваше да се явиш пред една много голяма комисия в цирка, с големи личности. Това беше много трудно, нямаше литература, не знаех какъв е регламентът, колко време трябва да бъде номерът, какво да представлява и т.н. Но имах огромно желание. Тогава бях в школа по пантомима и моят учител ми предложи един страхотен фокус, по етюд на Марсел Марсо – как от едно гърне пониква слънчоглед. И решавам да го направя него, както и един номер с карти, с който бях спечелил награда на фестивал във Враца за млад илюзионист, която ми я връчи Орфи. Майка ми и баща ми, които бяха зъботехници, ми изработиха този слънчоглед със зъботехнически материали. В едно метално гърне сложиха антена от Волга и чрез някакво дистанционно тази антена излизаше нагоре. За времето тогава – 89-а година, такова дистанционно беше голяма работа. Цялата антена майка ми я „облече“ като слънчоглед, а когато той се показваше, едни корди отваряха и той цъфваше. Използвала беше пластмаса, от която правеха протези, кастанети. И аз се явих на конкурса, а баща ми отстрани на десет метра от мен стоеше с дистанционото да командва слънчогледа. За зла моя участ, разбира се, слънчогледът не излезе. Аз щях да умра тогава. А го бяхме пробвали предишната вечер. Една-две-три-пет-десет минути – този слънчоглед не излиза, нищо не се случва. Изкарал някакъв идиот едно гърне и клечи до него. Публиката започва да се смее, мисли, че играя комичен фокус. Слънчогледът не излиза, не излиза. Накрая така и не излезе, аз си излязох разочарован, хвърлих гърнето, викам „Татко, аз с тази професия никога повече няма да се занимавам, така да се изложа!“. А то какво се оказа – до баща ми стоял един осветител, който по същото време командвал прожекторите в цирка с дистанционно, което било по-силно и заглушавало дистанционното на баща ми... Дълго стана, но се сещам и за друго: един фокус се прави с изкуствен палец, в който се крият разни неща. Едно време, 86-а година, бях на гости при Мистер Сенко и той за първи път ми показа този фокус – как изчезва една кърпичка. И ми показа този така наречен палец – хубав, гумен палец, донесен от Запада. Но аз няма откъде да си взема такъв палец и няма как да го направя този фокус. Тогава майка ми и баща ми в продължение на 2-3 месеца ангажираха всички зъботехници в лабораторията в Смолян, където и двамата работеха, да го изработят този палец. Иначе нямаше откъде да го купя. И си нямаш представа колко зор видяха, какви ли не варианти как да се отлее такъв палец. Пробваха какво ли не, палецът личеше, че е пластмасов, аз го боядисвах с темперни бои, за да ми върши работа. И досега си го пазя. А сега такъв палец може да си го купи всяко дете в магазина за 2 лева.

Значи така: майка ти и баща ти – и те почти фокусници заради теб.

Аз съм им много, много благодарен! Това са хората, заради които се е случило нещо с мен. В онези години беше много трудно и ако те не бяха така застанали изцяло зад мечтата ми, виждайки колко много го искам, нищо нямаше да стане. Много ме подкрепяха, много!

Роден си в село Момчиловци, Смолянско, имаш здрава връзка с Родопите, прибираш се често. Бабите там карат ли те да им показваш фокуси? Някоя кълне ли те, че си вещер?

Е, няма вече, от това поколение няма. Много ми се радват хората и аз съм много влюбен в това местенце. Все повече с годините ме тегли, искам да си прекарам старините там, много искам да се прибера там и да си остана.

Притежаваш най-голямата колекция с реквизити за фокуси в Европа, която даряваш за Музей на илюзионното изкуство в Момчиловци. Как вървят нещата с музея?

Вървят. Ще стане, но ще се случи много трудно. Както всичко в тази държава – става много трудно. За мен е хубава и благородна идея. Сграда има дадена. Отдал съм се на това да го направя този музей на илюзионното изкуство и то точно в Момчиловци. За съжаление, заради това, което се случва в държавата – политически – още няма хора, които да го подкрепят чисто финансово, а само това му трябва. Но е трудна работа в момента. Надявам се по-скоро да се случи тази подкрепа.

Дано! Писнало ли ти е в компания да ти казват „Айде покажи някой фокус“?

Не, не ми е писнало. Аз толкова много съм го искал това като дете, че ще е грехота да кажа, че ми е писнало. Само ме радва сред представление като останат да се снимаме, автографи. Питат ме „Извинявайте, да не ви притесняваме, сигурно ви е омръзнало“. Викам – не ми е омръзнало, как да ми омръзне, аз това съм го искал. Ще е глупаво – ако обичам професията и съм я искал – да кажа „Ох, омръзна ми да ме харесват, омръзна ми да ме поздравяват“.

Колко горе-долу фокуса владееш? Над 200? Или?

Оо, много повече. Не съм ги броил, много са! Аз имам страшно много реквизит. И то без старите реквизити за музея. Ако има нещо, към което съм пристрастèн – това е, ако има някъде пазар за фокуси. Бяхме на турне с Любо Нейков и Евтим Милошев в Англия и те ме водиха в най-стария магазин за фокуси. Любо ми се смя, вика – ти се превръщаш в дете в магазин за детски играчки. Аз целият се разтрепервам и искам да купя всичко в магазина. Видя ли нов фокус – си давам парите за него, без да се замислям.

А ако трябва да правиш фокуси чисто гол, колко от всичките, които знаеш, ще можеш да изпълниш – като няма да можеш да криеш нищо в ръкавите, в цилиндъра?

Това е мит, че всичко се крие в ръкавите или се вади от второто дъно на цилиндъра. Почти няма такива фокуси. Много пъти, като правя фокуси с навити ръкави на сакото и на ризата, ми правят забележки – защо си навиваш ръкавите, не е естетически добре. Правя го точно затова, за да покажа, че в ръкавите на фокусника няма нищо. Има фокуси, свързани със сакото, с панталона. Но повечето фокуси мога да ги правя абсолютно гол.

Има ли фокус, който избягваш да правиш?

Избягвам фокуси, свързани с техника. Защото винаги може да не стане – и това не зависи от теб. Искам да разчитам изцяло на себе си.

Сигурно е ужасно да си на сцената и фокусът ти да не се получи?

Затова илюзионното изкуство е много трудно и малко хора, например в България, правят спектакли вече. Не е като театъра. Аз в момента играя в 13 постановки, имам всяка вечер представление. Там можеш да сложиш и само два стола, някакъв декор, два прожектора, а в провинцията даже няма и прожектори, може да няма звук, пердетата отзад може да са сини, зелени, червени. Но ако има актьорска игра – се играе представлението. И от двете страни съм го видял. Имам илюзионен спектакъл в театър „Българска армия“, виждам колко е трудоемко – той не може да се играе навсякъде. Може да се играе само в театрални зали, само ако има определено осветление, ако има хора, които го обслужват. В илюзионния спектакъл дори само една грешка на осветител – да не пусне на точната секунда или на точния жест определеното осветление – ти проваля фокуса, защото се вижда какво се случва. Зависиш от много хора.

С Асен Блатечки в представлението "Вечеря с приятели"

Преди време години наред в градинката пред НДК работеше фокусникът АСКО – сега в София май няма уличен фокусник?

Това изкуство е тръгнало от улицата едно време. Превърнало се е в нещо голямо, на сцената и след години пак се връща на улицата. Появиха се фокусници, които го върнаха на улицата – Крис Ейнджъл, Динамо – и сега младите хора свързват илюзиониста с човек по дънки и ризка, който ходи и прави фокуси между хората в парка, на улицата. Има и в София. Много млади хора. Следя ги в социалните мрежи, правят фокуси само с карти, топчета. Много са добри, но го свеждат само до картите например, за тях не е интересно да правят спектакли, нещо голямо, с идея, като на Копърфийлд, да те пренесе някъде. За тях е важно нещо по-бързо и им е предостатъчно. На мен не ми харесва, но те го правят и го правят много добре.

Какво ново да очакваме скоро от теб?

Репетираме една пиеса на Иво Сиромахов, която се казва „Българската литература накратко“. Много интересна и съвременна. Много хубаво нещо е написал Иво с неговото саркастично чувство за хумор. Как едни учители са принудени, имат заповед от Министерството на образованието, да преподават българска литература по начин, който да е разбираем за децата. И тези учители се правят на маймуни, за да преподадат на децата „Под игото“, „По жицата“, „Боряна“, Яворов. Трябва да излезе на 1 декември в „Сълза и смях“.

Интервю на Милен Антиохов