Радослав Бимбалов: Днешна България има нужда от хора, които искат да живеят заедно

Радослав Бимбалов е човек, който не само не би си замълчал, но умее ярко да изразява позиция. И има какво да ни каже не само като общественик или рекламист, а и като писател. „Млък“ – новата му книга с разкази, в която часовник тръгва наобратно, розово фламинго си поръчва сиво смуути, късметите от питката са пророчески – е поводът за този разговор. В който няма празни приказки, а част от темите са попили думи и изрази като „безтелесно съвършено“, „различни сенки“, „нещо като юмрук“, “дажвейбалгаря”, „извинявай“. Ето какво сподели Бимбалов пред Sofia Live.

Едва сега издаваш отново книга (23 години след първата „Аз, Маниака“), защото, както споделяш, ти е било нужно да опознаеш по-добре хората. И сега, като ги поопозна, какво мислиш за тях? 

Когато си млад, виждаш предимно себе си. Смяташ, че си достатъчно различен, някакво ново издание, подобрено. С времето, опознавайки другите, разкриваш себе си. Осъзнаваш, че не правиш коренно различни сенки и всъщност имаш недостатъците на предното поколение, плюс нови. Възрастта дава на човек по-правилна самооценка и именно това сякаш ми дава възможност сега, когато 50-те са на прага ми, да пристъпя в едно ново измерение - там, където откровеността е по-важна от позата, а признанието на слабостите е най-голямата сила, на която сме способни.

С кого от героите в твоите разкази би изпил една-две бири с удоволствие? 

С повечето съм го правил. Героите ми, макар и измислени, всъщност са събирани парченце по парченце по пътя, който минавам в живота си. Във всеки от тях съм сложил черти, на които се възхищавам и такива, които искрено не приемам. Селският ветеринар Доктора от разказа “Прасе” на пръв поглед е прагматичен, грубоват, властен и монохромен човек. Но навлизайки в историята, ще откриете неговото същинско лице, което в истинския живот може да остане скрито за вас, зад дувара на къщата му. Великият фокусник от “Обратно на часовника” изглежда недостъпен, събран в себе си далечник. Само че когато животът го изправя пред кошмарно изпитание, той решава да допусне до себе си не само главния герой в разказа, но и читателя. Сред героите ми има и истински чудовища, не от приказките, а от живота. Един от тях е онзи, който превръща своята любима в обезобразено копие на красивата жена, която се е предала в ръцете му. Този насилник рисува Пикасо с юмруците си, но дори той не изпитва удоволствие от това извратено чувство на любов. С него не бих искал да пия бира, но ми се наложи да живея в главата му седмици наред, докато пишех разказа “Обричам те”. Признавам си, беше кошмарно.

В разказа ти "Млък" се изчерпва речниковият запас на хората. Ако на теб са ти останали само няколко думи – кои би искал да са? 

Както се случва и в разказа - човек неусетно губи думите си и няма дори да разберем кога сме изчерпали лексикалната наличност. За съжаление, тази моя страховита фикция вече ни се случва - хората ползват все по-малко думи, заместват ги с картинки, емотикони. Или пък, което е по-лошото, съвсем нарочно решават да мълчат по трудни теми - от страх или криворазбрана деликатност. Както казва един от героите в разказа “Млък” - думите са единственото ни природно богатство, което ще изгубим, понеже не го ползваме. А иначе - за мен лично има една дума, която съм използвал сравнително рядко в живота си, а ще ми трябва много занапред, когато започвам неволно да поумнявам. Думата е “извинявай”. Дано имам достатъчно от нея.

Последният път, в който ти си замълча, за какво беше? 

За щастие, от малък съм свикнал да не премълчавам, когато ставам свидетел на неправда или насилие. Тогава реагирам шумно и достатъчно ясно, така че да привлека вниманието на околните към проблема, който виждам. Преди бях свикнал да преглъщам единствено упреците си към хората за тяхното примирие, лесната им апатия. Приемах това като личен избор, който сякаш не ме касае. Само че истината е друга - живеем в група и всяка наведена глава около нас превръща обществото в стадо.

А коя е най-трудната тема, по която да говориш? 

Насилието над деца. Това е най-уродливото посегателство, което няма никакво оправдание, изобщо не подлежи на обсъждане, търсене на причини и разглеждане на всички гледни точки.

Кой би искал да помълчи? 

В последните години в България се заражда една креслива патриотарщина, която е безкрайно далече от истинската, дълбока любов към родината. Крясъците “дажвейбалгаря”, татуировките на Ботев и Левски и забоденият на терасата трибагреник в никакъв случай не те правят пазител на българщината. За мен да обичаш България означава да ти пука какъв въздух дишат децата ти, какъв език говорят, какви уроци следват - в училище, по телевизора, в телефона си. Днешна България има нужда от хора, които искат да живеят заедно - без значение какви са по цвят, сексуалност или вяра. Евтиният национализъм, разбуден за кратко от популизъм, адреналин или ракия, ме отблъсква и плаши. Не искам това да е мястото, в което ще оставя моята дъщеря.

Как един по-интровертен талантлив творец може да получи заслужена оценка и признание в днешно време, когато сякаш е нужно да си по-шумен и в социалните, и в медиите изобщо, за да получиш внимание? 

Всички знаем за онази тъжна карма, наследена от миналото - много творци получават своята заслужена слава чак след смъртта си. В това има известна истина - мнозина творци са живеели в разруха и безпътица, но често това е било и въпрос на личен избор. Вродената интровертност на истинските гении е всъщност част от митологичния ореол на техните образи - важна част от магията на привличането, от която се нуждае всеки творец. Дали е лесно да си представим кой е автор на фразата - “Един творец трябва да се храни добре, да има подходящ дом, до прави секс от време на време, да пуши лулата си и да пие кафето си на спокойствие”? Не е Пикасо, нито Дали, а известният като скромен, беден и нещастен Ван Гог. Всъщност той почва да рисува на 27, твори само 10 години, от които едва в половината създава шедьоври и съвсем не живее в крайна бедност или отчайваща самота. Славата настъпва след ранната му смърт, но това съвсем не означава, че не е жадувал за нея и не я е търсил. Да, творците са артисти - те имат нужда от публика и я търсят, влизайки в различни роли. Трудно ми е да вярвам на създателите на изкуство, които се преструват, че не търсят възхита. Ако вярваш в красотата, която си създал върху платно или лист хартия, ще искаш да я споделиш. Съвсем друг е въпросът дали умееш да го правиш. Да твориш за хората и да комуникираш с тях са различни дарби - само някои притежават и двете.

Кое беше първият начин, чрез който се изразяваше като дете? 

Бях висок колкото масата, когато ме качиха на един стол. Така започна всичко за мен. Бях на седем и трябваше да рецитирам стих за България. Понеже бях нисичък, ме сложиха на стола, а аз включих високите в гласа си. Соловата ми кариера продължи бурно - ходех да редя тези рими къде ли не, облечен в къси черни панталонки, бяла риза с червена връзка, бели чорапки и черни лачени обувки. После попаднах в театралната школа на Кремена Бабачева, към Пионерския дом в Пловдив. Рецитирах Смирненски, печелих медали за художествена самодейност, страшна работа. В същото време истински ме влечеше рисуването. Мои графики висяха по стените в училище. Сега умея да рисувам само уродлив кон, но дъщеря ми казва, че е супер.

Ти си доста активен по темата политика. Няма да минем без нея в този разговор, нали? 

Политиката е мръсна, противна работа. За щастие, аз само говоря за нея, никога не съм се занимавал професионално с политика и обещавам това да продължи да е така.

Забранявал ли си сам на себе си да коментираш политиката по някаква причина? 

Понеже години наред съм се занимавал професионално с манипулация на съзнанието в особено големи размери - което е същността на рекламата - си давам сметка, че внушенията на думите ми могат да бъдат използвани по порочен начин, с лекота. Затова изключително много внимавам да не се “подхлъзна” в някоя от тезите, които развивам в публичното пространство. Да не бъда ретранслиран по удобен извратен начин от лакомите рупори на пропагандата. Като човек с последователи и читатели нося отговорност към хората и не реагирам необмислено или първосигнално на всяка новина, щръкнала в пространството.

На принципа "Ако имах малко власт" какво би променил? 

Ама чакайте сега! Аз имам власт. Ти имаш власт. Те имат, ние имаме. Ужасно вредно е това усещане, че всъщност властта не е в ръцете ни, че някой ни управлява - открито, прикрито, шумно или тихо. Не, не… Властта е наша - ние избираме и победителите, и губещите. Ние даряваме с доверие всички измамници, крадци, насилници или престъпници. Властта е продукт на собствената ни глупост, неразбиране, апатия или безгрижие. Ако искаме нещо да променим - хайде. Можем.

Преди 11 години като повод за съществуването на твоята фейсбук страница "Пътеводител на българския гражданин", която не поддържаш от 2 години, беше отбелязал, че чувстваш как изпростяваш все повече (вкл. ние, българите). Някаква промяна? 

Когато започнах да редя афоризмите в Пътеводителя, той сякаш беше ехо на моето самотно недоволство. В социалните мрежи основно се споделяха котки и цветя. Не че сега ги няма, но в последните 3-4 години сякаш хората станаха много по-активни в дебатите, в изразяването на позиция, в сблъсъка на надежди. Целта на овластените е да притъпят тези изблици у нас. Затова и изпростяването е търсено - добре отгледаното мълчаливо простолюдие се управлява по-лесно от будното общество. От мълчание напоследък преминахме в активна агресия. Делим се на вярващи и невярващи, на “про” и “анти”, на “фили” и “фоби”. Но в цялата тази истерия има нещо положително и това е, че започнахме да общуваме помежду си. Да, за момента основно си крещим. Но сигурно скоро ще започнем и да се чуваме. Няма да спра да губя тази надежда.

Твои са думите: проблемът на българите е, че сме прекалено адаптивни. Как се решава такъв проблем? 

Живеем на кръстопът. Исторически погледнато ни е се е налагало бързо да се адаптираме - към нови завоеватели или след световни катаклизми. Все се нагаждаме, за да оцелеем. Това изглежда хитро, хамелеонски някак мъдро. Но всъщност тази способност да се сливаме със средата е продукт на сериозен национален комплекс за малоценност и той няма да се реши, като се бием в гърдите, че сме били супер яки преди десет века. Имаме нужда от нова теория за България и тя не може да е просто взиране в миналото, за да търсим гордост, която сме изгубили безвъзратно.

Сблъскваме се с много смърт напоследък – ковид, войната... Коя е твоята най-близка среща със смъртта? 

Смъртта е неизменна част от живота, но ние сме дресирани да се плашим от нея. Познавам я. Срещнахме се преди години, когато тя ме прегърна за съвсем кратко, а аз веднага си паднах по нея. Отвъд е прекрасно - леко и бяло, безтелесно съвършено. Усещането да те няма е най-великото нещо, което съм изпитвал. Връщането обратно беше болезнено и гадно. Но когато се сгромолясах отново в живота, не го намразих. Напротив, дадох си сметка, че тук долу живеем в уникалната възможност да обичаме и да се наслаждаваме на неща, различни от себе си. Когато се пренесем горе, нищо от това няма да го има, нито ще ни трябва. Мен специално смъртта ме научи да обичам повече живота.

Ако си продадеш душата, срещу какво би го направил? 

Единствено ако трябва да спася живота на детето си. Тогава ще я продам на първия дяволски пратеник и няма да пророня и капка самосъжаление.

Наскоро няколко човека предизикаха Путин на ръкопашен бой. Има ли някой, с когото лично ти би искал да решиш конфликт по този начин? 

Удрял съм човек веднъж в живота си. Бях хлапе и отвърнах на нещо като юмрук с нещо като юмрук. Още помня усещането по кокалчетата си и не ми допада. Смятам, че кожата ни е дадена да усещаме света с нея, а не да я оставяме върху кожата на враговете си. Не ме е страх от болката обаче. Бих влязъл в ръкопашен бой, за да защитя честта или живота на семейството си, но това ще е отчаяната, последна крачка в битката ми за правилност. Предпочитам да съм направил всичко необходимо да не се стига до това.

Преди повече от 20 години в едно списание беше споделил, че най-омразната ти българска дума е "най". Още ли е така? 

Продължавам да не обичам превъзходната степен на нещата. Нищо не е толкова съвършено, че да е над останалите неща.

Най-глупавата популярна поговорка, мъдрост? 

Много са, особено нашите, български. От дете не понасям поговорките, създадени да мачкат свободолюбието ни. Всички самоунижения, които си налагаме с “наведена главица”. Или внушението, че “ако би мирно седяло…”. Разполагаме с цели каталози добре подредена робска мъдрост, трупана с векове. Срамно е, че продължаваме да посягаме към нея.

Какво четиво би ни препоръчал? 

На този въпрос сигурно никой не смее да препоръчва себе си, за да не прозвучи нескромно. Аз ще подходя откровено. За мен е важно да ме четете. Имам какво да ви казвам.

Нещо, което искаш да споделиш за финал? 

Това, което драскам на „Млък”: „Пазете ми думите“.

Интервю на Милен Антиохов