Слави Стоев: Страхът да не се изгубим ни пречи да сме по-добри версии на себе си

Имахме какво да питаме Слави Стоев, а и Слави Стоев имаше какво да ни каже. Той е психолог, работил малко в областта на лечението на зависимости и доста повече в областта на организационното развитие и личното усъвършенстване на хората. От 2010 г. e основател и съдружник в консултантската организация InManagement, където е зает основно по проекти, свързани с промяна и управление и промяна на организационната култура и повишаване на лидерския капацитет. Отскоро експериментира в областта на ранното развитие на емоционалната интелигентност при деца с помощта на литературата. Автор е на излезлите три книги от поредицата „Лиско Лис и приятели“ (издателство Рибка). Слави е един от най-слушаните гости (по споменатите теми) в най-слушания подкаст в България - „Говори интернет“. Гордее се с участието си в проект на UNICEF- България и Асоциацията на европейските журналисти, посветен на по-етично отразяване на децата в медиите. Особено чувствителен на тема деца, често използва израза „Оставете на мира поне децата, мамка му“. И ето сега, в разговора ни с него разбрахме кое е най-важното за един екип, психопати ли са изпълнителните директори, в какви „филми“ влизаме, кой е най-ужасяващият човешки страх и че май сме си съвсем нормални.

Кое повече „мачка“ човека: амбициите, несигурността, желанието за контрол или нещо друго? 

Страхът. Казват, че най-големият ужас за психиката е загубата на дете и осъзнаването, че полудяваш или деградираш психически. Кошмарът, че твоята проекция във бъдещето я няма и че тук и сега изчезваш, че си просто едно премигване във вечността. Всеки от нас си е развил различни компенсаторни механизми, различни предпазни стени, които да държат далеч този първичен страх. Едни си мислят, че като станат известни, това ще ги обезсмърти. Други си мислят, че като са успешни, това ги прави значими и смислени. Трети, че като са полезни на другите, няма да изчезнат. Четвърти, че като контролират всичко около себе си ще контролират и смъртта и нищо лошо няма да стигне до тях. Между себе си и изчезването ние поставяме пари, деца, кариера, успехи, лъскави коли, добри дела, творчески успехи, хвалебствени слова и какво ли не друго. Според мен е добре да осъзнаваме собственото си безсмислие, но да действаме сякаш имаме смисъл. Така тези предпазни стени ще ни мачкат по-малко.

Кое е най-трудното в един екип?

Зависи от екипа, всеки екип си има неговите трудности, но най-важното за един екип е доверието. Онова доверие, което ти позволява да взаимодействаш с другия, отвъд различията, дрязгите и моментните разминавания на интересите. Доверието, което ти позволява да чуваш критиката като критика, а не като нападение. Доверието, което ти позволява да работиш с човека, въпреки, че усещаш, че не ти е казал всичко, защото вярваш че премълчаването не ти носи вреди или поне човекът не иска да ти навреди умишлено. Доверието, което ти позволява да кажеш на някой „Ти луд ли си, бе?“, а той да чуе „Не мисля, че си прав!“, защото хората се приемат такива, каквито са – с дефектите си в комуникацията, с различията си и с шантавите си особености. Ако го няма това доверие, то реалната работна задача за участниците в екипа не е да постигат целите си, а да се предпазват от истински или въображаеми заплахи. Да дебнат другия, да се стараят да не се минат, да си отмъщават или да си доказват кой е по-голям и по-прав и т.н. типични дисфункции на екипното поведение.

Коя е най-лесната една-едничка промяна, която да направим в себе си, за да се разбираме по-добре с другите хора?

Не вярвам в еднозначните отговори на този тип въпроси. Всеки от нас има инстинктивното желание да намери универсалния отговор на важните въпроси и тези отговори да се превърнат в ориентир за него. Защото така е по-лесно и просто. Еднозначните и универсални отговори на сложни въпроси са подвеждащи, независимо дали звучат като „Вярвай в Бог!“, „Мисли позитивно!“ или „42“, но въпреки това ние имаме нуждата от добрия пастир с верните отговори, който да ни води. И много често хората, които ни ги дават, ни лъжат с някакви техни си лични цели – да се почувстват умни, да им купим книгата, да ги слушаме и следваме или какво ли не. Пастирите не пасат овцете, защото ги обичат, а защото ги ползват. В добрия случай ги и обичат, но основната им мотивация е месо, мляко и вълна. Всеки от нас си има един или два или пет основни бъга, които му пречат да е по-успешен във взаимодействието си с другия. Добре е да ги осъзнаваме, както и да нямаме очакването, че можем да се променим кой знае колко много. Максимумът, който е в силите на обикновения човек, е да намали вредите за себе си и околните от тези бъгове и да развие някакви компенсаторни умения, така че те да не му пречат много.

Някога ще успеем ли да не се влияем толкова от „какво ще кажат другите“?

На психопатите въобще не им пука какво ще кажат другите, но въпросът е искаме ли да сме психопати, защото това е един доста самотен и емоционално беден живот. Ние хората сме социални животни и нехаресването, отхвърлянето от другите е смърт – в ранното ни детство е реална смърт, в зрелият ни живот е социална смърт. За нас винаги в някаква степен е важно да знаем, че ни харесват, че ни одобряват, че няма да ни накажат емоционално. За едни е по-важно, за други – по-малко. Едни хора трябва да се научат да чуват по-добре другите, за да са по-успешни, други трябва да се научат да ги чуват по-малко. Защото другите са просто огледало – понякога мътно, понякога изкривено, понякога напукано, но все пак просто огледало на нашето поведение. Колко ни е важно какво показва огледалото е въпрос на лична характеристика и всеки от нас си има неговите предизвикателства за справяне със степента си на зависимост от чуждото мнение.

Какъв е най-бързият тест, който можем да си направим сами, за да разберем дали сме емоционално грамотни?

Назовете 10-15 чувства, които сте изпитвали през последната седмица и дефинирайте защо сте ги изпитвали. Но дефинирайте причината не през стимула („Ревнувам жена ми защото се смее повече, докато е с Мишо, отколкото с мен“), а през вътрешната, истинската причина („Страхувам, че ще загубя жена си, защото не мога да ѝ дам това, което ѝ дават другите“). Това е основата – емоционалният речник и способността да разбираме произхода на чувствата си. Произходът, не причинителят. Разбирайки произхода, ние имаме властта да управляваме емоционалния си свят и реакциите си. Имаме свободната воля да овладеем стихията на чувствата, които прелитат през несъзнаваното ни и наводняват тялото ни с определени химикали, които ни подтикват към определени действия. След което забравете за цялото това ровичкане във вас, живейте си живота и се връщайте към този навик само когато усетите, че нещо не ви е сгодно в живота, когато усещате, че не се сработвате с хората, които са ви важни или когато не искате да изпитвате това, което изпитвате в някакви ситуации.

Как може да учим децата си на емоционална интелигентност, ако ние самите не я притежаваме?

Учителите на много велики художници са били посредствени художници. За да учиш успешно някого на нещо, не е задължително ти самият да си майстор в него. Просто трябва да знаеш верните стъпки, верните методи и да ги преподаваш успешно. Както и да овладееш завистта си, че зависимият от теб става по-добър от теб. Задавайте на децата въпроси как се чувстват и не санкционирайте отговорите им („Е верно ли те е срам, как може такова нещо?“). Опитайте се вие да разберете защо те се чувстват така и ще им помогнете и те да започнат да се разбират по-добре. Не спорете с тях за чувствата им, приемайте ги, за да могат и те да ги приемат. Помагайте им да се разбират по-добре – когато ви кажат „Не те обичам“ или „Мразя те“, отговорете им „Не ме мразиш, просто си ми ядосан/а защото ....“. Разсъждавайте на глас защо се чувстват така героите във филмите и книгите, аналогията с другите ни помага да разбираме по-добре и собствения си живот. И разни други методи, дето ги има в десетки книги и хиляди сайтове – просто ги прилагайте и пред вас може да разцъфти един човек, който е десетки пъти по-емоционално интелигентен, отколкото вие.

Помага или пречи емоционалната интелигентност (или емпатията) на управляващите големи фирми? Как ще уволнят някого, няма ли да им е трудно, като му съчувстват?

Според едно изследване, правено в Америка, при средно 1% психопати в популацията, при средно 25% психопати сред мъжете затворници, сред изследваните хора на позиция Изпълнителен директор високи показатели по психопатия дават 21%-та. Има една теория, че всъщност психопатията е генетично заложен инструмент в човешката природа, за да може да има лидери, които преследват значимата цел за племето, без да се влияят от човешкия фактор. Защото да си лидер на голяма група от хора може да е доста незавидна съдба, особено в трудни времена. Има хора, които развиват компенсаторна отчужденост от другите вследствие на интензивен стрес, който преживяват. Този феномен, наречен „дехуманизация“, е един от симптомите на бърнаута – когато вече толкова не можеш да понасяш вината, загрижеността и отдадеността към другите, че просто спира да ти пука за тях. Повечето млади родители в някакви моменти са се докосвали до това преживяване спрямо децата си. Виждал съм, разбира се, и как прекалено емпатични лидери не взимат важни решения, които биха наранили човек или група от хора и това влачи цялата система надолу и всички страдат. Емоционалната интелигентност е да осъзнаваш тези процеси в себе си и когато си в роля да помогнеш на повечето, да можеш да си простиш да нараниш по-малкото, а не да се придържаш към желания образ на „готиния човек, който не прави такива неща“. Или просто да се оттеглиш и да не правиш жертва на собствените си трудности цялата система, за която би трябвало да се грижиш. Ролята на лидер на големи групи наистина не е за всеки и е трудна за повечето хора, защото самото функциониране в големи групи е противоестествено за човешката психика. Мозъкът ни е еволюирал до способността да функционира най-ефективно в малка група до около 12-15 човека.

Не използват ли клиентите ти организации твоите консултациите по-скоро, за да манипулират служителите?

Мда, този въпрос постоянно изскача около мен, включително като очакване от някои от лидерите, с които работя. Той е гласът на дълбоко вкорененото ни убеждение, че лидерите са „силните“ и следователно са „злодеите“ в една организация, а експертните позиции са „слабите“, ерго са „жертвите“. Вярата, че властта е лоша, манипулативна, враждебна или злонамерена спрямо подчинените. Това схващане е част от преживяването и на хората на управленски позиции – те смятат, че трябва да „злодеи“ спрямо подчинените си и едновременно с това „жертви“ на по-висшите власти в организацията. И понеже хората не обичат да се осъзнават като злодеи, те се съюзяват с подчинените „жертви“ срещу архи-злодеите нагоре в йерархията. Или пък съвестно започват да изпълняват злодейската си роля, стигайки до някакви абсурдни крайности на незачитане на човешкия фактор и преследвайки само целта. И въобще, често в организациите настава една много палава игра на жертви и злодеи, ангажираща хората в произволни активности, различни от реалната им работна задача – да произвеждат добавена стойност, част от която да си разпределят и за себе си, развивайки собствения си капацитет да са продуктивни. Всъщност основната задача на нашите интервенции е да извадим хората от този контра-продуктивен цикъл и да си дадат сметка, че управлението на хората не е целта на лидерите, а средство за постигането на целта. Че хората не са обект на интервенции, а съюзници, с които се постигат целите. Че основната работна задача не са отношенията между лидерите и подчинените, а даването на добавена стойност, в зависимост от сферата на дейност. Ако взаимодействието между лидер и подчинен излезе от динамиката „кво да го правя този – кво ще ме прави този“ и премине към „как да се справим заедно, всеки с неговите си роли и правомощия“, то тогава бизнес резултатът, реалният смисъл от съществуването на тази изкуствено създадена група от хора, наречена работен екип или организация, търпи много по-голямо развитие. Така че манипулацията, в негативния смисъл на тази дума, е това, което учим лидерите да не правят, защото така си променят реалната работна задача и се занимават с хората, вместо вместо да работят заедно с тях за постигане на резултата.

Свестен човек и недобър професионалист или добър професионалист, но леко неприятен човек – кой има повече шансове в кариерата си в една голяма фирма?

Значи най-добре е освен тези двете да си и красив, защото красивите хора получават по-висока оценка на представянето си и общо взето имат статистически по-високи средни заплати. Какво значи свестен човек? Колегата, чиято работа вършим всички ние и бичим извънредни часове в края на всеки месец, но е много забавен, душата на екипа и винаги готов да ти помогне да си боядисаш къщата свестен ли е? Или пък шефът ни добряк, който не го уволнява, понеже „къде ще си намери работа, къвто е кьопав, айде напънете се малко“, свестен ли е? Всички изследвания на влияещите върху успеха фактори от емоционалната интелигентност сочат, че основните разлики между различни йерархични групи в организациите са в способността за преследване на значими цели (т.е. настойчивост и професионализъм) и позитивна нагласа, т.е. да поддържаш леко арогантната и наивна нагласа, че всичко ще е наред и ще постигнеш това, което искаш. Иначе казано, „успешните“ хора са тези, които могат да се фокусират дългосрочно върху целите си и да ги преследват, въпреки трудностите и моментите на демотивация. Ако си и „свестен“, това просто повишава качеството ти на живот, защото си обграден от по-позитивна социална среда и нещата ти се случват по-лесно.

Вътрешната хармония или конкуренция развива по-добре една бизнес организация?

Зависи от бизнеса на организацията. Ако, за да са успешни, не се очаква хората да си сътрудничат и да надграждат труда си, то тогава конкуренцията между тях може да е част от мотивацията им за успех. Но ако те трябва да си сътрудничат и крайният продукт на организацията зависи от съвместните им усилия, то конкуренцията може да е пагубна. За съжаление, често лидери прибягват до метода „разделяй и владей“, защото така им е по-лесно да влияят върху хората, а не защото това подкрепя бизнеса. И когато реалната работна задача започне да зацикля, идват при такива като мен и казват „На моите им трябва тренинг по комуникационни умения, ще се изтрепят в офиса“.

Какво значи да си самия себе си? Кога се губиш, кога си верен на себе си? Някакви критерии?

За съжаление, ние хората не сме консистентни същества и постоянно едни части от нас нараняват други части от нас. Постоянно сме във вътрешен конфликт, защото искаме несъвместими неща, ако може едновременно. И когато започнем да удовлетворяваме едни наши потребности, ние ощетяваме други. Защото е изключително трудно хем да си свободен, хем да си обвързан. Хем да си успешен в кариерата си, хем да инвестираш в близките си. Хем да преследваш идеалите си, хем да останеш свързан с прагматичността. Хем да постигаме целите си на всяка цена, хем другите да ни харесват. Според мен номерът е да имаш една вътрешна осъзнатост защо правиш това, което правиш, и до каква степен то е в конфликт в вътрешните ти ценности. Хората могат да търпят сериозни лишения в името на постигането на по-важно за тях нещо, но е добре да не изпускаме момента, в който балансът светва на червено и лишенията вече са повече отколкото ползата, която получаваме срещу тях. А и да не забравяме, че с времето ценностите ни се променят, едни неща стават по-важни от други и е добре да държим този вътрешен диалог със себе си, за да синхронизираме поведението си с това, от което имаме нужда. За мен са страшно тъжна гледка хората, залепнали към ценностите от времето на пубертета, които се превръщат в тъжни непораснали чичета с куп вредни навици, които в миналото са им били важни, но сега вече не знаят какво друго да правят. Или самотните преуспели хора на 45, които са залепнали към амбицията на младостта и живеят „успешния“ си живот насред емоционална пустиня. Или майките, които се разпадат, когато децата им им кажат „Отивам на море сам, вече съм на 16“, защото още живеят във времето на памперсите и първите зъбки и нищо важно не са направили за себе си оттогава.

Къде е границата между екипната игра, компромиса и пренебрегването, губенето на себе си?

Екипната игра е динамичен процес, така че граница няма. В нея не се предполага някой да се загуби, напротив – тя е ефективна, когато всички участват максимално открито и със всичките си качества. Ако някой се чувства пренебрегнат, то това със сигурност не е позитив, защото разрушава доверието. Компромисите със значими неща са рискови, защото остават у хората усещане за фрустрация и неудовлетвореност. Но едновременно с това, сблъсъкът на личните граници на хората, което е задължително при екипна игра, изисква гъвкавост и синхронизация от страна на всички, за да се постигат груповите цели. За съжаление много хора изпадат в черно-бяло мислене и разсъждават бинарно: или съм такъв какъвто съм, без никакви задръжки, или се обезличавам и не съм аз. Страхът да не се изгубим, да не изчезнем като индивидуалности, често ни пречи да сме по-добри версии на себе си, които са различни от предходната версия, но пак са те. В дълго съществуващите екипи, като семейството да речем, тази игра на напасване никога не спира, защото се променят ценностите и потребностите на участниците, както и работната задача на екипа. И ако някой запецне в някаква ранна версия на себе си и откаже да се синхронизира с другия, за да не го обезличат, то заедността със сигурност страда.

Има ли някаква връзка с това, че много искаме да сме значими в социалните мрежи, а в същото време те доста ни фрустрират? Кой е най- големият/опасният капан на социалките?

Социалните мрежи са идеален инструмент за това, за което са създадени – а именно да свързват хората. Те са много полезни да си част от живота и да имаш връзка с човек, който е далеч. Да си говориш с другите. Да организираш парти или протест. Да информираш другите за някакво събитие и да ги събереш около себе си. Според мен проблемът е, че сме започнали да ги използваме и за неща, за които не стават – да поддържаме гордостта си, илюзията си за социална значимост, както и да се информираме по важни теми, да си съставяме мнения и да взимаме решения за значими неща. Проблемът с фалшивата значимост, мерена в лайкове и последователи, е същият като проблема с хероина, да речем. С това че ставаме зависими от един сурогат, заместител, който вече ни влияе не толкова с присъствието си, колкото с отсъствието си. Вече не ни друса, но ни липсва, когато го няма и страдаме от абстиненция. Това е демонът на славата в социалките, тя е бързо адиктивно вещество и ние сме готови да жертваме още и още реално значими неща (време за почивка, внимание към близките си, работните си задачи, ученето на нови неща, правенето на реално приятни за нас неща и т.н.), за да си набавим нова доза. Все по-често срещам майки, крещящи на децата да застанат някъде мирно, за да ги снимат на правилния фон, в правилната поза, за да качат снимките във фейса и да съберат лайковете и малоумните умилителни емотикони като коментар. И вместо да прекарват реално времето с децата си, те ги ползват за инвентар на личната си зависимост. Не въвличайте в това поне децата, мамка му, при хероиновите наркомани това е равнозначно да продадете играчките на детето за една доза и то от лошия материал.

Кой е най-честият „филм“, в които сами влизаме? Ситуацията, в която се самозаблуждаваме спрямо другите или себе си?

Нашето възприятие за света е по подразбиране изкривено и субективно, така че всичко, което се случва в главата ни, е един филм. Всеки от нас си пише различни видове сценарии, има си различни любими сюжети и посоки на „измисляне“ на реалността. От социална гледна точка двата най-влияещи на отношенията ни филми са себеотносното мислене и едностранчивото приписване на причините за случващото се.

Себеотносното мислене ни е наследство от детския егоцентризъм. Децата, поради липса на информация за сложността на света, в който са попаднали, си обясняват всичко което се случва през себе си – мама не е тук, защото не ме обича, а не защото има работа; другите деца не си говорят с мен, защото не ме харесват, а не защото си имат интересна игра; тати ни напусна, защото аз съм лошо дете, нещо на мен не ми е наред и т.н. Децата просто нямат опита и информацията да обмислят сложни житейски ситуации с всички влияещи им фактори и търсят причината през себе си, като център на света им. За съжаление, този мисловен инстинкт остава част от нас и при зрялата ни психика и се искат усилия да излезем от него. Тя мълчи, защото ми е ядосана нещо; шефът издаде тази заповед, за да ми е гадно; Пешо не ме поздрави, защото ме мрази и т.н. Трудността ни да обмисляме сложни ситуации е причината и за едностранчивото приписване на причините за случващото се. То най-често се проявява, когато стигнем до въпрос „Защо стана така?“, който мигновено и неусетно ние трансформираме в „Кой е виновен за това?“. За да се случи една проблемна ситуация, има множество влияещи фактори – всички замесени страни са допринесли по някакъв начин, контекстът е повлиял, неконтролируеми и изненадващи събития са се случили. Но нашият мозък търси еднозначния отговор и бързо и лесно се фокусира върху една причина/виновник и напълно спокойно се кротва, доволен, че е намерил отговора. А че този отговор най-често е грешен или непълноценен, него това не го интересува, защото е орган, създаден да намира привидно верни отговори, а не да намира верни отговори. Съзнанието ни е това, което може да се опита да надскочи инстинкта за мислене до първи отговор и да насочи мисленето ни към по-обективна и системна оценка за случващото се. Честно да си отговорим „Как допринесох аз за проблема?“; справедливо да оценим „Как допринесоха други/другите?“ и обективно да оценим „Как повлия контекстът/външните събития?“. Така можем да си спестим много гняв, развалени отношения и грешни решения за реакция.

Ще има ли някога любов и разбирателство между хората?

Че то вече има и то много. Има много и от другото. И понеже мозъкът е орган, служещ за решаване на проблеми, ние сме склонни да се фокусираме основно върху омразата, конфликтите, нещастията, драмите. Статистически между хората има милиони пъти повече повече любов и разбирателство, иначе нямаше да сме извървели този път на развитие. Щяхме да сме изчезнали много отдавна или да останем на ниво „пет маймуни в тая пещера, три маймуни в другата“.

Защо еволюционно човек не е могъл да премахне чувства като завист, злоба и т.н. на фона на всичкото останало развитие (умствено, технологично и т.н.)?

Защото сме хора и мозъкът не ни слуша много. Огромна част от реакциите ни се формират на подсъзнавано ниво. Просто мозъкът ни като орган не е еволюирал успоредно с усложняването на живота ни. И от геологична гледна точка скоро ще изчезнем като грешка в еволюцията.

Използвал ли си уменията си, за да манипулираш детето си, жена си, приятели? Има ли някого, на когото сега би използвал да се извиниш?

Винаги има нужда да се извиняваме на родителите си, то това си е в природата на човешкия вид. А иначе – ние хората се манипулираме постоянно, всяка комуникация е манипулация, аз не влагам негативен смисъл в тази дума. Осъзнатото поведение, за да предизвикаш някаква реакция у другия не е нещо лошо, мотивите могат да бъдат лоши.

Ти лично с кое най-много се бориш със себе си?

Желанието за контрол и инстинкта да съм полезен. Това са моите предпазни стени пред страхът от изчезването. Както и с припряността си, ама то това е темперамент и битката е просто за участието, победата не се очаква.

Успяваш ли да прилагаш в живота си всичко това, което дотук ни каза?

Едно от най-големите предимства на моята професия е, че покрай нея постоянно си припомням някакви добри идеи и добри практики и се присещам да ги прилагам. Нашата психика има жестоко силни защитни механизми и ние много успешно забравяме негативните си оценки за нас самите и решенията си да променим начина си на действие. Така че, често ми се случва, озовавайки се насред особено бурна и неприятна ситуация, да се спра и да си кажа „Браво бе, пич, дотука ли се докара. Я сега пробвай нещо по-успешно за себе си като поведение“. Разбира се, както при повечето хора, най-често това ми се случва пост-фактум, защото няма по-умно нещо от втория акъл. Само дето неговите разсъждения започват с „Ех, да бях...“ или „Ех, да не бях...“.

Ако имаше способността да го направиш – кой човешки недостатък би премахнал?

Всяка наша характеристика ни върши някаква работа и изведнъж може да се окаже, че като премахнеш „проблема“ нещата стават по-зле. В терапията има едно златно правило – не отнемайте на хората нищо, ако не можете да го замените с нещо по-работещо. Така че не бих премахнал нищо. Виж, ако под „човешки недостатък“ разбираме конкретни персони, то имам кратък списък, но след последната номинация за главен прокурор, гледам да не го споделям много.

Съвет, който искаш да ни дадеш за финал?

Хората не слушат съвети, няма смисъл да им ги даваме. Ако слушаха, много разводи нямаше да са факт, защото много бракове нямаше да са се случили преди това.

Юлиан Вергов: Все още пазя пламъка и се опитвам да се рея