Васил Дуев

Васил се замисля дали да не хване нелекия, но вълнуващ път на актьора, когато е на 16. Тогава претърпява злополука (изкълчване на левия крак) и това го връзва - и в буквалния, и в преносния смисъл. Налага му се да прекара един месец вкъщи насаме със своя гипс. В такъв момент, както знаеш, старите ленти се оказват добра компания и Васил й се отдава безпаметно. И се замисля, че точно с актьорство му се занимава.

Оттам нещата са ясни - първо минава през Експериментална театрална студия „Игра" на Петър Върбанов (и научава колко е важно да бъдеш мислещ човек и да гледаш на театъра като на мисия и на призвание), а после стига и до актьорския клас на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев в НАТФИЗ. В Академията надушва и един СИП, в който веднага се включва - Въведение в режисьорската практика, воден от проф. Пламен Марков. Разбира се, оказва се страшно полезен. Даже в някакъв момент Васил се замисля дали да не се прехвърли в режисура. Все пак решава да завърши актьорското си образование, а другото да остави за по-късен етап.

И ето, в момента Васил Дуев готви своята чисто режисьорска изява в Сфумато - фрагментарен спектакъл по текстове на Булгаков, озаглавен Военновременни видения. Докато чакаме премиерата през юни, може да гледаме Васил на сцена в Презрението, Рицар на светия дух и Самотни персонажи.

Последният е изцяло авторски. И ето ти една интересна подробност, която научихме лично от драматурга - само един от текстовете на Самотни персонажи не е провокиран от жена. За същия Васил казва, че е най-добрият, но сякаш не е писан от него. И ни припомни репликата от Стриндберг в Дамаск „Някой с моята ръка пише". Защото, според Васил, идеите си имат свой живот и сами те избират. Чак тогава идва твоят момент, в който трябва да ги грабнеш и да ги осъществиш черно на бяло.

Събуждам се със замъчване.
Не мърдам от вкъщи без воля.
Никога не закъснявам за театър.

Публиката е много важна. Особено когато спектакълът е обърнат към залата и общува с нея. Едно е срещу теб да са 60 души, друго - 120.
Егото трябва така да се отглежда, че да отвори точно тези части от себе си, които имат допирателни с егото на ролята. Иначе няма как да станеш някой друг. Актьорството не е просто приемане на чуждото его, както много хора си мислят.

Като режисьор подавам някаква посока на процеса. Винаги си имам схема за това какво трябва да се случи, на какво да почине сцената, каква да й е темата. Но във Военновременни видения взимам много и от актьорите, защото има две-три сцени, които трябва да са си абсолютно тяхна реалност.
Това, че играя, определено помага, защото ти скимва да направиш разни неща, които не са по ремарка, не са по автор.

Екипът е най-важното. Това, което помага на тези процеси, е, че се създава някакъв въздух. Обичат се хората. Обичат красивото лице на ближния. И като се мразят, пак се обичат (смее се).
Не помня кога за последно съм умирал от срам. Може и да съм безсрамник.

Скъсах със софийския контекст, когато отидох в Сливен за Напразни усилия на любовта. Беше ми много интересно. Все едно си в чужбина - отиваш абсолютно непознат, изграждаш си нова биография, създаваш се друг. Открих се нов.
Мисля, че там направих неща, които за четири години не можах да направя в Академията.

Все си повтарям, че трябва да се действа, сякаш утре ще умреш.
Когато се изморя или играя в нещо дълго, си скривам портокали и вода и си ям, за да презаредя. Или тичам. Така си изключваш мислите, защото иначе им се отдаваш и започваш да хващаш празнините в живота си. И, в крайна сметка, си казваш, че за нищо не ставаш.

Идеалната вечер е тази, в която не насилваш заспиването. Или когато стигнеш изгрева.
Обикновено съм в Сфумато.
Танцувам на всичко. Няма лоши жанрове, стига да ги оправдаеш.
Падам си по нещата с мисия.

Влизам в огъня заради Николай Йовин (който играе в Самотни персонажи - б. а.)
Дойде ми до гуша от оплакващите се хора, от регионалното мислене, от облаци и от синята зона.

Не казвам на никого, че не може.
Под леглото ми има прах.
Майка ми често ми казва: „Няма ли да си дойдеш тази вечер?" и „Обади се на баба ти и дядо ти."

Искам да остарея като Бюхнер.
Правя се на луд, когато искам.
Не скачам на бой, защото мисля, че победата е по-сладка, когато се биеш с оръжията на Ганди.

Убивам за муза.
Зацикли ли музата, си пускам Уди Алън. От него си взимам. Той ги мисли нещата и има усет за ритъма на драматургията. Знае как да намери смешката и да обърне настроението, ако посоката започне да става прекалено драматична.
Музата зацикля, когато се отпуснеш. Тогава трябва да се излъжеш по някакъв начин, за да влезеш във форма. Понякога става и несъзнателно - например ако се влюбиш, то тръгва.

Не си позволявам да свеждам глава, да завися, да се държа некултурно, да съм от многото, да стоя на сцената, наподобявайки живота.
Опасно е да се почувстваш безстрашен и безсмъртен. Тогава спираш да се развиваш.

Ако някой ден се издъня, предпочитам това да не ми бъде спестено. А и Мейерхолд е казал, че отзивите винаги трябва да са разпределени между хубави и лоши в съотношение 70:30 - без значение накъде клонят. Иначе не е добре.

Заспивам на музика от 60-те (на много тихо) или на филм - ама някой от старите, с дългите кадри.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Патън от 1970-а. Препоръчвам. Страшен пролог.
Най-големите актьори за мен са много, но ето топ 5: Де Ниро, Пачино, Валентин Ганев, Владимир Пенев и Автандил Макхарадзе (Покаяние).
Харесвам режисьори като Тарантино, Скорсезе, Никита Михалков и Андрей  Кончаловски, Годар, Дейвид Линч, Уди Алън, Кубрик, Тарковски, Сергей Параджанов, Алехандро Ходоровски, Луис Бунюел, Фелини, Де Сика, Пазолини, Дино Ризи...
Няма по-глупав филм от Черен лебед, Черният рицар и други.
Много се смях на Вземи парите и бягай на Уди Алън - режисьорският му дебют.
Още не съм гледал Пина.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам музика в колата. Джагър, Queen, Майкъл Найман, Tодор Колев, музика от филми, музика от 60-те и Billy Idol, Ъпсурт, Спенс, българска естрада, Creedence Clearwater Revival, италиански стари песни, Дийн Мартин, Франк Синатра, The Ronettes.
Никога няма да ми омръзнат горепосочените.
Любими са ми Queen и Фреди Меркюри - те са най-голямото доказателство, че Бог съществува. По-голямо от Моцарт и жените.
Не ходя на концерти. Иначе имаше един концерт на Ъпсурт, на който откачих като малък.
В София искам да дойдат Rolling Stones

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Майстора и Маргарита. Има и други, ала още не съм ги прочел. Книгите никога няма бъдат прочетени всичките.
Сега чета Речник на Театъра на Патрис Павис.
Много ми говорят за Джойс.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото там можем да сме безсмъртни свръхчовеци, макар и за секунди.
Пиесата, която най-много ме впечатли, е Завръщане във Витенберг.
Обичам текстовете за театър на Едуард Олби, Луиджи Пирандело, Калдерон, Шекспир, Бекет, Питър Шафър, Булгаков, Мрожек, Мартин Макдона, Корней, Гьоте и моите.
Последно гледах Пиеса за умиране за трети път, защото е велико.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересна ми е живописта.
Последната изложба, на която бях беше в Пловдив - черно-бели фотографии от Венеция.
Любимите ми художници са Каспар Давид Фридрих и Дали.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев