21-ви век е времето на реализиращи се идеи, данамичния начин на живот, свободата и индивидуалността. Или поне така изглежда на пръв поглед. Днес всеки може да прави каквото си реши без да бъде сочен с пръст, "забранените и срамни" теми отдавна не са табу а "скандалните" неща отдавна не са повод за всеобщо възмущение. Вече почти нищо не може да учуди никого и се предполага, че консеративното виждане за света е останало в миналото.
И все пак колкото и да не ни се иска, все още е пълно с хора разкъсвани от вътрешни предразсъдъци и онзи абсурден страх какво ще кажат хората.
Без значение е, че в повечето случаи хората си гледат собствения живот и нямат време да казват нищо, нито да се вълнуват от чуждите болки или радости. Онези, които постоянно търсят несъзнателно нечие одобрение или внимание, винаги смятат, че хората са се вторачили в действията и решенията им и ги коментират от сутрин до вечер. И тогава в цялостна картинка идва и онази добре позната болна тема, заради която е започнало всичко - имиджа. Същият този имидж, който някои персони градят с години и неистово се стараят да поддържат... познайте за кой - ами за хората, разбира се! Така лека полека света им започва да се върти само около тях и около предпологаемото им мнение.
Започва едно фалшиво и изкуствено съществуване, поддържано от другите. А в повечето случаи така наречените други изобщо не подозират за това.
Имиджа се издига на пиедестал, хората стават главен критерии, маската за пред тях вече все по-трудно да се сваля дори вечер, когато останат насаме със себе си.
Въртят се е омагьосан кръг, който няма край. И всичко това се е родило някога и някъде там, когато убеждението, че живеят в общество и са социални животни се е размило до неузнаваемост.
Отначало страха от мнението и порицанието на хората се е състояло в някакви дребни детайли като ежендевното им облекло или това каква напитка пият. На по-късен етап, са започнали да се страхуват от техните реакции и отношение по повод работата им, хобитата, образованието, избора на човек до тях, музикални предпочитания и какво ли още не. Но хората вече са станали главен фактор в живота им и връщане назад няма. Трябва да се играят роли, да се слагат фалшиви усмивки, да се измислят опашати лъжи за да прикрият някое "несъвършенство".
И докато другите изобщо не се терзаят какво мислят "перфектните" за тях и не се променят по никакъв начин, първите им робуват губейки всеки ден частица на същността си. Защото това какво ще кажат (или какво няма да кажат) всички е от изключително важно значение дори да не могат сами да си отговорят защо.
И чак когато не успеят да върнат онази част от тях, която е притежавала собствена индивидуалност, стил и позиция осъзнават, че така наречените хора и техните мнения не могат да ги направят нито щастливи, нито удовлетворени. Тогава може би си дават сметка, че театъра е поел в прекалено трагична посока и е време да слязат от сцената за да се научат да живеят според собствените си усещания и правила.
Защото това, какво ще кажат хората си е техен проблем и никой не плаща данък "обществено мнение".
А ако имиджа е Арт, ама не съвсем?
Коментари