Как се чувствате,
минаха ли притесненията около
премиерата?
Нямам ги вече, откакто
не съм на сцената. (засмива се) Колегите
ми се притесняват повече.
Как е от
другата страна, като режисьор?
Оказа
се, че не е друга страна, а само (присвива
едното око) лееек завой встрани - пътят
на театъра е един и същ.
И накъде води?
Нямам
рецепти за моето пътуване. Минах през
толкова много пътеки - я
нагоре, я надолу - че
започнах да губя представа за движението.
Усещам само едно въртене към добро -
неясно накъде, но е (натъртва) дви-же-ни-е! Защото, когато спра да се
въртя, аз заспивам и умирам.
И
после?
После се събуждам, сядам на
масата, пиша разни доноси срещу себе си
(смеем се заедно) и пак заспивам - така до пълно полудяване.
Сега България е върхът на лудницата,
цялата нация стои застинала. От време
на време някой вдига патардия, хвърля
камък, но пак се умирява. Затова направих
тази пиеса - у нас липсва енергия за
борба, а борбата иска личности.
Нямаме ли ги?
Абе,
имаме ги, но трябва да излязат наяве, да
дават тон. За момента се носим в бавен
валс, а искам нещата да са като във
финалното парче от Дуелът - „Jailhouse
Rock".
Това ни трябва на нас, а не само да
повтаряме „Абе, майната му..."
Като
стана въпрос за парчета, какво си пускате
на стереото, когато сте сам?
Слушам
много класическа и народна музика,
Бийтълс, романтичен джаз.
Да се върнем към
спектакъла - къде изчезна кавалерският
дух?
Простотията навлезе с такава
сила в нашата любима държава, че остави
едни полусъщества - мъжът е премахнат
не само като пол, но и като поведение.
Честност поне остана ли?
Има я
все още, но дори в изкуството я смазват.
(прави погнусена гримаса) То е едно
такова мърляво, сиво, черно.
И все пак, няма ли
светлина в тунела?
Разбира се! Но
тук голяма част от хората не стъпват на
твърда земя и предпочитат да се плъзгат
по калта. Гледам какви простотии правят
в театъра, киното и музиката, без да
обръщат внимание какво става по света.
На
тях ли обявявате дуел?
Не, предимно
на себе си, защото и аз съм герой в тази
пиеса и често се боря със собствената
си низост. Дуелът за мен е липсата на
спокойствие - мразя спокойствието, то
унищожава човека. (изведнъж се
въодушевява) Ставай, събуди се - бам
с шпагата по дупето!
Коя е най-голямата
трагикомедия днес?
Младите хора си
отиват и огънят на държавата загасва.
Вие
кога скачате в него?
Само чрез
театъра, вече нямам физическата възможност
да го правя и на улицата.
Какво ви радва
напоследък?
Моята малка къща в село
Кирчево - природата там е невероятна
и... (тонът му става мек) има добри
хора, които в големия град вече са на
изчезване.
Само това ли?
О, не - когато попадна
на хубава книга, картина, опера или филм,
си казвам: „Боже, какво прекрасно нещо!"
и чувствам как ми растат (търси думата) крилете - без тях е много мъчително!
(леко се замисля) С годините приятелите
стават все по-малко, но имам семейство
- съпругата ми, децата и моя внук, който
е толкова весело същество. Жалко, че
така и не мога да съм му истински дядо
- още работя и не ми достига време.
Вие самият весело
същество ли сте?
Еее, не съм чак такъв
идиот, че да се забавлявам безкрайно!
Но пък идиотите винаги се смеят на
голямата мръсотия в себе си и се опитват
да избягат от нея.
От какво бяга Йосиф
Сърчаджиев обаче?
(усмихва се) Няма да ви кажа, това са най-лошите ми
неща, не са за пред хора.
Къде искате да се
събудите утре?
Пак в България - адски
важно е да усещам този изумителен дъх
(поема дълбоко въздух).
А как е
на вкус?
Не знам. Май е нещо радостно,
нещо детско.
Може би е спомен
оттогава?
Да, сещам се за един ден
преди мнооого време, още живеехме на
„Евлоги Георгиев", до реката. Бях с
моето първо гадже - Силви Вартан (смее
се), двамата сме около 6-годишни, имаше
много майски бръмбари тогава. Бутнах я
в люляковите храсти, полата й се скъса
и тя толкова плака, че беше истинско
мъчение. И после майка ми ме би.
Романтика.
Имате ли други такива места в София -
по-специални?
(леко тъжно) Много
обичах София едно време, сега не толкова.
Живея до Женски пазар - прекрасен квартал, но унищожен от
гадни бандити, подли крадци и умрели
котки. Всичко това би изглеждало много
красиво в книга, но за мен си е клоака,
която ме връща в най-гадното нещо от
живота - тъмнотията.
Ако имахте лампата
на Аладин, какво щяхте да си пожелаете?
(отново
се усмихва) Ехааа, толкова много неща,
но първото ще е да махнат целия пазар.
Не ме разбирайте погрешно - обичам
пазарите, но този е ей такъв (издава
звук като побесняла котка и сгъва пръсти) - хшшш!
С кого бихте заминал накрая
на света?
Вече минах оттам, когато
получих удара и срещнах себе си като
дете. Малкият Йосиф ми показа пътя към
красивото.
Как изглежда то?
Не
мога да го опиша с думи, то е просто
красиво. (погледът му светва) Нещо-то!
Нещото, което не знам какво е, но е
изумително, и аз пак ще отида там.
За
него ли мислите най-често?
Не само
- за работата, за природата, за думите,
за къщата на село, за безумната природа.
За изминатия път. От време на време си
казвам - „Какво си направил ти бе, човеко?
Какъв е смисълът ти?"
И какво си
отговаряте?
Помните ли началото на
Приключенията на Том Сойер от
Марк Твен? Ето го:
- Том!
Никакъв
отговор.
- Том!
Никакъв отговор.
-
Чудя се къде ли се дяна това момче?
И аз така викам -
„Йосо!", но отговор не идва... Ох, хайде,
че вече ме изморихте.
Хайде тогава.
(става
и се отдалечава) Вярвайте, че има
смисъл животът ни. Има. (поглежда назад) Любов, най-вече.
Фотография Васил Танев
Коментари