Иво Димчев

Навремето, когато стряскаше, втрещяваше и омагьосваше публиката в Червената Къща с първия си спектакъл Лили Хендъл, му викаха „луд". Сега, когато се къпе в световен респект, го наричат танцьор, режисьор, хореограф, пърформър и още толкова. Макар никога да не крие произхода си, Иво Димчев отдавна не принадлежи само на нас. Той дори не живее тук, но си идва отвреме-навреме, за да ни зашлеви с поредното си водовъртежно шоу.

Най-новото му се казва P Project и в него Иво седи гол до кръста на сцената, зад електрическо пиано, изследвайки различни думи, започващи с „п". Или по-точно латинското „p" - неговите предсталения са на английски, защото смята, че така може да стигне до най-широка публика. А в P Project публиката е основния. „пърформър". Вашият обаятелен гологлав домакин предлага пари, за да излезете на сцената и да изпеете нещо, да изрецитирате поезия, съчинена на момента, или да се съблечете голи и да симулирате сексуални актове. Това е - най-просто казано. Иначе възможностите са неограничени, а замисълът - много по-дълбок.

Откъде идваш?
Вчера дойдох от Виена, а онзи ден се прибрах от Лондон, където бях поканен с най-старото ми шоу - Лили Хендъл. Чудих им се защо не искат нещо ново, но те се оправдаха, че публиката там още не ме знае...
Да не забравяме, че британците си падат по мъже в дамски аксесоари, а в Лили Хендъл си с женски обувки на висок ток...
Да, и с едни перли на слабините.

Все пак мъжете първи са носили висок ток. Този вид обувка навремето е дошла в Европа от Персия и тукашната аристокрация се влюбила във високите токове. Немалко мъже в ранна възраст тайно обличат женски дрехи - повечето са го правили, поне веднъж. Ти кога откри това влечение? Аз лично не намирам нищо срамно да облечеш нещо, което ти стои изящно и добре.
Направих го съвсем съзнателно за Лили Хендъл през 2004-та, тъй като исках спектакъл, в който да дам израз на пърформативното тяло като продукт за консумация. Спомням си, че тогава не исках тялото ми да бъде възприемано нито като мъжко, нито като женско. Трябваше да намеря баланса между двете. Токчетата и перличките са единственият аксесоар, не нося перука, а гримът е малко.

В други твои пърформанси обаче носиш перуки.
Да, използвам ги. Това са все бутафорни елементи, но са важни, защото помагат да променям идентичността си. Чрез тях постигам трансформация в образа, в имижда.

А и възможностите за преобразяване на лицето чрез грим са неограничени...
Лицето е основният елемент, чрез който се определяме като идентичност и чрез който хората ни въприемат. В момента, в който то се промени, благодарение на странични елементи като грим, шпил и т.н., откриваме нещо различно от това, което си мислим, че сме, или което хората смятат, че сме. И ни дава свобода. Затова едни такива допълнителни аксесоари, колкото и евтини и кичозни да изглеждат понякога, помагат да бъдеш малко повече това, което всъщност ние сме.

Как ти се вижда публиката тук с всяко следващо идване?
В София винаги сме имали много яка публика и тя никога не ми е липсвала, още когато правех Лили Хендъл в Червената къща - единствената ъндърграунд сцена тогава. Имаше хора, които са идвали да гледат спектакъла по пет-шест пъти. Понякога публиката намаляваше, но винаги съм вярвал, че място за подобни неща има, че има много хора, които имат нужда да гледат такова изкуство. В контекста на сценичното изкуство в България тогава на мен се гледаше като на някакъв такъв... луд. Някакъв си „талантлив луд". Може би сега това с „лудия" не доминира толкова.

Възможно ли е сега да си изгубил леко елемента на предизвикателство и заплашителност?
Има различни начини да предизвикваш хората или, най-малкото, да предизвикваш себе си. И причината не е единствено публиката. Правил съм много неща, просто защото ме е било страх. Казвал съм си, че щом ме е страх, сто процента трябва да го направя. Така беше с Лили Хендъл, така беше и преди него, когато ходех по улицата и се търкалях почти гол из Женския пазар, а хората ме ритаха. Стана готин видео пърформанс... Винаги съм имал табута спрямо неща, които са ми били приятни, на които съм се възхищавал, но не съм се осмелявал да направя. Всъщност винаги съм се захващал именно с такива. И, преминавайки през тях, зная, че и хората, които ме гледат, споделят същите страхове или по-скоро табута - нещата, които смятаме за неприемливи, прекалени... Чрез моя пърформанс хора минават през табутата, дори за час. Така се ражда освобождаването, познанието и себепознанието.

Има ли го това в P Project?
Моето отношение към публиката се промени през годините. До голяма степен е интересно да откривам как мога да си играя с очакванията на хората. Когато ме гледат няколко пъти в продължение на няколко години, те си изграждат определени очаквания. Често подсъзнателно се опитвам да ги задоволявам, а се старая да е точно обратното. P Project е именно в такава насока: няма да направя това, което очаквате от мен! Голяма част от отговорността е пренесена върху публиката - тя трябва да преодолява свои табута като страха от непрофесионалната, некачествена изява, или приемането на пари за по-разкрепостено поведение...

Удивително е как падат задръжките, когато размахаш кинтите, а?
За мен парите са извинение и средство, нещо, което да свали гарда на срама. Подсъзнателно хората биха искали да са на сцената, да извършат някое безобразие, но се срамуват. По някакъв начин парите биха могли да убият този срам, или поне да го намалят, и те да кажат: „Правя го заради парите, а не защото искам всички да ме гледат как се правя на маймуна." Така парите са извинение. От една страна е удобно за мен, а от друга - логично, тъй като искам някой да ми партнира на сцената. Не виждам защо да не му се плати, когато той се качи до мен. Той носи същата отговорност, допринася за спектакъла.

Има ли го още вълнението от неизвестното преди ново шоу - „дали ще ме харесат?" Защото, нека не се лъжем, всеки който излиза на сцена, иска публиката да го обожава.
За мен реакцията на публиката е много важна. За някой, който ме вижда за пръв път и не се е сблъсквал досега с подобно нещо, е съвсем нормално изобщо да не реагира, а да застине в потрес. Дори предпочитам такава реакция пред онези, които веднага започват да се смеят и ръкопляскат, показвайки си един на друг колко много „разбират" какво виждат. Понякога е много селско, където и да се намираш, дори в Цюрих. Такива реакции подчиняват спектакъла на себе си и започват да го управляват. В подобни моменти ставам много мнителен и правя всичко възможно, за да им покажа, че не е само това, което виждат. Често хората реагират по-консервативно и вникват по-дълбоко в нещата, защото си дават време да се потопят в тях постепенно и да ги разберат.

Текст Насо Русков / Фотография Васил Танев