Актьорът Светозар Кнезовски: Когато човек разбере, че не е съвършен, се появява стремежът

Светозар Кнезовски, наричан още "Черния Княз", е от онези актьори, които не можеш да поставиш в рамка. Оптимизмът, идеализмът и безусловната любов към изкуството са неговите най-верни спътници както на сцената, така и в живота.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в ГИТИС град Москва през 2007. Има над 40 роли в театъра, като сред най-популярните са в спектаклите : „Червена точка 18“ (авторски моноспектакъл) „Клоунът и момичето“ , „Клоунът“ (авторски моноспектакъл), „Сън в лятна нощ“, „Кандидати за слава“ „Дърветата умират прави“ „Ревизор“, „Чехов и миниатюрите“, "Забравени от небето", "Отвъд луната", "Светицата".

Историята му е повече от необичайна - ражда се в манастир, а веднага след това е осиновен. Осиновителите му се оказват потомци на цар Иван Шишман. Но вълнуващите му преживявания далеч не спират тук.

Ето какво каза Кнезовски пред Sofa Live за магията на изкуството, театъра като духовна потребност и оптимизма като личен избор.

Защо избра да учиш актьорско майстроство не в България, а в Русия? Какви са най-силните ти впечатления от подготовката, която получи там?

То не беше избор, а възможност, която използвах по най-добрия за мен начин. Образованието зависи от преподавателите и личния капацитет на обучаващия се, не зависи от местоположението или учебното заведение. Прозаично стечение на обстоятелствата беше, че попаднах в полезрението на професор Грегоре Грегориу и получих персонална покана за обучение в неговия експериментален клас. За съжаление Грегоре почина внезапно в края на първата година и класът доизведе неговата екранна партньорка и колега Светлана Тома. Никой друг не пожела да ни поеме и не ни допуснаха до държавен изпит. Сега се водя семестриално завършил като всички колеги от този клас. Но пък за сметка на това всеки от нас има успешна собствена кариера и път на развитие. Силно впечатление имам от отношението на преподавателите към нас и вярата и надеждата в утрешния ден, които възпитаваха. Накараха ни да повярваме, че това което правим е ценно и важно за хората по целия свят. Научиха ни да следваме пътя си с отговорност към публиката и изкуството. Ние бяхме запалени по професията и преди това, но мечтите ни се усилиха и загоряха хилядократно по-силно в сърцата ни, когато видяхме отношението на преподавателите към процесите, които протичат. Успяха да превърнат нашата вътрешна искра в неугасващ буен огън. Чувствахме се като богопомазани. И до днес чувството е също толкова силно и съизмеримо само с вътрешното удовлетворение от добре свършена полезна работа.

Кога и как реши че искаш да станеш актьор, имал ли си някакви други професионални планове преди да започнеш да следваш тази мечта?

Актьорството е работа, която ти дава възможност да бъдеш всичко, което поискаш. Бих могъл да изиграя всяка една професия и всеки един човек. На сцената живея животите на стотици уважавани или не хора. Крале, кардинали, столетници, адвокати, лекари, съдии, художници, донжуановци и какво ли още не. В живота няма как да можеш да бъдеш всичко това накуп, но в театъра всичко е възможно. Може би в това вълшебство на сцената, където актьорът изживява стотици животи, е причината да избера тази професия без да се замисля. Ако сега пак ме питат, пак ще кажа: „Да, да, да! С цялото си сърце го искам! И ще поема отново по този великолепен път на актьор и режисьор.“ Дотук звуча приказно и сякаш няма неволи в нашата професия, а това съвсем не е така. Както във всичко друго и театърът има своето двуполюсно съществуване. Получавал съм невероятни удари и сътресения, но не мисля за тях. Живея в утрешния ден, в новите възможности, в усещането, че съм здрав, млад и щастлив с това което правя.

Какво те вдъхновява най-много за да успееш да пресъздадеш даден образ на сцената?

СЛОВОТО! Думите, които авторът е сложил в устата на героя. Темите, които ме кара да изследвам и да влизам все по-надълбоко и все по-навътре в познанието за човешката същност. Любопитството, което притежавам в такива случаи е с размерите на няколко вселени. Опитвал съм се да го озаптя, но е невъзможно.

Имал ли си роли, които не са ти пасвали толкова и такива, които сякаш са били специално създадени за теб?

Имал съм много провали, но и много добри попадения. Налагало се е да приемам да играя в постановки, чиито текстове не са полезни на хората. Истина е, че живеем в свят, в който всеки пише както си иска и често се губи чувството за мярка. Слава Богу сега играя когато и в каквото искам защото не подписах договор с нито един театър. Сам избирам текстовете и екипите, с които работя. Обградил съм се нарочно с далеч по-умни от мен хора и се стремя да се усъвършенствам заедно с тях. Невероятна наслада изпитвам, когато съм успял да надскоча себе си и да усетя, че съм използвал по-голяма част от моя потенциал. Установил съм практически, че колкото по-голяма част от диапазона си използваш, толкова повече въздействаш на хората. А именно те са важните. За тях е всичко. Публиката не ръкопляска бравурно и не изпада в екстаз, когато гледа как някой се пести. Хората полудяват от обич и щастие само когато им се раздадеш и това личи в реакциите им.

Какво е по-важно за един актьор - да обича себе си в изкуството или изкуството в себе си?

Разбира се, че второто! Както казах, ние правим всичко за хората. Усещането да работиш за другите и да видиш тяхната благодарност е несрванимо с нищо.

Трябва ли хората на изкуството да са политически ангажирани или е по-добре да живеят единствено в приказните и красиви светове, които самите те създават?

Политиката е част от живота на хората. Понякога е тема в спектаклите, понякога не. Личната заинтересованост на актьора, не бива да е заинтересованост на персонажа му. Идеите, които лично изповядваш не винаги съвпадат с идеите на човека, който играеш. В живота си не бих убил никого, но на сцената ми се налага да подтисна собствените си чувства и да застрелям някого или да го промуша със шпага. Разбира се, не наистина, но все пак трябва да изглежда достоверно.

Фото: Николай Колев

Какво според теб трябва да се промени драстично в България, за да има истински прогрес?

Според мен първо трябва да се научим да откриваме и след това да приемаме недостатъците си. Да се опитваме да ги премахнем или поне да намалим вредното им влияние у другите. Когато човек разбере, че не е съвършен и го приеме се появява стремежа. Както ние, така и другите не са съвършени, но чест имат само тия, които го признават и показват стремежа си да вървят напред. Освен това, когато имаш това личностно осъзнаване започваш да разбираш и останалите и да ги приемаш с техните недостатъци. Така се проявява любов към ближния. Силно вярвам, че любовта между хората е най-верният път към блаженство и благоденствие. Във войната няма победители. Има само жертви и оцелели, а в любовта всички са победители. Нашата страна има нужда от обединен и жизнен народ, който непрекъснато да полага усилия да пази любовта и единството. Това е наш дълг и не бива да позволяваме разделение в политическо или каквото и да е друго отношение.

Наблюдава ли се в момента у нас културен възход? Възприема ли масовият българин изкуството ( в това число и театралното) като духовна потребност?

Изкуството търпи възход само когато икономическото състояние на хората е добро. Публиката иска да потребява изкуството, но не може да си го позволи. Животът е скъп и да се ходи на театър е скъпоструващ лукс.

Случвало ли ти се е да изпаднеш в екзистенциална криза?

Всеки ден. Мислещият човек е изпълнен със съмнения и това често води до ступор във вътрешния диалог. Когато попаднеш в състояние да се луташ между два верни отговора на един и същи казус се озоваваш в състояние на безтегловност. Хиляди пъти ми се е случвало да променям дълго подкрепяни от самия мен възгледи за част от секундата и да не мога да позная сама себе си след това.

Какво мислиш за експерименталните (самодейни) постановки, в които участват непрофесионални актьори? Подкрепяш ли подобни проекти?

Разбира се, че е хубаво да има такива състави! Допира до театъра обогатява и лекува понякога дори силно наранената душа. По света го използват за терапия даже. За мен всеки порив към изкуството би трябвало да се подкрепя и поощрява.

Може ли талантът да компенсира липсата на подходящо образование?

Разбира се. В историята на световния театър има хиляди хора, които са доказателство за това. Не дипломата те прави професионалист, а количеството полезно знание, което си натупал, и начинът, по който използваш това знание. На хората, които са учили, са им познати инструментите и им е по-лесно да постигнат успех. Но толкова.

Къде е границата между интелигентната ексцентричност и откровената позьорщина?

Това е въпрос на лична вътрешна преценка на всеки човек. И на актьора и на човека от публиката. Субективно е.

Какво те кара да се усмихваш и какво те натъжава?

О, за радостите мога да напиша поне сто дебели книги без да се повторя никъде. Щастлив и пълноценен живот имам. Натъжава ме мисълта, че и това ще има край. В мен съществува тъга само пред лицето на смъртта. Много скъпи същества загубих и липсата им тежи в сърцето и мислите ми, като тоновете земна маса, която видях да покрива телата им.

Трудно ли е да бъдеш оптимист в песимистична държава?

Трудно е да си оптимист в този песимистичен свят. Нямам регионално мислене. За мен границите съществуват само на хартия.

На какви места обичаш да ходиш, когато имаш свободно време?

Обичам тишината и винаги, когато имам възможност, се отдалечавам от шума на града. Имам великолепни приятели, които имат къщи и вили по селата и ходя при тях за да си почивам. Хем е тихо, хем си с любими хора, хем е вкусна храната… Благодаря на Бога за тези възможности!

Кой е най-успешният начин за справяне с чалга културата и байганьовския манталитет, които са толкова характерни за страната ни?

Култура, вяра и образование! Нищо повече и нищо по-малко. Старите хора са казали, че който строи училища и театри закрива затвори.

Какво би казал на някого, който никога не е ходил на театър?

Ще му кажа, че е изпуснал много, но има време да навакса.

Фото: Вибке Байхе

Чувстваш ли се понякога неразбран?

Никога. Стремя се да не си позволявам такива неприлични волности.

Разкажи ни някоя необичайна случка, която си преживял през последната една година.

Преди няколко дни в кафенето до нас съм седнал с гръб към съседната маса. Влязоха две великолепни дами и започнаха разговор за моя бар-театъра The Art Foundation и за мен. Колко е жалко, че сме затворили и колко голям артист съм аз и как не може да не играя и т.н. Стана ми неудобно. Нямам толкова високо мнение за себе си.

Учуди ме реплика на едната дама: -Толкова млад и талантлив, а вече е легенда! Няма вече такива хора!

Чудех се, погребаха ли ме… Мислят, че с мен е свършено... Или се възхищават, че съм толкова млад, а вече много работа съм свършил...

Не посмях да се обърна и да попитам. Измъкнах се така, че да не видят лицето ми, платих и тяхната сметка, като помолих бармана да им каже името ми и че лично съм ги почерпил.

Как се зароди приятелството ти с със световноизвестния френски писател Фредерик Бегбеде?

Не мога да кажа, че сме изключително близки. Не се чуваме всеки ден. Работихме заедно по един от моите моноспектакли и по този повод сме се виждали. Храним топли чувства един към друг и винаги се виждаме, когато той е тук или се засечем по света. Пием кафе, говорим си общи приказки , споделяме идеи и засвидетелстваме уважение един към друг. На неговия текст дължа честта да знаят името ми на няколко континента и съм благодарен за това.

Интервю на Линда Николова