Боян Петров

Какво ли е да живееш повече от 15 години с диабет, да носиш 25 сантиметра титан в крака си и едновременно с това да катериш най-стръмните и високи върхове на света? За Боян Петров-Съни е начин на живот, дисциплина и лични път и посока. И това се случва около посвещението му на зоологията и изследването на пещерите и винаги носи трофеи, дори походът към върховете да е завършил преди предвидения финал. Вчера той беше главен гост в десетите Дни на предизвикателствата и ти представяме краткия ни разговор с него.

Как виждаш света отвисоко?
Отгоре виждаш общия план на живота, който живееш. След всяка експедиция, където проблемите са били самото ти физическо оцеляване, после разбираш колко нищожни всъщност са тревогите ни в ниското. Като се прибера в София, нито един проблем не може ме уплаши, нали съм жив!

Кое те накара да погледнеш към върховете?
От къщата ми в Княжево постоянно виждам Копитото (1347 м) и Камен дел (1862 м). Когато бях ученик в 5-6 клас, се организирахме и изкачихме Камен дел без пътека, право нагоре през камъните. През 1990, на път за Казахстан, прочетох Свирепа арена на Джо Таскър и усетих, че и аз искам да изкачвам трудни върхове. В реалността обаче минаха години и чак след като пораснах и натрупах опит, тръгнах към върхове, по-високи от 5000 метра.

Какви са трудностите по пътя нагоре?
Зависи колко си трениран. През годините аз целенасочено съм развивал издръжливост и мускулни групи за изкачване и слизане по големи наклони, техника за катерене по скални и ледени отвеси и желязна психика да бъдеш сам без да полудееш в екстремната среда.

Кое е по-страшно - студът или височината?
Студа можеш да го пребориш с повече катове дрехи, а височината само с по-дълъг процес на аклиматизация. Студът обаче те кара да местиш по-бързо по трасето към върха, поради което аз нарочно ходя възможно най-леко облечен. Вечер обаче обичам да ми е топло и добре се увивам в дебел спален чувал.

Какво би те накарало да се върнеш, преди да стигнеш до края?
Страх от падане в пропастта. В алпийското ми израстване станах по-предпазлив и мислещ. Точната преценка на обстановката в планината е рецептата за оцеляване.

Какво е усещането да си първият българин, изкачил К2?
Атаката ми на К2 беше прекалено бърза и тръгнах с нагласата 50 на 50. Вървях нагоре като машина за върхове и имах чувството, че можех да кача и 9000 м. Върхът е труден, но това ми беше втората експедиция към него и се чувствах подготвен. Знаех кое къде е и успях да разпределя силите си правилно.

Изкачи три осемхилядника за един сезон - това изисква ли адски сериозна физическа подготовка?
Канчендзьонга беше най-голямото изпитание, защото беше първи в списъка. Справих се само с помощта на хъса и надъхването, които си организирах в базовия лагер. В Непал загубих 10 килограма от теглото си, станах лек и жилав и Броуд пик и К2 ги качих пъргаво и бързо. Не очаквах, че аклиматизацията от Канч ще бъде такова голямо предимство. Накрая обаче, след 5 месеца в планината, почувствах голяма умора.

Какъв е правилният ритъм, за да се поддържа такова темпо?
Да не излизаш от форма. Никога! Тренирам целогодишно, като засилвам темпото няколко месеца преди заминаване за някоя висока цел.

Миналата година счупи сериозно крака си. Не се ли обаждат травмите при цели три изкачвания?
Изпитвах болки от желязото в крака ми (25см титан и 8 винта) през цялото време. Болката обаче те прави внимателен и те държи нащрек. Особено мъчително беше слизането, когато болката беше най-силна. В началото на ноември д-р Нешев ми извади пластината и сега кракът ми се възстановява.

Диабетът пречи ли на активен човек като теб?
Вече 15 години живея с диабет и успях да го подчиня на заниманията си, така че да сме в синхрон без страдание. Катеря планини и се пускам в пропасти с инсулиновата писалка и глюкомер, които държа близко до мен. От тях завися и гледам да са винаги на топло. Диабетът е просто едно усложнение на задачите и целите, които си поставям.

Коя е по-силната ти страст - зоологията или алпинизмът?
Движа ги и двете заедно, защото са свързани. Обектите, които изследвам, няма как да ги стигна, без да мога да катеря, да ползвам инвентар, да вися на въжета. По време на експедициите винаги събирам и зоологичен материал, така че дори и да не изкача върха, аз пак да съм с резултат в джоба. Националният природонаучен музей вече притежава уникална колекция от фауната на най-високите планини в целия свят.

Какъв искаше да станеш като малък?
Първият ми спомен (около 3-4-годишен) е, че харесвах боклукчиите. На 5 години обаче ми хареса да бъда овчар. И накрая станах зоолог.

И какво те отведе там, където си сега?
В речника си нямам изразите „не мога, не искам, мързи ме“. Не обичам много и думата „мечта“. Мечтата при мен трае няколко секунди, след което става проект, екселска таблица, график за изпълнение, срокове, отговорници и какво ли не още. Повечето хора цял живот само си мечтаят, но не успяват да продължат по-нататък. Гледането на картинки от планини също не е много продуктивно.

Кои върхове искаш да покориш?
Непокорените, интересните. Но „покорявам“ означава да поставиш нещо под контрол. А ние само „изкачваме“ върховете. На първо време искам да завърша проекта „Българските осемхилядници“ и през 2015 съм планирал експедиции до последните два неизкачени от българи върхове над 8000 метра - Шиша Пангма (8013 м) и Манаслу (8163 м).

Текст Ивайло Александров