Димитър Маринов: Българският актьор носи в жилите си хилядолетен опит и традиция

Той е човекът, който накара много наши сънародници да се гордеят по време на 91-та церемония по връчване на "Оскарите" тази година, превръщайки се в първия български актьор, държал тази престижна награда в ръцете си. Тогава филмът "Зелената книга", в който Димитър Маринов изигра запомняща се роля, спечели наградата за най-добър филм.

Той има нелека съдба. Напуска България преди 29 години. Преди това прави неуспешен опит да избяга от страната, заради което лежи в затвора, където е подложен на физическо насилие. Въпреки това той завършва НАТФИЗ и през 1990 година, след турне с българска фолк джаз формация в Европа, Канада и САЩ, остава като политически бежанец в Ноксвил, Тенеси.

Следва работа като мияч на чинии и музикант в различни ресторанти и заведения. По-късно става собственик на кафене, ресторант и кетъринг фирма. А през 1999 г. се качва на сцената на The San Diego Repertory Theatre. Първото му прослушване и поява на голям екран е за филма Act of Valor, където играе руски учен и трафикант.

Как се е променил животът му след "Зелената книга", липсва ли му България, различават ли се българските от американските актьори и още - четете в интервюто на Actualno.com.

Несъмнено направихте щастливи много наши сънародници, след като се превърнахте в първия българин, държал "Оскар" в ръцете си. Как се промени животът ви след "Зелената книга"?

Определено промяната е в разпознаване и признание. Масовата представа за Холивуд е, че за да успееш е важно "кой познаваш". Но всъщност реалността е: "кой теб познава". Със спечелването на множество награди, филмът "Зелена книга" ме представи на Холивуд. Сега вече доста хора в индустрията ме познават. Що се отнася до практическото естество на професията, аз продължавам да ходя на кастинги, както преди, но определено има друг вид респект и приемане от продукциите. Но в крайна сметка, отговорността ми да се представям според очакванията, е доста по-голяма и задължаваща.

Липсва ли ви все още България след близо 30 годините в САЩ?

България винаги ми е липсвала, а и винаги ще липсва. Както се казва: кръвта вода не става. Независимо, че съм далеч от родината, гордост за мен е, че, съм толкова близко до традициите, обичаите, подходът и оригиналността в творчеството. Успях да съхраня и ревностно пазя българското в себе си, то ми носи успеха, чрез точно тази българска оригиналност и чувство за хумор. Винаги имам необходимостта достойно да заявявам след всяка спечелена роля: От България съм!

Преди дни отбелязахме една знакова годишнина в българската история - 30 години от демократичните промени. Ако 10 ноември се беше случил по-рано, щеше ли да е по-различна и вашата съдба на емигрант?

Според мен, разумният човек не пренася миналото в настоящето, защото пренесеното няма да има бъдеще. От миналото само се учи "урока", но не трябва да се случва отново. То е минало. Ако е имало грешки, то само чрез настоящето ще могат да се коригират в желаното бъдеще. Аз никога не съм си мислил какво би се случило и би било "ако". Напротив, за мен е по-интересно и важно какво ще се случи "ако". Да, 10-ти ноември се случи, но какво тази "случка" донесе и днес реализира? Какъв е наученият урок, който не би трябвало пак да се преживява в името на бъдещето? Аз приемам тази дата за символ: бленуван ден с надежда за другото, което дойде. Моята генерация тогава я нарекоха "Децата на прехода". И ето ни днес – дали ще го доживеем? Е да, научихме доста... но както казва Ф.Фелини: "Изучих се, но не пораснах."

Успявате ли да се разходите по софийските улици, когато сте в България, и разпознават ли ви повече?

Предният път, когато бях в България през март, не ми се отдаде тази възможност просто да се поразходя заради многото ангажименти. Но въпреки това си откраднах няколко часа: късно вечер покрай Народния театър и Раковска и няколко дневни около НДК. Не исках да бъда разпознаван и дори се криех. Сядах няколко пъти на пейки до непознати хора да си побъбрим. Да, някои ме разпознаха и свенливо молеха за снимка. Но няма никога да забравя възрастната женица в парка срещу Народния театър. Когато ме разпозна, започна да плаче и се опитваше да ми целуне ръцете. Никога не бях се чувствал толкова неудобно и дори засрамен, че видите ли, тази мила бабка ме обгръща с признание, когато всъщност аз й дължа, без да я познавам. Помолих я да пусне ръцете ми и когато се опитах да я прегърна от благодарност, тя стана, мина зад пейката и откъсна цвете. Върна се и го сложи в джоба на балтона ми: "Бог да те пази, сине!" – каза. Обърна се ненадейно и покуцваща се отдалечи в тъмното. Чувствах се в безтегловност, свян и тъга ме обливаше. Седнах на пейката и държейки цветето в ръка си рекох: "Ето, това е истинският "Оскар!".

Снимки: Getty Images/Guliver

В края на ноември откривате академия за актьори в НДК. Как дойде идеята за нея и на какво най-вече искате да научите онези, които ще се включат?

Идеята ми бе подсказана от няколко български колеги през март. Макар че от години насам преподавам на млади актьори в САЩ, никога не бях и се замислял да преподавам в България. Та в България от преподаване няма нужда! Нашата актьорска школа, според мен е на най-високото ниво в Източна Европа. Та аз самия съм ученик на тази школа! Но скоро идеята узря по-скоро не за "преподаване", а за представяне и демонстриране в България на системата в Холивуд. Идея за обмяна на творчески опит. В това вече намерих смисъла. Да дам възможност на студентите в България да съпоставят и експериментират с нещо, с което не са реално запознати, независимо от предоставената информация в медии и в интернет. Да се докоснат до практическите техники и похвати, които са реалност в Холивуд. Но и най-вече, искам да представя личното си верую за професията актьор, базирано на професионалният ми и житейски опит: "За да си добър като актьор, трябва да си по-добър като човек!"

Както споменахте, преподавате в Актьорското студио на Бернард Хилър, което е сред най-престижните в Холивуд. Ще използвате ли различни подходи на преподаване при българските си ученици или напротив?

Разбира се. Студентите ще имат възможността да "вкусят" от методиката на Бернард и от школата на Димитър. Но не само, аз компилирам в определени занятия и майсторите на професията: Михаил Чехов, Лий Стразбърг, Станиславски и Крутовски. Предлагам на студентите различни теории и тези, методи и техники, но само те имат правото да направят избора си: кое работи за тях. Или да знаят кога, в определен случай, да имплементират определен научен похват, метод и техника, за да спечелят ролята. При мен няма "ревност" към студентите ми. Точно обратното, колкото са по-свободни и с възможности да посещават и работят с други колеги, толкова повече съм уверен, че крайният им личен избор ще ги направи успешни и щастливи. Не е важно кой е "Мастера", важното е Мастера да знае, кой студент е успял и защо.

Останалата част от интервюто на Милена Славкова можете да прочетете тук.

Източник: Actualno.com

Младият психолог Кристиян Денчев: Социалните мрежи стимулират нарцистични съзнания

Мариус Куркински на 50: Моля се да имам още време да се понауча на още живот и изкуство