Елена Розберг: Хубавата музика е тази, която помага за духовно израстване

Сигурно знаете лафа за усмивката по радиото. Да, обаче усмивката на Елена Розберг вече 17 години в „Голият обяд“ по Z-Rock се усеща и почти вижда. А присъствието ѝ като радио водеща е толкова силно и въздействащо, че емоционално усещането е близко до това на концерт на живо. Поговорихме си с Елена не само обилно за музика и за радио, но и за тишина, космос, пиле с ориз, псуване, мухи и още:

Каква музика ти харесва сега, която преди 15 години не би и помислила да си пуснеш?

Вероятно групите, които са в плейлистата на моя син. Говоря за дет-метъл групи, в много тежкия спектър на музикалната палитра – като Bleed from Within. Класиците Lamb of God ми станаха супер мега любими. Много, много тежки, агресивни групи.

Той сега е на 19 – приема ли препоръки за музика от теб?

Синът ми Едуард е един от най-задълбочените хора, които обичат музиката. Така че напоследък сякаш наобратно тече енергията – от него към нас (б.а. - има предвид себе си и съпруга си). Иначе неговото музикално меню включва класическа музика и тежка метъл – траш, дет – музика. Той прави много интересни паралели и търси не само интонационно, а и чисто философски връзката между класическата музика и съвременната тежка музика и намира невероятни препратки, коренчета, предистория и откъде е тръгнала и накъде отива музикалната традиция. В центъра на неговите интереси са още джаз, черна музика, рап – съвременният рап, гарниран с трап музика и т.н. По-скоро той ни влияе в момента.

Последно ти какво си тананикаше?

Преди малко пуснах AC/DC (б.а. - интервюто е по телефона, паралелно с „Голият обяд“) и след това моментално Måneskin с Том Морело – това е абсолютна илюстрация на музикалния свят, в който живеем, как класиката е жива, вдъхновяваща, в същото време младите групи, които са стъпили на такава основа, излитат към космоса. И това е много готино, има надежда за рока, ако така мога да си позволя да обобщя.

Фотокредит: Димитър Алексов

А кога имаш най-много нужда от тишина?

Винаги. Аз копнея за тишина и я търся, и я откривам. Тя е в Плана – всяка събота и неделя с мъжа ми вървим по 10-12 километра в планината и тогава искаме пълна тишина. Защото може би най-стресиращото в живота ни е шумът. Не само градският шум, но и шумът от говоренето, от новините, от социалните мрежи – в пряк и преносен смисъл – това много ме уморява. Губи се стойностното, готиното, красивото в този шум.

В този смисъл, кое от двете би избрала да се сбъдне: от Liar Liar / „Лъжльото“, филма с Джим Кери, където героят му физиологически не можеше да лъже – тогава всички хора, ако говорим, ше казваме само истината; или от филма с Еди Мърфи (A Thousand Words / „Хиляда думи“) - да имаме общо само определен брой думи, които да изговорим и ако ги изразходваме, вече да не можем да говорим? Понеже и в двата случая – внимателно ще подбираме думите си и ще приказваме доста по-малко, няма да има излишно дъра-бъра – и ще е по-тихо наоколо.

О, и двете са много плашещи. Това, което ми говориш, ми е като хорър. Лимитираният брой думи – първата ми асоциация ми е с лимитирания брой яйцеклетки. Свършат ли ти – оттам-нататък си обречена да не изпиташ какво е майчинство. Духът е жив, млад, има нужда от любов, да твори, а природата ти е поставила ограничение все пак. Лимитираните думи – много е тревожно и плашещо. И другото е ограничение. А всяко ограничение, наложено отвън, според мен е някакъв затвор.

Имаш ли нужда след предаване поне половин час никой нищо да не ти бърбори?

Да, вече подбирам разговорите, контактите, надприказването, излишните приказки – много съм пестелива и ревнива по отношение на това какво аз казвам и какво искам да получа като човешка реч отсреща. Но в същото време след като тръгна да си ходя, като завърша моето предаване, съм на Spotify. Слагам слушалките и започвам да прослушвам какво ново е излязло в Release radar – и много слушам музика всъщност.

Със съпруга ѝ - Август

„Голият обяд“ идва от заглавието на книгата на Уилям Бъроуз. Какви други варианти имаше преди 17 години за име на предаването?

Исках да го кръстя Riff Raff на едно парче на AC/DC – много ме кефеше този чист рок-енд-рол дух и философската идея за това как трябва да звучи едно рок-енд-рол радио. Но всъщност нещата доста се промениха, еволюираха през тези 17 години, размиха се граници между стилове, в момента не е адекватно строго да дефинираме стилове и жанрове и на мен това много ми харесва. Мисля, че „Голият обяд“ си „легна“, както трябва да бъде – с лека претенция, леко интелектуално, с препратка към литературата, която ми е много важна в живота, и е нещо, което прави впечатление.

Ти си от 10 до 14 ч. на работа в „Голия обяд“. Кога обядваш?

Нямам време, не обядвам. Обядвам с музика. Пия много вода. По време на ефир нямам ресурс от емоция да го заделям за други неща, тъй като съм много активна – слушам си музиката, припомням си неща, ровя за актуални новини, които биха ми отключили асоциация, която да вържа за моята публика през музиката. Така че аз през цялото време, докато си правя шоуто, съм мисловно, емоционално, активно ангажирана и за такива неща като ядене няма време.

Хапваш веднага след края на предаването ли? Или закусваш стабилно?

Вкъщи предпочитам, като се прибера. А това е малко по-отложено във времето и нали казват, че фастингът е една добра форма на храненето. Не закусвам, пия кафе и вода и понеже при нас вечерята е много готин семеен момент от деня и нямаме търпение да се съберем и тогава си хапвам по-лакомо.

Снощи каква беше вечерята?

Снощи бях направила пиле с ориз, тъй като и на младежа, и на нас с мъжа ми много се харесва. И една салата от големи розови сладки домати, които в момента миришат на слънце. И розе.

Би ли споделила вътрешнозаводски изрази, думи от работата ти?

Има много изрази, които са в активния речник на радио жаргона. Много английски термини, които са побългарени или се използват директно: фейдър, плейлист, джингъл, ай ди, интро, аутро, програмния (програмния директор – за Спас Шурулинков).

Извън вашия радио жаргон една разпространена стара шега е „Печелиш усмивка по радиото“. Усмивка по радиото не може буквално да се види, но се усеща при водещите, нали?

Това ми е основно кредо. Преди много години са ме учили – винаги, когато говоря по радиото, да имам закачена усмивка на крайчето на устата си. Сигурна съм, че се усеща. Аз обичам хората, с които общувам, те са моята публика, обожавам музиката и това, което правя. Мега щастлив човек съм, защото плувам в музика и за мен това е страст и любов. Усмивката винаги е закачена на ъгълчето на устата ми, защото моята мисия е да градя, доколкото е възможно и доколкото са ми силите, добър вкус и да карам хората да се чувстват добре; ако може и щастливи – още по-хубаво.

17 години само в Z-Rock. Какво си правила по време на предаването, успокоена от това, че само те чуваме, но не и виждаме? Бъркането в носа е ясно, но сигурно има и друго?

Е, някакви женски неща: гримирала съм се, ако тичам после за телевизията или съм някъде водеща, което, слава богу, се случва – правила съм си косата, преобличала съм се многократно в студиото.

С Глен Хюз и Дъг Олдридж

Фотокредит: Орлин Николов

Докато водиш?

Пускам едно дълго парче, надувам колоните в студиото – докато съм в ефир, аз съм пълноценен слушател на програмата на Z-Rock: преживявам, танцувам, крещя, пея. Та съм се преобличала отгоре до долу – хвърлям дънките и ти-шърт-а примерно и трябва да облека някаква черна официална рокля. И надали някой би си помислил, че в момента водещата е по бикини и сутиен в студиото. Но понеже съм абсолютно сама и, така погледнато, е дискретно, не е кой знае какво.

Познавам ревностни металисти, които слушат много тежка музика, но обичат, например докато работят у тях, да си я пускат съвсем тихичко на колонките и така да върви. Ти правила ли си го?

Не, не, аз съм шумна. Надувам яко. Аз и в слушалките така слушам и многократно ме предупреждават, че има вероятност да оглушея. А и вкъщи на Marshall-а – газ, яко!      Аз и като емоция съм много екпресивна, така че хич не е за мен това.

А съседите?

Аа, ние нямаме проблеми. Супер хубава компания са. И те харесват такива стилове музика и е много яко!

Кой е най-големият „грях“, които може да извърши един радио водещ: да обърка името на госта или изобщо да не се подготви добре, да задреме в ефир?

Според мен не е допустим езикът на омразата. Чувала съм да цитират мнения на слушатели от форуми. Аз лично никога не бих си позволила – независимо дали са мои думи или е нещо прочетено – да прозвучат в ефир думи на омраза. За мен е адски шокиращо, когато меломани започнат да хулят групи или артисти, които не харесват по най-арогантния, брутален и некрасив начин. Хубавата музика – това, което аз наричам хубава музика – трябва да обединява, а не да разделя.

Фотокредит: Кристина Цветкова

Кое наричаш нехубава музика?

Хубавата музика е тази, която помага за духовно израстване. Която те вдига, която те прави по-добър човек и ти развива емоционалната интелигентност. Която е съзидателна и ти дава добри идеи. Това е хубавата музика. А нехубава музика е тази, която не ми е в обсега на интерес – която деградира човешкия дух, първична, с грозни текстове, с лоши внушения.

А по-конкретно?

Чалгата. Само че вече толкова мимикрия има там, толкова се видоизмени и маскира, че даже не знам в момента какво наричам чалга. Но концепцията на чалга манталитета и чалга музиката за мен е нещо, което не те изгражда духовно, не те издига. Това за мен не е хубава музика.

Във връзка с езика на омразата – шофираш ли? Защото на пътя е голямо предизвикателството да не изстреляш някоя сочна псувня.

Не. Возя се. Аз съм градски човек на градския транспорт. Ползвам метро, тролей. Шофирала съм само в Щатите, там някак си ми беше много по-спокойно. Аз като цяло не мога да псувам, но може би защото не съм активен шофьор.

Има ли дума, която често си обърквала в ефир?

Не, вече не. В началото ми беше много сложно да казвам „детето“, заради тези струпани звучни и беззвучни съгласни „д“ и „т“. Всичко е тренинг – човек изгражда рутина, която е много важна, защото като си опитен, ти се отваря ресурс за други работи: за емоции, асоциации, да ти лети мисълта, да бъркаш в чекмеджетата на паметта си, да се сещам за истории с музиканти, за интервюта, които съм правила.

С Godsmack

Кой малък детайл от воденето по радиото обожаваш?

Като вдигна микрофона за първото включване! Голям кеф е! Заставам на пулта, виждам си плейлиста, намествам си първото парче – което задължително трябва да е така нареченият оупънър – ето ти още една дума, която не знам дали всички хора ще разберат какво означава. Не е отварачка, а е първото парче, което пускаш в шоуто и което отваря програмата, дава заявка какво ще бъде настроението и което прави водещия щастлив. На мен това ми е най-сладкото. Да светне ON AIR – червената лампичка отвън, светва и микрофонът в червено и знам, че полетът започва. Това е излитане за мен. Полет на духа, на фантазията, на емоцията – за мен лично; много е егоистично, ама така е. И се приземявам малко след 2 следобед.

Има ли дума, която би забранила да се произнася в медиите?

По отношение на езика аз съм много тънкочувствителна и много държа хората да избират правилната дума и го очаквам да е така. Защото нюансирането е много важно и прави света още по-красив: това, което казваме – как го казваме. Примерно не одобрявам и не ползвам клишета, които не знам защо са влезли в употреба: „повече от добър“, „повече от красив“ – какво повече от красиво може да има, не знам. Или „цели седемдесет и седем души пострадаха“?! Ей такива бурени, замърсяващи езика ни.

Наричат те „гранд дамата на българската рок журналистика“. Какво още трябва да направиш, за да бъдеш „кралицата“ или „императрицата“ на „българската рок журналистика“?

Еха! Нямам такива амбиции. Приемам го като ласкателно, но... гранд дама беше Тина Търнър. Такива определения са ми твърде помпозни и не мога да ги взема насериозно. Но какво трябва да направя? Да се чувствам осъществена като рок журналист. Бих искала да работя в областта на културната дипломация  и да помогна на България да се постави на такова място на картата на Европа в контекста на култура, на музика, което заслужава. Ето това бих правила със страшен ентусиазъм.

„Културна дипломация“ ти е магистратура.

Много ми е интересна тази тема. Без да звучи нахално, но България не се справя в сферата на публичната дипломация, на културната дипломация, няма ни. Може би има хора специалисти, но те нямат гласност и не им искат мнението; толкова сме зле в това отношение... Да започнем от там, че не е държавна политика. Има толкова световни примери, от които можем да се учим и да „крадем“ идеи. Но това трябва да започне сега , за да може след 20 години да имаме вече резултати.

С Рони Ромеро

Като ученичка зубърка ли беше, или хулиганка?

Не. Бях супер яка мацка. Бях много популярна. Е, учих, разбира се. Бях пълна отличничка. Пеех, танцувах, имах страшна компания, бях от активните.

А била ли си някога в група?

Бях вокалистка в рок банда в Английската във Варна. Правихме кавъри на Бийтълс, на Стоунс, на Канзас. Иначе съм играла в театрални състави, пяла съм в хор...

И си свирила на виолончело. Кога последно?

А, миналото хилядолетие. Това е много труден инструмент. После го продадохме. Инструмент, на който не се свири, е абсолютен грях да го държиш в ъгъла.

Чии плакати се задържаха най-дълго в стаята ти в ученическите години?

С брат ми деляхме в началото една стая. Принс имахме. Имахме Мегадет и Гънс. После много дълго на едно място висеше Стив Вай. Пълна еклектика.

Разказвала си неведнъж за баба си, която е била доста интересна личност. Кой рок музикант е най-близък като темперамент до нейния?

Род Стюард може би. Тя гледаше футбол, беше страшен футболен фен. В същото време слушаше АББА, беше голям любител на класическата музика.

С група Остава

А ти интересуваш ли се от футбол?

О, да! Аз съм фен на „Ливърпул“!

Дай прогноза за „Левски“ – „Айнтрахт“?

1:1

Гурко и Буги Барабата, бог да го прости, са два примера за чудни радио водещи, докато са и вокали. Кой друг български музикант според теб е идеален за водещ в Z-Rock?

Николай Маджаров – Файчето. Той би станал мега!

Ти си върл фен на Ози Озбърн. В какъв момент, по време на какъв процес би искала да си била муха на неговата стена?

С Black Sabbath – в момента, в който пишат нещата си в началото, хлапета на по 20 години – гениални, изумителни!

Казвала си, че много би искала някой ден да успееш да интервюираш и Ози, и Дейвид Ковърдейл, и Пол Макартни. А от кого от великите музиканти, които вече не са между живите, също би искала да вземеш интервю?

Фил Лайнът от Thin Lizzy. Той ми е голяма слабост. Много го обичам този човек. Просто ми е като част от духовния кръг хора. Поразителен поет. Иначе други са Фил Колинс и Дон Хенли от Eagles, които са живи, разбира се. Тези тримата са ми като духовни братя!

Ако имаш силата – коя музикална група би върнала от онзи свят за още един, последен албум?

Бийтълс.

С Иван Лечев

Фотокредит: Петко Кралев

Е да. А ако за да стане – условието е: три групи или музиканти да спрат в същия този момент да творят, кои би посочила?

Де да знам. Които не ги харесвам, не ги слушам – не знам какво да ти кажа. Те са ми безразлични и не са ми даже и тема на разговор.

Кои 5 песни смяташ, че трябва да бъдат избрани, ако пак се праща в космоса музика за извънземните?

Да пратим един албум на Пинк Флойд и да приключваме. Wish You Were Here или The Dark Side of the Moon – един от двата.

Какъв непоискан съвет би дала на млада, неопитна българска рок банда?

Да пеят на български, ако могат да творят хубава лирика на български. Да бъдат много активни, да свирят често на живо. И ако е възможно, да се занимават професионално с музика. А не да бачкат нещо и само последните един-два часа от деня да отделят за музика. Скоро говорих със Стив Вай, той същото каза. С Глен Хюз говорих – и той ми каза абсолютно същото. И с Кирил Маричков! Това бяха три интервюта последователно, в които ги питах възможно ли е да се случват нещата, ако не се занимаваш професионално с музика. И тримата казаха, че музиката е обсебваща богиня – трябва да си професионален, за да се получат нещата. Разбира се, това може да звучи като клише, но аз го чух от много успешни, мъдри хора.

Нещо, което да споделиш на финал?

Искам да живеем в готина, културна страна, с хора, които живеят в добри условия. И да имат време да се занимават с духа си. Да сме част от прогресивния свят, част от Европейското семейство, децата ни да живеят в хубав свят. И да няма война!... Все едно участвам в конкурс за красота – но наистина го вярвам!

Интервю на Милен Антиохов