Художникът Евгени Серафимов: Хората сме едни и същи, само технологиите се променят

Когато бях ученичка в Основното училище, бях твърдо убедена, че не мога да рисувам. Дори когато се опитвах, кръгът приличаше повече на правоъгълник. Но г-н Евгени Серафимов, тогава мой учител, беше човекът, който повярва в мен и ми показа, че не рисувам толкова лошо. В последствие успях да нарисувам една къща, която действително приличаше на такава. Серафимов е сред хората, които виждат таланта в своите ученици и се стремят да го доразвият и покажат в най-добрия си вид. Той е създател на успешната школа "Новите майстори" и реализатор на грандиозни проекти в града на Владимир Димитров - Майстора - Кюстендил. Срещнахме се с него, за да научим повече за реализацията на тези приковаващи погледа творения, както и за бъдещи такива. Ето какво ни сподели той:

Г-н Серафимов, преди време приковахте погледите на всички посетители в града с грандиозно произведение – изрисувахте лика на Владимир Димитров-Майстора и то на 1000кв/м площ точно в центъра на град Кюстендил. Защо решихте да направите това, как стана, колко време отне?

Това наистина беше нашият първи голям проект. Аз винаги съм бил голям мечтател и изключително свързан с града си като град на художници и като град на най-големия български художник Владимир Димитров-Майстора. Тези компоненти, плюс необяснимите неща като вдъхновение, смелост, късмет, вяра и други, създадоха „Майстора на един декар“. Един такъв проект се реализира изключително бавно в главата на човек, изисква невероятна логистика и предварителна подготовка. Самото рисуване е кратко – успяхме да го осъществим за три вечери.

Съвсем скоро, на 14-ти февруари, бе показана изложба на Вас и Вашите ученици, наречена „Тяло-то“, в която акцентът е върху човешкото тяло. Има ли някаква връзка между датата – Денят на любовта и голото човешко тяло? Защо избрахте този фокус на изложбата?

Когато правя изложба на моята школа, винаги мисля много за детайлите. Художествената изложба за мен не е просто показване на картини, а цялостен продукт с много елементи. Харесвам синтетичността в изкуствата и винаги в нашите изложби има музика, слово, танц, въобще всякакъв вид изкуства, които надграждат темата, върху която работим. Винаги има дрескод, който също отговаря на темата. Мисля много върху заглавието и върху датата. Понеже тази година работихме върху темата за голото човешко тяло в изкуството, а това неизбежно ни свързва с любовта – избрахме съответно и въпросната дата.

Освен огромния лик на Майстора, Вие изрисувахте и голяма шевица по дължината на кюстендилската река, както и голям саламандър по стъпалата, водещи към лесопарк „Хисарлъка“. Какво мислите за изкуството на открито? Трябва ли да се създават повече такива проекти и с какво те са по-ценни от затвореното в галерия произведение?

В изкуството не разбирам думата "трябва". Изкуството според мен е редно да извира естествено от артиста, да бъде свързано с неговото вдъхновение и вътрешна концепция. Ако артистът има потребност да се изрази върху един калкан на голяма сграда, следва да намери начин да я реализира. Това изкуство не елиминира кавалетното и галерийно изкуство и не би трябвало. Такова изкуство стига до повече хора, защото повече хора ходят по улиците, отколкото в галериите и в цял свят това е един съвременен феномен. Разбира се, винаги най-важно е било качеството на произведението, а не неговата големина и експониране.

А как Ви дойде идеята за саламандъра и шевицата? С какво Ви вдъхновява българския фолкор?

Тези неща отново са свързани с моя вътрешен свят и са продукт на мои търсения през годините. Аз съм доста разнолик човек и се интересувам от доста разнопосочни материи – фолклорът и природата са две такива много важни неща за мен. Те са свързани с години изучаване и посвещаване и след като мине необходимото време и работа излизат под формата на изкуство.

Всъщност кога и как се роди идеята за групата по изобразително изкуство „Новите майстори“? Защо решихте в името на школата да се позовете на неговия прякор? И какво „новите“ майстори учат от него – стария майстор?

Името на школата се роди с първата ни голяма самостоятелна изложба. Тогава една година изучавахме творчеството на Майстора и създадохме 40 реплики по негови картини. Нарекох изложбата „Новите майстори“ с уважение и респект към него. Датата на изложбата беше и датата, на която се е родил – 1 февруари. Тази изложба беше възприета много добре и по някакъв начин името заживя свой живот. Сега това е и името на самата школа.

Коя беше първата ви изложба като група и какво представихте? Как успяхте да увлечете толкова хора в начинанието си – ученици, студенти, завършили?

Децата следват добрия пример и обичат да се занимават със смислени неща. Това може би ги кара да рисуват при мен и да продължават след това.

В обичайната представа художникът действа в самота, но Вие успявате да обедините големи групи от съмишленици – какво е чувството да твориш с десетки други, едновременно; и дори да замениш индивидуалната радост от творчеството с колективна?

Артистите са разнолики и много художници работят с големи екипи. Други работят сами. Има най-различни подходи и отново едното не обезсмисля другото. Аз обичам да работя в група.

Заимствате ли от творчеството на други класически или съвременни творци? До имената на кои велики художници бихте искали да се наредите?

Не мисля за никакви имена и плейлисти. Суетата в изкуството е едва първото ниво. Ако решиш да се занимаваш с изкуство сериозно, суетата е първото нещо, от което трябва да се откажеш. Иначе просто няма да се получи. При мен водещото е работата, другото е без значение.

Разкажете ни за първата си среща с творчеството. Кога и как разбрахте, че тя ще бъде голяма част от Вашия живот?

Никога не съм си се представял като нещо друго, освен като творец. Нищо и до ден днешен не ми е по-интересно от рисуването. Може би е съдба.

Какво се случи с Вас и Вашия живот след тези грандиозни проекти? Как се промени, какво научихте за себе си?

Единственото, което се случи е, че всеки следващ проект се осъществява по-лесно. Освен това очакванията към нас също се увеличиха.

Кое е онова нещо в професията Ви, което Ви изморява и Ви кара да въздишате тежко понякога?

Това, че денят е само 24 часа.

Бихте ли разказали още за другите си проекти на открито?

Може би в друго интервю. Много е дълго.

Има ли деца в училището, които твърдо вярват, че не умеят да рисуват, а след време им става хоби и го заобикват, защото се оказва, че го могат?

Талантливите деца осъзнават силата си още като малки. Талантът е свързан и с вярата в себе си.

Учител сте от доста години в Първо основно училище в Кюстендил и през вас са минали вече няколко поколения. Има ли поколенческа промяна, някакви разлики в нагласите на учениците, които да настъпват с времето?

Имам чувството, че децата са еднакви още от моето ученическо време до днес. Променят се само технологиите. Хората сме едни и същи.

Опишете с три думи чувствата, които ви завладяват, когато рисувате?

Вяра. Нетърпение. Еуфория.

Какъв е езикът на изкуството? Всички ли говорят на него?

Да, езикът на изкуството е универсален, общочовешки. На него говори обаче само този, който иска и полага усилия.

Какво мислите за поръчковото творчество?

Това е част от изкуството. Много велики произведения са се появили като поръчка от някого. Важното е артистът да има какво да каже по темата. Ако има – може да стане велико.

Какъв е вашият „личен подпис“ върху картините?

Ген“та

Може ли художникът в наши дни да се издържа чрез картините си?

Може и днес, и винаги е можел. Зависи само и единствено от него и кое е важно за него. За много художници обаче битът не е важен – това много обърква хората.

Какви са следващите проекти в града, които подготвяте?

Вероятно и те ще бъдат толкова грандиозни, колкото предишните. Имам няколко идеи в главата си, но само времето ще покаже как ще се получат. Засега вдъхновението не ме е напуснало.

Интервю на Илиана Симеонова

Ники и Рая - за любовта и творчеството

Писателката Цвета Тодорова: Пиша, за да забравя. Чета, за да си спомня.