Интервю с вдъхновяващата Теодора Георгиева

Теодора Георгиева е голямата победителка от тазгодишния поетичен конкурс „Петя Дубарова”. Родената през 2002-ра година поетеса е лауреат на редица литературни конкурси, а на 10 май журито на конкурса единодушно реши да ѝ връчи пластиката „Полет” за своите стихотворения „На метър от нас” и „Сянка”. Младата авторка е от Силистра, отличничка в местната математическа гимназия, а освен с писане, се занимава сериозно с изобразително изкуство и пеене. Ето какво ни сподели тя:

Най-напред поздравления за наградата! Вече изминаха няколко дни от този момент, с какви емоции те заварваме днес?

Благодаря! Днес съм спокойна. Денят е спокоен и топъл като чаша чай. 

Ти си на същите години, в които и самата Петя Дубарова е писала своите стихове. Какво значат тя и тази награда за теб?

За мен Петя Дубарова е нежна, току-що поникнала фиданка, върху която вече зреят вишни. Такава е била, такава е и такава ще бъде. А този конкурс не беше просто литературен. За мен той успя да разгърне не само теми, засягащи младите писатели, а и живота като цяло – семейството, любовта, релефа на мислите, силата на човешката воля, вкуса на носталгията. 

Откъде ти дойде вдъхновението за стихотворението, с което спечели конкурса?

От желанието ми да срещна своя Икар, за да ми дари крила. Но всъщност Икар е във всеки от нас и чака да полети. 

Кои автори най-много са те вдъхновявали с творбите си?

Дино Будзати, Джордж Оруел, Рей Бредбъри, Салваторе Куазимодо, Константин Паустовски, Дафинка Станева, Рутхер Копланд, Катрин Мансфийлд, Стивън Дън, Били Колинс, Джузепе Унгарети, Томас Стърнз Елиът, Федерико Гарсия Лорка и още много, наистина. 

Ако имаше едно кафе време за разговор с любим писател (жив или мъртъв) - кой/коя щеше да той/тя и какво щеше да му/ѝ кажеш?

Трудно ще избера един, но днес бих избрала Били Колинс, за да го попитам как според него изглежда човекът, влюбил се за първи път в тъгата. 

Как се ражда поезията?

Тя не се ражда в определено време и час, но когато се роди, трябва да внимаваш да не я убиеш. Поезията е крехко тяло, насочиш ли я към слънцето – ще грее, хвърлиш ли я в леда – ще замръзне. Тя попива всичко около теб. Поезията е концентрирано чувство в няколко реда. Тя може да ти даде усещане за няколко романа в един стих. И най-важното поезията няма точно определение. Не можеш да контролираш раждането ѝ, въпреки че ти си нейния родител. И се ражда от различни места – понякога от вишневата пъпка, понякога вали между снежинките, но лично за мен често се крие под напуканите есенни листа. 

А коя е най-важната ѝ цел?

Да те накара да чувстваш. Поезията е усещане, тя не е буквализъм. Правилната публика за нея е тази, която чувства, усеща и вижда извън общоприетите рамки. 

Коя е първата и коя е последната книга, която те разплака?

Често плача на книги. Първата книга, която ме разплака, беше „Братята с лъвски сърца”, която с баба четохме, когато бях наистина малка, а последната – „На изток от рая”. 

А какво четеш в момента?

“Крадецът на книги” и ежедневна доза поезия. 

Какво ти дава енергия да пишеш и какво те изтощава?

Отговорът е един и за двете - ежедневието.

Какви други теми отвъд литературата те вълнуват най-много?

Освен от литература се интересувам от изобразително изкуство и музика. Рисувам, откакто се помня. Напоследък все повече се вдъхновявам от прерафаелитите и кубизма. Също се занимавам с джаз пеене от няколко години.

Какво би казала на хората, които не четат книги?

Че никога не е късно да започнат да четат. Според мен човек трябва да бъде възпитаван с любов към книгите и словото. Е, не всички книги, разбира се, защото напоследък все повече се появяват популярни, много тиражирани книги, които обаче имат стойността на чалга текст. Благодарение на книгите можем да усетим непознати досега вкусове, да разлистим въображението си, да видим магията. И това е само една малка част от функциите им – макар че за някои хора те се изчерпват само с носенето им върху главата като упражнение за изправен гръб.

_________________________________________________

На метър от нас

Нашият Икар ни чака окървавен на скалата,

протегнал шепа пълна с восък,

а ние се носим в метално хвърчило,

търсещо босите южни лъчи.

Нашият Икар разцепва скалите,

раните му зеят до синьо

и умира под перата на разбитите

в самолета ни

птици.

Но те се излюпват отново в децата и

летят, пеят за вкуса на дъгите.

Икар се изправя

и с надежда посочва красивата градина

на юг от скалата.  

Сянка  

С поглед чупя хляба на две

еднакви половини

и подавам къшей на сянката ми,

за да не си замине,

за да е винаги на хапка от мен.

Тя е звукът на лъжичката и порцелана,

тя е дъхът на удавените в чашата русалки.

Върви с мене и събира

всички летни целувки зад гърба ми,

събира звуци, цветове, трошици

и скришно ги пъха в лулата,

където плуват стритите въздишки.  

Ще бъде с мен

и през последната ми зима,

докато спра да виждам хляба

и легнем слети в мрака

двете.