Иван Юруков: Имаме приливегията да не си поставяме дилеми на живот и смърт

Той е от онези артисти – доказателство, че ако наистина имаш достатъчно много талант в едно направление на изкуството, имаш и в другите. Сред актьорите с най-много роли в българското кино (като „Дъвка за балончета“, „Аве“), телевизия („Столичани в повече“, „Мен не ме мислете“, „Откраднат живот“) и театър („Зимна приказка“, „Майстори“, „Лов на диви патици“, „Престъпление и наказание“). Ако не сте го направили все още, заслужава си да изслушате целия албум „Носталгия“ на групата му „Терпентина“, а и да я гледате на живо на 21 ноември, в Swinging Hall. Надяваме се и на изложба на картините му. Надявахме се и на малко време, в което да ни вмъкне за един разговор, на който да ви поканим като читатели. И ето: 

Известна е любовта ти към рисуването. В две представления даже ги съчетаваш с актьорството. В „Червено“, в което играеш в Театър 199 вече 10 години, си асистентът на художника Марк Ротко (в ролята – Георги Кадурин). А в „Майстори“, в Народния театър, си и рисувал на сцената. Последно какво нарисува, така, за себе си?

През годините никога не съм изоставял това удоволствие. Винаги рисувам за себе си, за лично удовлетворение. Започнал съм няколко картини, в които през различен период от време си добавям по нещо. Композиция от фигури, които, да речем, в някакъв сюжет – има леко фолклорен елемент, но като цяло е в сферата на живописта.

А сега, докато правим това интервю по телефона, а и изобщо, като говориш по телефона, драскаш ли си спонтанно с химикалка на лист някакви завъртулки?

Точно в случая – не, но иначе да. Имам си и тефтер – моливерник, за да си записвам разни неща. Доста често, особено напоследък, работейки по песните – ние, от групата „Терпентина“ – ми идват идеи за текстове и си ги записвам. След което ги дооформям и евентуално, ако се получи нещо хубаво, може да стане песен.

В представлението „Нора“ в Народния театър, от което си част, има 6 деца актьори. Как се играе, как се репетира с тях? Има ли хаос, има ли на моменти по-свободно поведение от страна на децата, или ги учите стриктно на дисциплина?

Като цяло сцената изисква една отдаденост и още повече почит и респект. И ние, с нашето отношение към сцената и въобще към театъра, би следвало вътре в театъра да даваме пример и на тях. И мисля, че така се получава, защото те самите усещат това и подхождат с необходимото уважение. Така че – не, не се налага да бъдат възпитавани специално или удържани да не правят някакви глупости. Те просто съвсем естествено навлизат в нещата. А до самото присъствие на сцената – те са деца, от тях се изисква да присъстват като деца и мисля, че това е нещо лесно. Що се отнася до превъплъщенията – както знаем, децата си го притежават това вродено: когато си играят, да си измислят герои, персонажи и да се изживяват като тях много лесно.

Ти научи ли нещо тях?

Не мога да кажа нещо конкретно, но като цяло – да. Винаги, вглеждайки се в децата, си припомняме нещо, което сме забравили. Което може би дори и умишлено сме отхвърлили вече от съзнанието си. Но така или иначе децата притежават онази искра в очите, която при възрастния човек вече безвъзвратно е загубена. И можем само да им се радваме.

Като кой от твоите герои – все едно дали от театъра, киното, телевизията – би поживял известно време?

Честно казано, всичките ми герои са еднакво интересни за мен и много често съм се замислял – ако можех да живея техния живот, как бих го изживял, бих ли нещо променил. И винаги като че ли изхождам от моя мироглед и моята представа за какво е правилно да прави човек в живота. Което, разбира се, никога не отговаря на същността на друг човек.

Всеки човек е в центъра на своята собствена вселена и в този смисъл героите, които представяме ние, имат свои собствени центрове. А е много трудно човек да излезе от собствения си център и да се постави в центъра на друг човек изцяло и задълго. Но би ми било любопитно например да се окажа във времето и в кожата на доктор Соколов от „Под игото“ – когато хората са имали едни други идеали и други цели. Изобщо – една друга жертвоготовност. Когато няма какво да губим, а имаме към какво да се стремим – в случая, това въстание, което те организират с цялата увереност, че всичко ще се промени за добро. И всички въпроси, които един такъв персонаж си задава: дали си заслужава всичко това; дали не грешим, отивайки там; дали не е по-добре всъщност да мируваме и да кротуваме; и така нататък. Тоест, самото време, самите обстоятелства пораждат необходимостта от задаване на такива въпроси и вземане на съответните решения, така че може би това нещо би ми било интересно. И съпоставяйки го с днешния ден – като че ли ние сме привилегировани да не си поставяме такива дилеми на живот и смърт. Като че ли някак си животът около нас се е развил в своеобразен комфорт, който поне от това ни защитава. Нямаме тези проблеми, каквито например сега в момента има, както знаем, в света – всички тия войни, които се случват: там нещата са много по-кървави и много по-драстични. И ние трябва да си дадем сметка какво правим със себе си в условията, които имаме.

С Теодора Духовникова в представлението "Лисичета" в Народния театър

Фото: Павел Червенков

А кой е най-смотаният персонаж, който си изиграл – Христо в сериала „Мен не ме мислете“, или?

Не бих казал, че Христо е смотан. Той е чистосърдечен маргинал – това може би е най-доброто определение за него. В театъра, в „Полет над кукувиче гнездо“ - играех един санитар (б.а. - Уорън), който постоянно влизаше в конфликт с пациентите, не много правдиво и не винаги за добро. Мисля, че това беше най-смотаният персонаж.

С Георги Кадурин в "Червено", Театър 199

Фото: Симон Варсано

Кой е най-интересният разговор, който си дочул, воден по телефона в публиката, докато си играел в представление?

Да, случвало се е да стана свидетел на звънене на телефони и опити да проведе някакъв разговор. Не съм успявал да проследя темата на разговор и въобще колко е важно точно в този момент да бъде проведен, така че не мога да кажа конкретно. Но се сещам за една моя хрумка да започне представление по такъв начин, тъй като героят, преди да отиде на сцената, по автор говори по телефона. Представлението се казва „Методът Грьонхолм“, в Ловешкия театър, режисьор Васил Василев – през далечната примерно 2012-та година.

Решението беше – в тъмното, когато всички са влезли в салона, аз тайно да се промуша и да седна на някой от останалите празни столове. И когато салонът утихне и настане тъмнина, тоест, вече се очаква да започне представлението, в този момент ми звънва телефонът. И аз, уж съвсем тайно за хората, казвам (б.а. - шепти): „Алоо, не мога сега да говоря, на театър съм“ – правя целия този цирк. При което хората вече започват да се възмущават около мен: „Моля ви, изключете си телефона, какви са тия разговори!“. Разговорът ми, разбира се, продължава и вече влизам в пиесата с текста на автора, докато най-накрая, вече след свиркания, дюдюкания от хората в салона, най-накрая вече става ясно, че всъщност аз съм част от представлението. Така че може би това беше най-интересният телефонен разговор, който ми се е случвал в салона.

Кое е най-неприятното или дори страшното, което може да се случи на актьор, докато е на сцената: да му стане лошо, част от публиката да напусне залата, да блокира тотално?

Свидетели сме били на много неща, които са се случвали на стената. Не искам да ги споменавам дори, защото те наистина са много опасни. Някои от тях са свързани и с по-тежки преживявания. Но ето нещо, което на мен ми се е случило и ми доказа, че всичко е възможно и че непредвидими ситуации са абсолютно закономерни по някакъв начин – като при всяка професия всъщност.

Необичайното в случая беше, че аз имах една поредица от турнета, представления, насам-натам пътувания. И понеже аз шофирам, докато обикалям из цяла България – същия ден тогава се връщах от гостуване в Шумен или Варна, а директно трябваше да имам представление вечерта в Народния театър. На голямата сцена играехме представлението „Лисичета“ от Лилиан Хелман, режисьор Бина Харалампиева. И цялата умора от пътя, цялото натоварване през деня и така нататък си оказа влияние. Моят герой е болен от сърце и всеки момент вероятно ще умре – така е по автор. По време на действието обаче непредвидено изведнъж усещам, че започвам да губя контрол над себе си и някак си като че ли сърцето ми започва да бие по-учестено, започвам да виждам някакви бели петна и усещам, че ще припадна на сцената. При което се доближавам до един от колегите и му казвам „Не се чувствам добре, извикайте линейка“. И той ме погледна с поглед сякаш: „Ае стига, кво се правиш сега!“. Все едно говоря от името на героя, нали – персонажът ми казва, че ми е лошо. И той не разбра, че в действителност ми става лошо. Аз припаднах, спряхме действието, обявихме антракт, дойде линейка. За щастие, никой нищо не разбра от публиката, защото всички приеха, че това е съвсем естествено, а и точно там се пада антрактът, пък линейката беше дошла отзад. И в края на краищата, след намесата на доктор довършихме представлението. Но тогава наистина усетих силата на земната гравитация и колко крехко нещо е човешкият живот. И така.

Уф, неприятно е било. А кое е най-трудното, най-предизвикателното в това да се изиграе роля? Много хора смятат, че е научаването на текста, а актьорите винаги казвате, че то е най-лесното. Дали е недоспиване; проблеми в личен план, които разсейват на актьора, докато играе; или пък евентуално лоши отношения между колегите от една постановка?

Ами да, всички тези неща, които изброи, са отвратителни и много пречат на актьора да достигне до своето дуенде по време на изпълнението и да представи най-добре себе си в персонажа. Но може би бих добавил още нещо. Понякога има едни доста амбициозни и взискателни режисьори, които до последно, дори по време на действието, продължават да гледат или отдолу, или отнякъде. И човек би могъл да усети тяхното присъствие и тяхното негодувание, да речем – това също по някакъв начин скапва актьора. Но това не е най-лошото. Може би вътре в колектива, ако има някакво неразбирателство, някакви личностни противоречия – това вече е доста скапващо и мисля, че тогава не е възможно да се случат нещата. Така че в общи линии хигиената изисква взаимоотношенията да бъдат на добро ниво и да се избягват такива конфликти. Театърът търпи конфликти, но по отношение на персонажите в действието, а не между личностите, които изпълняват действието.

Необичаен подарък от зрител след представление?

Връзката между зрителя и актьора винаги е непосредствена и осезаема. Винаги усещаме любовта на зрителите или тяхното негодувание – реакциите им като цяло. Доста често сме получавали различни подаръци, аплодисменти. Но най-необичайното нещо, което се сещам в момента като реакция от публиката, беше по време на действието на едно представление, което се казва „Част от колекция“, по текстове на Димитър Воев от книгата „Поздравѝ от мен боговете“ (б.а. - Иван Юруков е и режисьор на представлението, негова е и драматизацията). С леко закъснение, по време на действието, влезе едно момиче да гледа спектакъла. Тъкмо бяхме започнали и ми направи впечатление, че тя държи, по-скоро стиска, в ръцете си книгата „Поздравѝ от мен боговете“. Седна на първия или втория ред и се загледа. След известно време в действието има момент, в който с колегата си повтаряме един текст: „Аз съм Йон“, той казва „Аз съм Ана. Не, аз съм Йон“, „Не, аз съм Ана“, „Ти не си Ана“... и това момиче стана от публиката и с цялото си гърло изкрещя „ВИЕ СТЕ ПОДИГРАВКА!“, стана и си тръгна! Явно беше ревностен почитател на Димитър Воев и творчеството му и не можа да възприеме нашата представа за това какво трябва да представлява този текст.

За нас беше шок, но публиката го прие със смях, защото си помисли, че това е част от действието, което също по някакъв начин беше интересно. Та, се замислихме тогава дали да не го вкараме в действието. Но това беше доста откровено, доста крайна и доста изненадваща оценка от зрител в най-неочаквания момент. Казвам го като нещо по-интересно от цветя и бонбони, и вино например.

Имаш ли предпочитан тип зрител?

Не. Публиката всяка вечер е съвкупност от много различни индивидуалности и като цяло не може да има една и съща публика две различни вечери. Те са винаги различни. Така че не бих казал, че имам предпочитана публика. Разбира се, все пак публиката не трябва да вдига шум или да говори по телефона, да си гледа телефона, да влиза и излиза, когато си иска, особено пък да яде.

Да яде? Да не би вече и в салона на театъра да се влиза с пакет пуканки?

Да, разбира се. Чува се понякога и как някой си отваря бирата. В провинцията най-вече. В софийските театри е много рядко.

Ако трябва да посочиш само едно-единствено нещо – роля, песен, картина, награда, ако щеш, или каквото и да е от областта на изкуството – като твоя легитимация, кое би избрал?

„До последния каприз“. Пълнометражен филм, който ние направихме преди време. В този филм като че ли се съдържа цялата палитра от изкуства, които ме вълнуват и най-вече защото е авторска работа. Там отговорността е най-голяма като че ли. Защото в театъра, в ролите повтаряме чужди мисли; в рисуването сме затворени в един жанр, да речем; музиката действа по друг начин на сетивата. Докато в киното, особено в „До последния каприз“, като че ли са вложени не само всичките сфери на изкуството, ами цялата любов и приятелство с хората, с които сме го правили. Така че може би това е.

Имаш силата да дариш безсмъртие на трима живи творци, за да създават изкуството си вечно. Кои ще са те?

За съжаление, един от тях почина, преди две години. Той си отиде без време, доста млад: Росен Станев, един мой приятел – писател, философ. Но бих го определил като човек, който трябва да живее, да вдъхновява с творчеството си. Човек, на когото вярвам и на когото съм разчитал винаги... Ще посоча хора около мен, артисти, с които ме свързва по някакъв начин животът. В сферата на рисуването това е Стоян Божкилов, художник, наивист. Третият артист, ако може, нека да бъде група от артисти – музиканти: Петко Славов и Николай Димитров (б.а. - заедно с Иван Юруков са част от група „Терпентина“). Петко Славов е писател, бас китарист и текстописец. Николай Димитров е барабанист. Тези хора са около мен и аз им желая безсмъртие.

Знае се историята зад името „Терпентина“ на групата ви – не само че е терпентинът се използва при рисуване, но идеята ти идва, след като си чел един разказ на Чехов и е свързано с това, че, както си споделял: „когато всичко е отчайващо, се появява терпентинът“. Какви други варианти имахте за име на групата?

Вече съм забравил „Терпентина“ от колко години съществува като първоидея за име на групата... сигурно още от, някъде, 1999-а. Тогава, на 18-19 години, си свирехме и си казахме, че така ще се кръстим. След това всеки си пое по своя път. Докато 20 години по-късно решихме да възродим и довършим това нещо, което тогава изоставихме. Като в случая инициативата идва най-вече от мен, защото аз съм автор на текстовете и на музиката. Ангажиментите ги правим впоследствие с членовете на бандата и така. Разбира се, шегували сме се с някакви възможни имена, като например „Розовите пингвини“, което си е от смешки между нас. Не мога да се сетя какви варианти за име е имало, но недвусмислено „Терпентина“ си остана още от началото.

Фото: Юлиан Рачков

Текстът на песента ви „Портрет“ започва с доста хубавото „Парещи игли са нашите мечти“. Има ли обаче рима, стих от песен в албума „Носталгия“, за която, след като е минало време, да си си казал „Уфф, това не трябваше да го оставям така“, да ти е малко неловко, че е такава?

Не бих казал, не съм се замислял толкова дълбоко. Аз приемам като отражение на моментно състояние. И то важи за дадения момент. Не бих се връщал да го преправям, просто действам към следващото.

Ако искаш да се надъхаш с музика, коя песен би си пуснал?

О, това е много специфично. Зависи какво искам да ме вдъхнови, накъде искам да ме поведе. Понеже в момента говорим, ще кажа какво слушам днес цял ден, докато пътувам от Велико Търново до Перник, където съм в момента и където ще имам представление след броени минути. Цял ден слушам музика за медитация, защото точно в този момент не ме натоварва с някаква емоция, каквато е и целта на музиката за реклаксиране – това ми действа добре.

Какво щеше да правиш сега с това време, ако нямахме интервю по телефона?

Аз определих времето за интервюто да е точно преди представление. И обикновено ползвам това време за концентрация и за загрявка. Между другото, сега, паралелно с интервюто, аз си правя лека загрявка, така че нищо не се е загубило.

Интервю на Милен Антиохов