Иво Сиромахов: Българите от малки се тревожим какво ще кажат другите

Кои са 'майкини'? На почит ли са иронията и сарказмът сред българите? Как приемаме реалността и имаме ли смелост да се изправим срещу конформизма - по тези и други човешки въпроси Actualno.com разговаря с писателя, сценарист и телевизионен водещ Иво Сиромахов.

Г-н Сиромахов, ще се съгласите ли с хипотезата ми на читател, че новата Ви книга "У майкини" е всъщност една 'Галерия от типове и нрави български', но в най-ново време?

Да, така е. Реших да напиша роман, в който да живеят всички типажи на днешния ден – както изчезващите представители на патриархалния свят от епохата на бабите ни, така и рожбите на съвременното общество – инфлуенсъри, влогъри, миски, бодибилдъри, лайфкоучове.

Героите Ви са колкото обобщаващи, толкова и пълнокръвни представители на малкия свят, в който битуват. Свят на домодерното, фолклорното, но приел и изкушенията на деня. Защо такова време-пространство обаче все още е възможно в реалността ни?

То е единственото възможно за нас, българите. Ние сме фасадни хора, възпитавани сме от малки постоянно да се тревожим „какво ще кажат другите“. Възприемаме себе си най-вече през очите на околните и изграждаме самооценката си върху чуждото мнение. Затова сме склонни да инвестираме предимно в опаковката – как изглеждаме, как сме облечени, в каква къща живеем, къде ходим на почивка, какви коли караме. Ала зад тази лъскава външност най-често се крият човешки развалини.

Кои са прототипите на Вашите герои? Или може би въпросът е твърде ограничаващ, поради огромното разнообразие от първообрази?

Прототипите не са конкретни хора, по-скоро са събирателни образи. Мисля, че са доста разпознаваеми, защото характерите, които описвам, са навсякъде около нас.

Коя цел гони книгата Ви: да разобличава, да осмива, да забавлява или да ни говори без конкретните думи за делата ни?

Във всичките си книги съм поставял на първо място забавлението, удоволствието от четенето. Не се изживявам като някакъв ментор, който да дава акъл на хората и да ги наставлява. Кой съм аз, че да го правя? Пък и като читател винаги съм се възпротивявал на авторите, които назидателно размахват пръст. Ако в книгите има някаква по-дълбоки изводи, читателят трябва да стигне до тях сам, по пътя на удоволствието. А не да му ги натякваш като досадна свекърва.

Г-н Сиромахов, на почит ли са по принцип иронията и сарказмът у нас, или има още да растем до тях?

Опитът ми показва, че българите обичаме да се смеем, но в същото време жестоко се обиждаме, ако случайно заподозрем, че смешките се отнасят до нас. Възприемаме само хумор, който е на нечий чужд гръб. Аз съм правил експерименти по темата във "Фейсбук". Пускам, да речем, някоя шега по адрес на македонците и в коментарите отдолу настъпва небивала радост – хахаха, те са такива, те са онакива, много е смешно. На другия ден пускам шега по адрес на българите и се почват страданията и възраженията – как не те е срам да говориш така, защо обиждаш този горд и древен народ, ти българин ли си, защо поставяш всички под общ знаменател и т.н. Значи да се шегуваме с другите може, а когато някой се пошегува с нас, веднага скачаме на бой. Липсата на самоирония всъщност е признак на тежки комплекси и тесногръдие.

Нека се прехвърлим от реалността "У майкини" в тази, която почита мисирското великолепие. Ако Вашите герои бяха, да речем, журналисти, колко дълго щяха да оцелеят на вълната на конформизма? Питам Ви не за друго, а защото книгата Ви се бори и с този голям бич на ежедневието.

Книгата ми с нищо не се бори. Тя не е пропагандно слово, което бичува недъзите на обществото. „У майкини“ просто разказва историите на едни съвременни хора, разкъсвани между комфорта на домашната ракия, лютеницата, бабините илачи и примамливия, но несигурен лукс на модерния свят. Разбира се, описал съм и мисирки журналистки, които са неизкоренима част от живота ни.

Кое прави конформизма толкова труден за изкореняване от професии, призвани да служат на обществото, г-н Сиромахов? А защо? А какво е по-ценно от битката срещу него, когато това е битка за общественото благо?

Конформизмът винаги е бил по-лекият път. Аз много обичам да ходя в планината и наблюдавам как хората избират пътеките си. Повечето туристи тръгват по някоя лека, полегата пътека. Паркират колата до нея, вървят двеста-триста метра, след което отварят раниците, лягат на тревата и почват да ядат и да пият с чувството на изпълнен планинарски дълг. Има обаче и други, които стават рано и тръгват нагоре по-стръмното към върха. Пътеката е трудна, задъхваш се, изпотяваш се, ветровете те брулят, краката те болят, но пък и наградата е голяма: когато стигнеш горе, можеш да погледнеш на света отвисоко.

Същото е с конформизма в журналистиката. Мисирките не искат да покоряват професионални върхове – стига им да са близо до животновъда, който им подхвърля някакви трохи и те се чувстват сити и доволни в оградения двор, оцвъкан със собствените им курешки. А истинските журналисти избират да са извън хранилката и оцеляват трудно – вижте какво става с биволите, с Миролюба Бенатова, Генка Шикерова. Милен Цветков, светла му памет, постоянно беше уволняван, гонен. Такива хора просто не се вписват в стадото. Но пък запазват самоуважението си и професионалната си чест.

Вие лично оптимист ли сте, че българското слово и онези, призвани да боравят с думите, ще се преборят за техните сили и смисъл?

Едва ли. Начинът, по който хората пишат в социалните мрежи, показва, че словото вече не е ценност. Уважението към думите, грамотността се считат за излишни аксесоари. Защото те не са част от фасадата, в която българинът инвестира всичките си усилия. Словото е път към търсенето на смисъла. А ние всячески се опитваме да си докажем, че можем да живеем и без смисъл. И май успяваме.

А ще се преборим ли с конформизма, ще се преборим ли с битовото съзнание на 'майкини', за да не доминира то сред нас?

Не. Ние сме безнадеждно заключени в бита и консумеризма. Виж как честваме празниците си – всяка светла дата свързваме единствено с преяждане и препиване. Независимо дали е ден на независимостта, на съединението, на народните будители. Духът е мъртъв, „вярната любов народна“, която възпяваше Добри Чинтулов, е затрупана някъде под чиниите с агнешки мръвки, удавена е на дъното на чашите с ракия.

Интервю на Румен Скрински

Източник: Actualno.com