Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш

Трудно е да се каже дали Живко е по-разпознаваем като глас или като образ. Доста отличим и автентичен е и с двете. Чували сте го, например, като Порки Пиг, Хари Потър и Бобъл. На екран вероятно сте го гледали в „Smart Коледа“, „Татковци“, „Можеш ли да убиваш“ и „Сутрешен блок“, а на сцена – в много драматични и куклени постановки и, разбира се, в спектаклите на ХаХаХа ИмПро театър. Надолу пък може да прочете какво ни разказа Джуранов за хубавата тишина, за извънземните, за неопитни ало-измамници, едно бърдуче, неподозираните трудности в дублажа, Правило номер 118 на импротеатъра, и още: 

На 13 декември в „Топлоцентрала“ отбелязвате 15 години ХаХаХа ИмПро театър с Ивайло Рогозинов, Тони Карабашев, Васил Бовянски, Константин Лунгов, Николай Николаев, Светлозар Начев, Мадлен Христова. Какво трябва да знае, за какво да е подготвен един зрител новак на импровизационен театър?

Ние зрителите новаци си ги предпочитаме неподготвени, за да може да изпровизираме и ние още по-неподготвени. Всъщност всеки зрител е новак, защото никога няма как да повторим това, което сме направили. И както още преди 15 години сме си казали – понякога нещата стават супер, а понякога стават още по-супер. Но каквото и да стане – си е за тук и сега, така че колкото по-неподготвени, толкова по-добре. Ако им хареса на зрителите – супер! А ако не им хареса – да ни препоръчват на хора, които не харесват – цитирам Драго Симеонов.

Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба

Възможно ли е да „не се получи“ нещо в ИмПро театъра ви и какво означава това?

В ИмПро театъра няма как да не залагаш на риск. Но има също няколко основни – не са точно правила – но някои импро аксиоми. Например: каквото и да се случи, то е най-доброто за тук и сега, за този момент. Така че няма какво да дефинираме като провал или нещо, което не е станало. Да, сигурно някои неща не за всички са смешни, но това е толкова субективно. Въпросът е ние да се забавляваме. Ако ние се забавляваме, няма как и хората да не се забавляват. Така че – Правило номер 118 на ИмПро театъра: „Грешки няма“. Това казваме и на курсовете, които водим, независимо дали са за професионални актьори или аматьори, но едно от най-важните и хубави неща, които трябва да се схванат, а повярвай ми – не е толкова лесно: грешки няма! Каквото и да направиш, от него може да произтече друго, което да е още по-хубаво.

Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба

Фото: Илиян Ружин

С ХаХаХа ИмПро театър

Още: Тодор Дърлянов: Искам да изиграя значими за човечеството персонажи

А дали импро театърът е по-голямо удоволствие за актьора, отколкото за зрителя?

Мисля и смея да се надявам, че удоволствието е взаимно. И то даже взаимосвързано – колкото повече актьорите се забавляват, толкова повече и хората долу ще се забавляват. Но е хубаво и зрителят да е дошъл все пак с позитивна нагласа. Да не се борим. Това не е кални борби. Във всяко едно сценично изкуство е важно как подхождаш, с какъв „багаж“ влизаш в салона. И ако зрителят е позитивно настроен, естествено, че това ще се пренесе в нас, ние ще дадем нашия позитивизъм, хората ще се радват повече и така става като едно надграждане, което продължава до края на спектакъла.

Играеш в „Тортила флет“ (б.а. - може да гледате на 21 декември в Театър 199), по едноименния роман на Джон Стайнбек. Коя негова книга ти е подействала най-потискащо?

Още: Тодор Дърлянов: Искам да изиграя значими за човечеството персонажи

Джон Стайбек е голяма работа! Не знам дали съм достоен аз да му давам квалификации. Интерес въпрос – не коя ми е харесала най-много, а коя ми е подействала най-потискащо. Със сигурност Стайнбек е автор на една от любимите ми три книги – няма да ги подреждам в класация, но „На изток от рая“ много ми е въздействала. Прекрасна книга и направо съм бил онемял. Но може би по-потискащо ми е действало „За мишките и хората“ – много ме е разчувствало... да, карало ме е да пускам сълзи като по-малък, когато я прочетох за първи път. Така че по-скоро отговорът на въпроса кое ме е потискало най-много от творчеството на Стайнбек е „За мишките и хората“. И това е хубаво! Защото работата на всеки, свързан с изкуство, дали ще е литература или театър, е да въздейства на емоциите на хората.

В представлението за деца „Бременските музиканти“ в Театър 199 си петелът и свириш на тромпет. На какви инструменти можеш наистина да свириш и на какво си мечтаел да можеш?

На мечти хората сме много силни. Мечтал съм си да свиря на всякакви инструменти, на всички възможни. Даже и сега пак може да си помечтая – да си мечтаеш, е лесно и хубаво. Мечтая си да мога да свиря на пиано, мечтая си да мога да свиря на всички инструменти едновременно, ако може даже. Но реално мога да свиря единствено на бърдуче и триангел. И съм свирил професионално в оркестъра на детската градина в Младост 1А, когато бях още млад талант. Та това е моят музикален връх.

Доста си зает с работа, но си казвал, че намираш време да ходиш като зрител на постановки и на български филми. Какво гледа последно и как беше?

Още: Иван Петрушинов: Искам да виждам блясък в очите на публиката

Много е важно да се подкрепя българското изкуство. Разбира се, не бива да сме безкритични. Много искам да гледам „Гунди“, но, за съжаление, точно когато излезе филмът, бях в период с две премиери и не можах, но ще наваксам в първия удобен случай. Даже, ето сега, вместо да отговарям на въпроси, как не се сетих да отида да гледам „Гунди“! Това – в кръга на шегата, разбира се. Но мисля, че последният български филм, който гледах, беше „Диада“ на Яна Титова. Доста разтърсващ филм, определено. Връзвам го с предния въпрос – потискащо ми подейства. Филмът е хубав, докосва те, чупи те. А относно постановките – мисля, че последно гледах „Ромео и Жулиета“ в Столичен куклен театър, режисьор: Стоян Радев. Представление с качества и много добра актьорска игра и режисура, хубаво представление! Важно е да се подкрепят такъв тип спектакли в куклените театри. Но последният спектакъл, който ме впечатли дълбоко, беше „Портретът на Дориан Грей“ на Драматичен театър – Габрово „Рачо Стоянов“. И може би съм малко пристрастен, защото съм голям почитател на Веселка Кунчева, която е режисьор на спектакъл. Спектакълът е безкрайно дълбок и разтърсващ за мен. Мисля, че умея да гледам безпристрастно и да се абстрахирам – и съм много впечатлен!

Първото ти куклено представление изобщо е „Малкият принц“, където си Малкия принц. А първото ти озвучаване е на самия Хари Потър в „Хари Потър и стаята на тайните“. Играл си и Карлсон, в Столичен куклен театър. Има ли детски герой (макар тези да не са само детски), който винаги си искал, но все още не си изиграл?

Всеки герой заслужава да го обичаш. И дори в малките герои – и в детските, и в недетските спектакли – има толкова разкош. Ти заобичаш ли го, той сам ще си звънне, блесне, грейне. Така че конкретен герой, който да искам да изиграя – не знам, не мисля, че има. Всичко ми се играе, всичко бих играл. В НАТФИЗ имахме един спектакъл, „Музиката в моите ръце“, в който играехме различни картини – той беше фрагментарен... по-скоро тип импресия – но там се шегувахме с колегите, че играем от борче до звезда, буквално. Аз бях от дръжка на папур до звезда на елха. Така че всички герои заслужават любов. Ти обичаш ли го – той ще ти го върне.

Какво е гузното удоволствие, чрез което си почиваш след тежък снимачен ден?

Още: Иван Петрушинов: Искам да виждам блясък в очите на публиката

Много обичам, като съм се уморил, като е станало вече много късно и се прибера, да си отворя една бира и да си пусна мач! Бира и футбол – това много го обичам! И ето още една причина толкова силно да искам да гледам филма за Гунди.

Най-интересният разговор по телефона, който си дочул от сцената в театъра?

Май не съм попадал, за съжаление, на толкова интересни разговори, които да подслушам от сцената. Но винаги, когато играем ИмПро с „Ха-Ха-Ха“, молим зрителите да не си изключват телефоните, за да може, ако им звъннат, да вдигнат и ние да използваме това, което може да чуем в разговора им, на сцената. Даже имаме цяла такава игра, в която взимаме телефон – доброволно, даден ни от някой от публиката – и градим сцена на базата на последните разговори в месинджър. Хората са си хора. Нормално е. Да, гадно е, когато се случи в сюблимен момент, а пък то винаги се случва телефонът да звънне в най-голямата тишина, когато е най-интимно на сцената, уви.

Сред най-разпознаваемите гласове в дублажа си, още от трети курс като студент започваш и вече имаш много солиден опит. Кое е най-неподозирано трудното в тази работа?

На мен ми е много забавно това, което правим в дублажните студиа. И смятам, че това е разковничето на успеха и смисълът да правиш каквото и да е, в каквато и да е сфера – да те забавлява и да ти е приятно, да ти носи удоволствие, пък макар и да ти е трудно понякога. Може би най-трудното е рефлексът, който трябва да носиш, макар че може и да го изработиш – рефлексът да влизаш навреме. Разбира се, понякога трябва да си бързорек. Трябва добре да слушаш и да чуваш. Трябва да не надиграваш героя си... Сега, като тръгнах да ги изреждам, да не станат много неща... Но всъщност най-важното наистина е любовта и забавата в това, което правиш. И, разбира се, да не се плашиш, като видиш думи на латински или да не се плашиш, като видиш, че ти предстои да произнесеш исландски вулкан.

Фото: Иван Дончев

В постановката "Тортила флет", Театър 199

В озвучаването си направо велик като Порки Пиг – от доста време си неговият глас. Съвсем наскоро излезе анимационният „Денят, в който Земята избухна“ с героите от Looney Tunes / Шантави рисунки, където главните сте прасето Порки и патокът Дъфи, които се опитват да спасят планетата ни от извънземните. Ти лично в какви отношения си с извънземните, какво мислиш за тях?

Не се чувствам велик в нито едно отношение, но благодаря за комплимента. С извънземните сме в толкова добри отношения. Някак си, приемат ме като един от тях. Абе, и аз понякога не искам да съм на тази Земя, искам да съм извънземен. Така че бих се радвал да пусна виза и за тях, да ме приемат при себе си – в смисъл, че понякога се уморявам да съм толкова земен. И бих се радвал да бъда поне малко извън...земен.

За озвучаването на Порки Пиг си получавал хвалби директно от централата на Дисни. А кой е най-приятният комплимент за работата ти от зрител?

Един от най-честите комплименти, които съм получавал, ама май не само аз – случвало ми се е поне 6-7 пъти – е, като пазарувам, а последно ми се случи на бензиностанция, да ми кажат: „А, аз съм израснала с Вашия глас“. Което е относителен комплимент, защото виждаш едни много млади, но зрели хора, които казват, че са израснали с теб, респективно ти явно не си толкова млад като тях. Но за другата работа – извън дублажа – комплиментът винаги е, макар да звучи клиширано, в очите и даже не толкова в аплаузите, колкото в тишината на публиката. Ама такава, хубава тишина, не напрегната и нехаресваща. А тази тишина, в която хората осмислят това, което са видели – това си е доста силен комплимент.

Обаждал ли си се по телефона с преправен глас, за да правиш номера на някого?

Обаждал съм се – по молба на няколко приятели – на няколко деца, от името на един герой – Спортакус – който проповядваше да се ядат много плодове и зеленчуци. И хубавото е, че винаги действаше това нещо и децата много се впечатляваха. Бил съм – и това е много тънка материя – и Дядо Коледа по телефона, в продължение на две години го работих това. А иначе номера, които съм правил и то с някои по-щури режисьори: вдигал съм телефона от името на някой друг. И без да искам, направих номер на едни ало-измамници, които ми звъннаха преди повече от десет години. Рано сутринта, към 8 и половина, ми звъннаха. Аз, объркан, вдигнах: „Ало?“, те се зачудиха кой е вдигнал, може би не са били много добри ало-измамници – и на второто ми „Ало, кой се обажда?“ вече казаха, плачейки ми по телефона: „Мамо, мамо, блъснах човек!“. И по това разбрах, а и те разбраха, че не са нацелили точния човек. Аз реагирах по-остро по телефона, те ми затвориха, може би трябваше да се овладея. Но заради специфичния ми, тънък – не и днес – по-скоро нежен глас, ме взеха за... дама...

Най-досадната реплика, която по някаква причина хората смятат за много оригинална?

Със сигурност има такива, но не се сещам точно за реплика. Но напоследък малко ме дразни все по-зачестяващото употребяване на чужди думи в нашия език. Да не прозвуча сега като бабичка, но смятам, че имаме много хубави български думи и те са достатъчно красноречиви... Чакай, „красноречив“ дали май не е чуждица, но – да, нашето си е най-убаво и трябва да си пазим езика.

Как би реагирал, ако някой ти каже – „ти нали си много забавен, айде разсмей ме“?

Да, това са доста тъпички случаи. Малко като – „айде бе, нали си актьорче – кажи някоя смешка“. Ми, хайде бе, ти пък като си зъболекарче – извади ми някой зъб! Де да знам, не е много готино така. В живота си хората са едни, пък в работата си – други. Но какво бих направил – освен да го погъделичкам – не знам. Всъщност то даже по-скоро ми става тъжно някой като ми каже така – айде, разсмей ме, нали си много забавен.

Кога си бил най-сериозен в живота си?

Когато съм се борил за близките ми хора и каузи. Битки, които не винаги печелиш, няма как понякога. Но това са моменти, в които е трудно да не си сериозен.

Решават, че за да се оправи България, ни трябва малко разпускане и те назначават за министър на Хиленето. Какво е първото, което ще въведеш?

Хммм, да – само разпускане ще ни оправи, да знаеш! Министерството на хиленето би трябвало да е едно от най-сериозните министерства, с най-сериозна програма. Трябва да е вързано с образованието, културата. Да се гледат неща от „Монти Пайтън“, през „Улицата“ и „Ало, ало!“ до определени спектакли. Но всичко с вкус и мярка – защото от хилене до халтурене границата е тънка.

Ако те хване дяволът и ти каже „Взимам ти чувството за хумор, какво искаш в замяна?“, какво ще му поискаш?

Ще искам той пък да ми копира – за да не ги лишавам хората от тяхното чувство за хумор – да ми копира малко от чувството за хумор на Джон Клийз и на Оскар Уайлд примерно, щом толкова му е притрябвало точно моето чувство за хумор. Разбираш – да не остана обезхуморен, че това не е живот.

Най-глуповатият въпрос, който са ти задавали в интервю – може и да е някой от сегашното?

„Какви са Вашите бъдещи творчески планове?“ - ама точно с тези думи, по този клиширан начин зададен.

Еее, сега ще трябва да ти го задам по-различно – какви нови творчески планове имаш за новата година?

Да си спомням с хубаво за старите си творчески планове.

Интервю на Милен Антиохов