Кирил Николов – Дизела: Индивидуалността и характерът определят шампиона

Ако трябва да изброим всички постижения в планинското бягане и спортното ориентиране на Кирил, ще ни трябват две педи вертикално, затова ще споменем само онези, които са ни направили най-силно впечатление на нас. 6 секунди по-бърз от Драгалевския лифт, два пъти победител в най-голямата щафета в света („Юкола“, срещу 25 000 участника), 8 минути и 12 секунди скоростно изкачване на Айфеловата кула (второ място), изкачване на петте най-високи върха (Мусала, Вихрен, Ботев, Черни връх, Руен) в България за 22 часа и 39 минути... И понеже ни се струва интересно да го питаме за всичко, се опитваме: а Дизела ни разказва. За зверове и боклуци, криенето в клекове от гръмотевици, за удовлетворението и недоспиването, бягането и небягането, за уроците, които дава и уроците, които си е извадил сам, за панирани пилета и енергийни гелчета, и още:

Ако трябва да посочиш като своя „визитка“ само едно твое постижение, кое би било то? 

Не работи точно така цялото нещо с постиженията, защото те имат различна стойност за различните периоди от живота ми. Аз първо се занимавах дълги години с ориентиране и там бях фокусирал всичките си цели, цялото си внимание, общо взето целият ми живот беше посветен на ориентирането в продължение на 12-13 години – от 2003-а до 2015-а. Посочвам тези години, защото тогава вече бях осъзнал, че искам да постигна успехи в ориентирането. И през 2003-а, когато си поставих тази задача и започнах да тренирам, известно време нещата почти се получаваха. Казвам „почти“, защото бях много близо до топ 6, дори и до медал на световно, на европейско първенство, но така и не се стигаше дотам.

Първият мой пробив беше през 2009-а, на световно първенство – станах шести. През следващите години, до 2015-а, вече имах и по-силни резултати, и по-ценни резултати от това шесто място. Но може би най-ценното за мен постижение в спорта е това шесто място! Емоцията и радостта, и удовлетворението, които изпитах тогава, никога след това не съм ги изпитвал. Абсолютно никога, дори и когато съм ставал медалист от европейско първенство, дори като съм печелил някои много големи, престижни щафети и съм ставал първи, тази емоция, тази радост и удовлетвореност никога след това не успях да изпитам отново. Всъщност нещата много интересно се повтарят – когато започнах да тренирам целенасочено и отидох да живея в Скандинавието, в Швеция конкретно. През 2004-а бяха първите ми големи състезания там – отборни щафети, за които си казах, че един ден искам да ги спечеля. И през 2009-а с норвежкия ми отбор „Халден“ бяхме супер близо да спечелим „Юкола“, най-голямата щафета в света. Движехме се първи, до предпоследен пост, там имахме някакви проблеми и останахме трети. И тогава това трето място ми донесе повече емоции и удовлетвореност, отколкото първото място през следващата година, защото вече беше ясно, че то ще се случи. Просто беше въпрос на време кога точно.

Имаш ли представа общо колко хиляди километра си избягал?

Доскоро имах някаква статистика. Нещо от рода на към 120 000.

Това е 3 пъти обиколката на Земята!

Долу-горе – да. Но говорим за много дълъг период от време – от 97-а, откакто съм започнал да бягам, досега. Така че скоро ще станат 30 години.

За тези години колко най-много дни подред имаш, без да си бягал?

От една година и 11 месеца, откакто ми се родиха близнаците, ми стана ясно, че вече нищо няма да е същото, че животът ми е подчинен на тях и така тренировките минаха малко на заден план. И за тези последни година и 11 месеца имам сериозни прекъсвания от време, в които не съм бягал. Но те са по много обективни причини, не са били свързани с контузия или с нежелание, а просто от нямане на физическа възможност. Но преди това, когато си тренирах сериозно, не мисля, че съм имал период, без да бягам, повече от една седмица.

А сега с малките, казваш, имаш сериозни прекъсвания без бягане?

В момента – да. По-миналата година, когато се родиха, бях още супер надъхан и не исках да се примиря, че няма да стават нещата. Обаче безсънието беше най-изтощителното нещо. В един момент миналата година що-годе успявах да поддържам определено ниво, което беше доста по-ниско от това, което очаквах, но въпреки това с някакви тренировки се справих с няколко състезания. И есента, когато приключи последното състезание, на което участвах, в Сливен, „Хайдушки пътеки“, си казах, че в момента спирам и – докато не започна да имам що-годе нормален сън, 5-6 часа, без да се будя – няма да започна да тренирам отново, няма да си поставям никакви цели. Това отне няколко месеца и през февруари започнах пак. Така че декември, януари и до средата на февруари – два месеца и половина – мисля, че това ми е най-най-най-дългото прекъсване на тренировките.

През тези два месеца и половина, като съпругата ти те е пращала за пелени до магазина, не използваше ли поне тогава да тичаш дотам и обратно?

Ами, не. Честно казано, даже в последната една година имам чувството, че развих някакви паник атаки, като трябва да отида да бягам в планина, защото всичко е толкова изпилено като време. И знам, че ако не тръгна веднага – а като отнема еди колко си време да стигна до Витоша, там да имам още време за трениране и да се прибера – просто като видех, че това е невъзможно и даже не тръгвах. Защото нямаше никакъв смисъл да си губя времето за пътуване, за да ходя до Витоша за тренировка. В един момент предпочитах да си тренирам в парка, защото като дръпнеш чертата, резултатът, който се получаваше от тия тренировки, беше същият като в парка. По-добре да имам повече свободно време и когато отида в парка, който е до нас, после имам час, час и половина да мога да свърша нещо друго. Вече не ми е толкова важно на всяка цена да ходя в планината да тренирам. Та, на въпроса ти – не, не бягам до магазина, и даже в по-голямата част от случаите пазаруваме онлайн.

Хора извън спорта задавали ли са ти този тип въпроси: „От какво всъщност бягаш?“, „От себе си ли бягаш?“, „Защо се самонаказваш така, нима това може да носи удоволствие?“?

Да, редовно. Това са въпроси от хора, които се правят на интересни или не знаят какво да питат. Спортът до такава степен е станал част от моя живот, че аз дори и в момента, когато не се готвя целенасочено за нещо и когато ми остане някакво свободно време, гледам да направя някакво физическо усилия и най-често то е бягане. Първо, това ми носи най-голямо удоволствие. Второ, винаги бягането е на открито. Случвало ми се е част от подготовката ми да е преминала в зали, но никога не съм разбирал хората, които, лятото особено, ходят във фитнес да вървят на пътека. Никога! До нас има един фитнес и много често ми се налага да паркирам там. И през летните дни гледам хората вътре как вървят на пътека, те дори и не бягат на пътека. А буквално на 100-150 метра е паркът. Не мога да ги разбера.

И другото нещо, което наистина го изпитах от първо лице, беше точно когато се родиха децата. Два-три месеца буквално не знаех къде се намирам, главно от недоспиване, и тогава физическото ми натоварване от гледна точка на тренировки беше също много малко. И когато отново започнах да имам време да бягам по малко, ми се нормализира спането, ми се нормализира перисталтиката, нормализира се цялото ми тяло и влезе отново в много по-приятен ритъм, както когато имаше само стрес, без недоспиване. Така че на тия въпроси „От какво бягаш?“ обикновено се старая да отговарям по този начин – че да бъде активен човек е наистина много важно за неговото здраве. Тия неща от „Ама, колената ще те заболят, колко време ще бягаш“ това са тотални глупости на хората, които тотално не разбират от спорт или са останали от едно време, когато спортистите са ги пенсионирали на 25 години, независимо какъв спорт са практикували.

Кое преобладава за теб в бягането в природата: спортът, приключението или пък предизвикателството, оцеляването дори?

Не, никога не е било оцеляване, никога не съм го възприемал по тоя начин. Предизвикателство – може да се каже, че е било понякога. При някои маршрути с въпросителни около тях – и при „Ком – Емине“, и при „Петте върха“, и при „Обиколката на Витоша“, дори, ако щеш, при надпреварата с Драгалевския лифт – когато при нито един от тях не съм знаел докъде реално се простират възможностите ми. По-скоро съм го възприемал като тренировка, но като тренировка, в която наистина оставаш сам със себе си и с мислите си. Първоначално съзнанието ти е ангажирано с това, което си правил, какво трябва да свършиш. И идва един момент, в който изчистваш всички тия мисли и нещата се поподреждат – и вече по съвсем друг начин започваш да гледаш на живота и на всичко.

При бягане в природата, концентрацията би трябвало да е доста важна. Кое е по-опасно при едно разсейване: травма ли – да стъпиш накриво например, да объркаш маршрута ли, или?

Бягането в планината е навик като всеки друг, който се изгражда с практиката. Колкото повече го практикуваш, толкова по-добър ставаш. За мен лично при бягането в планината няма концентрация. Няма „сега тук отивам и трябва да съм много концентриран, за да не стъпя накриво“. Всичко е станало машинално. Тези неща: къде да стъпя и така нататък – са подсъзнателни, наистина е станало машинално: някакви реакции, навици на които аз не отделям допълнително внимание и сила. Същото е с ориентацията – когато отивам някъде да бягам, правя си маршрут, особено ако не съм бягал там преди, и си го слагам като маршрут на часовника – точно заради това: да не се лутам, да не се чудя. А пък маршрутите, които ги познавам, там също не влагам никаква мисъл.

Това значи ли, че един вид може да си медитираш, докато бягаш или, примерно, ако решиш да пишеш роман, да си мислиш задълбочено за сюжета, героите, и така нататък?

Абсолютно можеш! Много често съм имал случаи, когато тръгна да бяга и – без значение какъв е теренът: труден, лесен, абсолютно без значение – в един момент усещам, че съм минал няколко километра, а си спомням много малка част от това. Много често на хората им се случва същото с карането на автомобил. Някой път съм толкова вглъбен в нещо друго, докато шофирам, че изведнъж вече съм стигнал и си казвам „Аз как съм стигнал?“ – но това не означава, че не съм внимавал. Същото се случва при бягането в планината и много често, когато съм имал някакви казуси за решаване – не казвам проблеми, защото те проблемите никога не са били кой знае колко големи – в един момент в края на бягането съм намерил решение на тия казуси.

В планината има змии, глигани, мечки – знаеш ли какво да правиш, срещал ли си ги?

Срещал съм част от тях. Мечка никога не съм срещал. Обикновено мечките те чуват отдалеч, много малък процент ти ги изненадваш. И стоят настрана. Но мисля, че овчарските кучета са много по-опасни от мечките. Имам случаи с овчарски кучета от някое стадо овце или крави, когато са ме дебнали и изведнъж изкачат две-три огромни пред мен от някакви храсти, буквално на няколко метра. И тогава съм изпадал в шокови ситуации, защото в първия момент не знаеш това животно как ще реагира. Много важно е човек да запази самообладание, ако може. Винаги има неща, които работят като поведение – човек, като ги знае и ги направи веднъж, придобива някакво спокойствие и при следващи случаи реагира по много по-адекватен начин.

И как си се измъквал, като ти изскочат три кучета от засада?

Обикновено клякаш на тяхното ниво. И вече ти не си някаква супер заплаха за тях. Тези овчарски кучета не са толкова агресивни, колкото всички предполагаме. Когато, да речем, отивам на по-дълги бягания, си нося спрей със себе си, за в краен случай – ползвал съм го един-два пъти. Той по-скоро е, за да си ми е по-спокойно, не да го използвам, но знам, че е някакво бекъп решение, на което мога да разчитам.

По планинските пътеки сигурно забелязваш боклуци. Какво най-много изхвърлят хората? Успяваш ли да не се дразниш на отпадъците и да си гледаш само бягането?

Колкото по-отдалечени са пътеките в планината, толкова по-малко е боклукът. Но и там го има. Често се случва боклукът да е неволно изпаднал. Аз си прибирам боклука, докато бягам. Но често съм виждал как, като вадя следващото гелче, това, което съм използвал и съм прибрал в джоба, пада. И се връщам, и си го взимам. Някой път, когато свърши тренировката, съм усещал, че съм изгубил някъде използвано гелче – и съм оставил боклук. В повече случаи на такива места боклукът е неволно причинен. Съветът ми е – ако човек види чужд боклук, да го прибере, защото това е единственият начин да държим природата чиста. А на хората, които умишлено изхвърлят боклук там, не знам какво да кажа – то е същото като да си изхвърлиш фаса от прозореца на колата. Това е въпрос на възпитание. Нашите паркове са супер мръсни, ама супер мръсни. Той вижда, че кошчето прелива и си хвърля боклука в него, въпреки че е ясно, че тоя боклук, като духне вятър, ще е навън. Или сяда на пейката, пуши цигара и хвърля фаса до нея. Смятам, че всичко това може да се реши по много генерален начин – с тежки глоби. Тежки глоби и хора, които го контролират това. Същото е и с изпражненията на кучета в паркове и по тротоари...

Сега организирахме едно състезание в Централен Балкан – Балканиада. И понеже е тежко състезание – хижите са на дълго разстояние една от друга, подкрепителните пунктове не са много – за улеснение на състезателите по средата между две хижи направихме допълнителен пункт. Пункт, който е супер трудно достъпен, но въпреки това там на гръб изнесохме вода. Помолихме три пъти всички състезатели, като получат шише, това шише да не го оставят по хижите, да не го хвърлят, а да го смачкат и да си го приберат в джоба, в раницата, да си го върнат обратно долу в цивилизацията и там да го изхвърлят. Познай дали хората, които събираха маркировка, не бяха намерили 30-40 бутилки. От 160 участници по този маршрут – това е много голям процент!

Кое е най лошото време, в което си бягал? И къде е границата при атмосферните условия, при която би прекратил бягането си?

Честно казано, на състезание прекратяваш, като ти кажат да прекратиш – там си има хора, които отговарят за сигурността, които много по-добре преценяват какво може да се случи. Но преди 4-5 години попаднахме в една гръмотевична буря и се наложи да прекратя, защото положението беше много сериозно – гръмотевици, светкавици. Бяхме на едно било и се спуснахме максимално надолу, колкото е възможно да слезем – то гора нямаше, а беше и през нощта и се крихме под някакви клекове. Хвърляхме всичката електроника, която имахме по нас и изчакахме да премине. Знаехме, че идва следващата буря и просто, след като премина тази, прекратих бягането си.

По време на спортно ориентиране се бяга с карта с маршрут, като се преминава по определен ред, който не се знае предварително. Ето обаче аз – и съм сигурен, че не съм единствен – имам проблем да се ориентирам дори в някои молове. Какво да правим, ако сме добри в бягането, но зле в ориентирането – нямаме шанс в спортното ориентиране, или?

Повярвай ми, в моловете и аз съм така – там имам проблем с ориентирането. С шесто чувство и следвайки пътя на логиката, се оправям, но, когато е нещо много завъртяно и нямам карта в ръцете си, и аз много трудно се ориентирам. Човек, ако попадне на някое тотално ново място и не знае дори елементарни нещо първоначално – къде е юг, например, такива работи – и най-опитният ориентировач да пуснеш, стой и му гледай сеира.

Добре. Да кажем, че съм в хеликоптер с вързани очи, съответно не знам откъде минава, и ме спуснат някъде във Витоша, какво да правя? Как да се ориентирам и да се измъкна, какви съвети би ми дал?

Виж сега, на Витоша е много лесно по принцип. Защото тя е малка планина, която има един основен връх и където и да те спуснат на Витоша – като катериш, катериш, катериш, все гледаш най-високото място да изкатериш, ти в един момент ще стигнеш до Черни връх. А ако се опиташ да слезеш – Витоша е планина, отвсякъде заобиколена с път и всякакви населени места. По същата логика, ако почнеш да спускаш, спускаш, спускаш, ако следваш някаква река или просто някаква долина, ще стигнеш до някое място, където все ще спреш някого, все ще хванеш някакъв стоп – лесно ще се оправиш. По-трудно е да речем, ако те спуснат в място като Родопите. Дори не и Рила, и Пирин, защото в такива планини като Рила и Пирин, ако се изкачиш на някой по-висок връх, винаги можеш да придобиеш ориентация, да видиш нещо, което познаваш. Но в България планините като цяло са малки и смятам, че бързо ще се оправиш – в рамките на един ден. Човек не би нощувал в планината, ако е адекватен.

Ами ако е неадекватен и все пак замръкне, какво да прави?

Зависи къде е. Зависи дали има челник със себе си или някакво светещо устройство. Мога да ти дам един пример. Преди много време правихме едно трасе на едно състезание с един приятел в Стара планина. И се движим в района на Кашана и Беклемето (б.а. - Троянският проход). Ние ходим горе по билото и става много късно – гонихме една пътека, по която да слезем, но тая пътека беше още 7-8 километра по билото. И взехме решение – директно надолу. Нямахме светлина с нас, подбалканският път не се вижда, но знаем, че е отдолу, спускахме се и в един момент се озовахме на Подбалкана и там много лесно се ориентираш къде си. Най-малкото може да спреш някого да попиташ, ако не си 100% сигурен между кой и кой град и между кое и кое село си. Но конкретно за Витоша, ако си в горската част и нямаш никаква видимост, ходиш надолу и сигурно ще излезеш на някакво място, на което да се оправиш. Имаше един филм на Беър Грилс (б.а. - популярен пътешественик, експерт по оцеляване, писател и телевизионен водещ) за оцеляване в България. Ходил три дни из планините! То няма планина в България, като изключим Стара планина по дължина, в която с по-стегнато темпо човек да не може да я прекоси за един ден.

Като дете на коя личност се възхищаваше?

Мисля, че това беше един от сериозните проблеми на нашето поколение. Тия години бяха най-тегави за живота в България, не само за спорта. Нямаше интернет, можеше само да прочетеш някъде нещо или каквото видиш по новините по телевизията и това беше. И мисля, че един от основните проблеми на нашето поколение тогава беше, че нямахме идоли. По-обикновените деца, както ние бяхме, не са могли да се докоснат до някои по-големи спортисти в България – не е като сега. Така че аз започнах да имам идоли в момента, в който започнах да пътувам, да бъда там, да се срещам със спортисти, от моя спорт главно, и да искам да приличам на тях – например норвежецът Бьорнар Валстад.

До 18-ата си година си живял в Сливен и родителите ти са те водили много често в планината, тренирал си какво ли не. В кой спорт обаче си най-зле, най не те бива?

Не знам. Винаги съм практикувал спортове, които са ми харесвали и, колкото и нескромно да звучи, съм се справял прилично, дори и като дете. Тренирал съм и баскетбол, и волейбол и съм виждал, че като цяло имам талант за спорт. Има и спортове, които по-скоро не ми допадат, не са мои. Случвало ми се е да правим преходи с каяци по някакви реки и се е налагало да гребем дълго време – това супер много ме изнервя – седенето на едно място. Не е моето. Друг пример – вдигането на тежести. Не е моето. Спортове като бокс, като ММА, където има много сериозно насилие, също не са моето и не бих ги тренирал.

Имал ли си моменти на толкова силна преумора, че да избие у теб плач, или еуфория, или смях, леко на ръба на лудостта?

Чак дотам не съм се докарвал. По-скоро първия път, когато правих „Ком – Емине“, от цялото безсъние бях изпаднал малко като в транс и не знаех много какво се случва. Това може би е най-близо до странно състояние, до което съм се докарвал.

Сега си треньор по планинско бягане, организираш лагери. Ако направя препратка към футболистите, те, когато прекратят кариера и станат треньори, неизменно казват как от скамейката, отстрани е много по-трудно. При теб как е, при положение, че като личен треньор все пак участваш заедно с тях?

Ами, трудно е, но не е по-трудно. Ти може много добре да подготвяш състезател физически и той да е на много приятно ниво. Обаче хъсът, психиката е нещо, което според мен прави разликата в индивидите и е нещо, което много по-трудно се предава и се учи. И затова е важно този човек да ги има, ако иска да се занимава сериозно, разбира се. А ако нещо не се получава, тогава вече има нужда и от допълнителна помощ като психолог, хора, които работят точно с това нещо. Но в подготовката в бягането много трудно можеш да откриеш топлата вода, някаква панацея и да му кажеш: ей това като го правиш и ще си на някакво по-различно ниво. Там хора, трениращи по различни методики, се подготвят на долу-горе еднакво ниво и накрая индивидуалността и характерът на човека определят шампиона и загубилия.

Неведнъж в интервюта си изтъквал като много важни качества в спорта постоянството, търпението, амбицията за развитие, професионализма, труда. Как успяваш да предадеш това на по-младите, които в общия случай не са свикнали да градят „тухличка по тухличка“, нямат търпение, а търсят бързите удоволствия, признание и резултати?

Честно казано, не знам. Няколко опита имам за трениране на такива хора и съм се отказвал. Аз съм се отказвал. Защото съм бил в позицията на това аз да съм активната страна. Аз да ръчкам постоянно. А за мене, ако това го няма отсреща – ако ти не си хъслърът, който да искаш на всяка цена това нещо да се случи, с труд с постоянство – за мен е изгубено време. Аз като цяло се занимавам по-скоро с аматьори, с хора, които са достигнали до този извод от живота си, че те трябва да предприемат някаква крачка и да почнат да спортуват и аз мога да им бъда полезен. Защото те са осъзнали, че искат да го правят това нещо. Обикновено младите много често тренират, защото е готино, защото нямат друго какво да правят. А ти да си някакъв пъдар... Когато съм се занимавал с такива хора, съм обяснявал по един-два-три-пет пъти и в един момент виждам, че няма спасение и че по-добре този човек да вложи тази енергия в нещо друго, където да се пробва да бъде много добър.

Чел съм доста интересни и смислени неща, които си споделял като мотивация и мислене изобщо на база своя опит. Ако ти дадат една минута пред огромна аудитория, какви съвети би дал в ролята на лайф коуч?

Да, имал съм такива речи и то пред немалка аудитория. Последно, като Нирмал (б.а. - Нирмал Пурджа, алпинист с множество световни рекорди) беше в България, пред няколко хиляди души. Може би ако аудиторията е от млади хора – защото големите са малко по-трудни за моделиране. Нещо, което аз го оценявам като моя грешка – че много съм пренебрегвал образованието. И сега, ако трябва да се върна назад във времето, бих отделял много повече време да уча в училище. Защото наистина това първо формира хората, не ги прави стадо. Могат да вземат адекватни решения. Когато е образован, човек може да намира правилните източници, от които да взима информация и да преценява кое е истина, кое – лъжа, кое – пропаганда. И второ, ако имам наистина една минута – че нищо смислено и стойностно, което да остане след това, не става за един месец или за една година.

Последно с какво преяде?

С панирано пиле. Рядко, но когато си поръчваме нещо за у дома, е главно някакви панирани пилета.

Най-подходящото барче, сандвич, храна за енергия по време на бягането? Ако човек си вземе само едно нещо, какво да е то?

Отговорът не може да бъде еднакъв за всички, защото хората сме различни. Мога да кажа това, което аз бих взел. Много зависи дали съм на състезание, дали просто съм отишъл ей така в планината. Дали е топло, дали е студено – няма как отговорът да бъде един и същ при различни климатични условия.

Отиваш за тренировка в планината, времето е топло.

И ако правя дълго бягане – бих взел с мен една пластмасова фласка, да си напълня вода от някоя чешма, и два енергийни гела: вкус цитруси не обичам, а сладко-солени, има много яки: солена диня и солен карамел.

Настава апокалипсис. Кои трима българи би взел в своя екип по оцеляване?

Според мен в такива ситуации човек трябва да е с хора, които познава много добре и е приятел с тях. Защото, ако взема три много силни личности, с които постоянно да спорим и да се караме за всяко решение, ще стане много трудно. По-скоро бих взел трима много близки до мен, с които да съм прекарвал време в планината. Не мисля, че бих се доверил на хора, които знам какви са само на хартия.

Интервю на Милен Антиохов