Леонид Йовчев: Добрият актьор е внимателен зрител

За статистиката – носител е два пъти на ИКАР (за поддържаща мъжка роля, Мервин в „Ръкомахане в Спокан“; за водеща мъжка роля, в „Малдорор“ и за Гео Милев, в „Гео“), както и два пъти на "Аскеер" (за ролята на Хамлет; за ролята на Гео Милев). За самия Леонид Йовчев – важните са не наградите и постиженията, а определено това да става по-добър актьор. Може да го гледате в представленията на Малък градски театър „Зад канала“ („Есенна градина“, „Джъмпи“ и др.), в „Завещанието на целомъдрения женкар“ с Васил Михайлов, постановка на Ивайло Христов в театър Българска армия. И, разбира се, в представленията и останалите творчески формати на „Метеор“. За нас – беше любопитно и обогатяващо да чуем размислите и възгледите за театъра на толкова самобитен, отличителен и интересен актьор; ето ги и за вас:

Казвали сте, че не гледате на работата си в театъра като на кариера. Все пак каква е Вашата крайна, най-голяма цел в актьорството? 

Разбира се, като всеки актьор, бих искал да играя по-добре. А и, предполагам, всеки човек, който върши някаква работа, би искал да става по-добър. Какво значи обаче това в нашата професия – е трудно да се каже с две думи. Малко е трудно да определя какво значи да съм по-добър. Но като минава времето, натрупвам опит и вече имам по-широко поле на познание, не само на драматургични, а и недраматургични текстове: по какъв начин се разказва една история – както в „Метаморфози“ на „Метеор“ – кое може да бъде разказано и кое е важното. Може би да стана по-добър актьор означава да се запозная с възможно най-широк кръгозор по този въпрос. Евентуално и представления, които се движат на ръба на театъра – някои наричат такива представления пърформанси; аз, покрай работата ми с различни хора и най-вече с „Метеор“, съм наясно, че това с делението на театъра на „театър“ и на „това не е театър, това е пърформанс“ – тези граници са много трудно доказуеми. Накратко казано – това ми се струва, че означава за мен какво е да съм по-добър актьор; като разбира се, това е много сбито, кратко и може би неразбираемо.

Още: Петър Антонов: В театъра всеки може да намери спасение

Тоест, Вие гледате на работата си не като изкачване на определени стъпала, не като постигане на конкретни успехи, а като на движение, на ставане на по-добър?

Да, точно така! Аз не разбирам така кариерата: на всяко постижение или на всяко представление, или на всеки репетиционен процес да бъде гледано като възможност за повишаване на жизнения статут и работа с някаква представа за пирамидалност на постиженията в моята област. Тоест, първо съм в еди-кой-си театър, после да работя с този човек, после да се преместя на друг човек и накрая да стигна примерно Народния театър и това да бъде моята точка; или при някой с по-големи амбиции – стигам до Холивуд или до Royal Shakespeare Theatrе и това е моята крайна цел.

Може ли конкуренция между актьорите в една пиеса да направи тази пиеса по-добра? И какво изобщо конкуренцията може да допринесе за зрителите, за пиесата, за театъра? 

Реално ние всички сме с отделни имена, отделни ЕГН-та, с отделна история – тоест, предполагам, че индивидуалният опит в историята на изкуството никога не може да бъде повторен. Има множество хора – композитори, художници, писатели, които биват откривани, след като минат столетия. Ако състезанието е сега кой ще въздейства на повече хора, сигурно някой може да се стреми към такова нещо. Аз никога не съм гледал на работата с колегите си като на състезание, а по-скоро като на възможност цялото нещо да стане по-добро, когато хората в екипа си партнират. Имам късмета и щастието да попадам в повечето случаи на екипи и театри, които имат желанието да се работи в партньорство, не в конкуренция. И също – все още да се противопоставят на това, че трябва да има конкурентност на пазара. Защото според мен изкуството не би трябвало да попада в тази категория, колкото и да се опитват да го набутват в нея.

Още: Димитър Маринов: Не е важно в какво са те видели, а с какво са те запомнили

Кое бихте оценили за себе си по-високо – ако няколко човека Ви кажат, че заради Вас са започнали да ходят по-редовно на театър - т.е. лично Вие сте спечелили нови зрители за това изкуство; или ако усетите, че сте усвоили нещо ново като актьор и можете да го дадете на всички зрители на пиесите с Ваше участие?

Не мога да ги сравнявам. Вероятно при първия случай по-голяма заслуга имат хората, които са наблюдавали. Не съм първият, който го казва, но ми се струва, че всъщност по-големият участник и най-важното лице в изкуството е наблюдаващият. Всъщност аз наскоро разбрах откъде идва думата „театър“ – най-вероятно като студент са ми го казвали, но е минало като нещо неважно, а е изключително важно – от „театрон“ - „място за гледане“, на древногръцки. И „място за гледане“ не предполага задължително актьор, нито пък някакъв разказ. Предполага просто място за гледане, където някой сяда и гледа. Той може да гледа дървета и падащи листа – това също е действие: имаш събитие – отронващо се листо, имаш перипетии – това листо накъде се носи; имаш кулминация – то се залепва за нечий прозорец... Разказът много често се довършва от гледащия, т.е. наблюдаващият има причини да се вълнува или няма причини да се вълнува на базата не само на това, което вижда (то разбира се, е много важно и затова има подготвеност и специално място за гледане, специални условия за гледане), но най-вече винаги се разчита на желанието и готовността на зрителите да работи тяхната фантазия. Тоест, ако някой е харесал и поради тази причина иска да ходи на театър, аз само се радвам, че някак съм помогнал на тази фантазия, но тя няма общо с мен. Относно другата гледна точка – да откриеш в себе си, че можеш нещо ново – аз не мога да отделя изпълнителите от наблюдателите – като това, което прави театърът, е от себе си за себе си, т.е. от хора за хора и всеки може да се превърне във всеки един момент от зрител в участник и обратно. Това е възможност тези, които играят, да дават повече на тези, които наблюдават. Така че и двете са чудесни.

В "Есенна градина"

Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор

Какъв комплимент за Вас би бил най-ласкателен? 

Получавал съм комплименти от колеги и то от колеги, на които аз се възхищавам като актьори, като режисьори, което за мен е професионален комплимент – това означава, че работата ми не е останала незабелязана, че съм вършил полезна, явна дейност. От друга страна, говорейки за публика, много е приятно, разбира се, когато непознати хора на улицата изразят радостта си от това, че са гледали и че нещо ги е впечатлило. Даже много пъти се е случвало да не помнят постановката – „Помня, че те гледах и много ми хареса“ – свързват това лице с някакво позитивно събитие. Няма нищо по-добро от момента, в който си на сцена и виждаш усмихнати и щастливи лица долу – на сцената се усеща вниманието, тези неща се усещат.

Има ли образ, който сте изиграл, за който да сте се почувствал най-поласкан? 

Специално поласкан – не. Притеснително е било, когато играя исторически личности, защото е ясно, че аз не съм те.

Имах предвид конкретно ролята Ви на Гео Милев. 

Да, и аз за това говоря. Той е действителна личност, с много спомени за него от много хора, изследвания са правени, познават го много добре. Това е много измамно, естествено, защото пълното превъплъщение е невъзможно – ти си човек, който живее в други условия, дори цялата подготовка покрай работата, дори знанието за много неща много често не могат сто процента да изпълнят ролята. Винаги играта на нечий друг живот е коментар – няма значение дали образът е фиктивен или реален. При фиктивните е по-лесно, защото никой не знае как е точно. Въпреки че и при реалните образи, самият човек, ако е жив, няма да може да каже какъв е – неговата перцепция за себе си ще бъде една, а в „огледалото“ на всички останали ще изглежда по друг начин. Тоест, то винаги е коментар – щем, не щем. Това не означава, разбира се, че ние трябва да го съдим. Опитваме се, така както го разбираме, да го пресъздадем.

В "Джъмпи"

Фото: Иван Дончев

Възможно ли е един актьор да стане по-лош актьор с времето? 

Какво значи по-добър, по-лош? Възможно е, да – ако спре и е доволен от това, което е направил и си каже: аз нямам нужда повече да чета, да гледам, да се интересувам от нещата в момента, аз знам много неща (което не е истина, няма да е така). Но ако човек е поел в посока на това да му е интересно, да чете, да му е любопитен светът около него, трудно би могло да стане по-лош актьор.

Често сте споделяли, че любопитството е много важно за един актьор. На любопитството си ли разчитате най-много? 

Всъщност това е единственото, на което мога да разчитам. То не е от хубаво, а от знанието, че практически няма да има научаване на тази професия. Няма момент, в който да си кажа: да, аз на някакво техническо ниво съм станал приличен. Всеки път си е борба и всеки път си е наново и всеки път си наясно, че уж знаеш някакви неща, но ситуацията е друга, хората около теб са други.

Един може би малко глупав въпрос, но: има ли нездравословно или невъзпитано любопитство за Вас като актьор; кои са границите на любопитството – умората и морала ли, или има и други граници? 

Това никак не е глупав въпрос. Първо, относно децата и умората: доколкото съм чувал, може и да не е така, но – децата никога не се уморяват, на тях просто им става скучно. Въпросът е – не е мой въпрос, а е от „Метакритически въпросник за свободното време на младите съвременни артисти“ на Боян Манчев – „Има ли условия, при които изкуството трябва да спре?“. Може би е свързан с това, което говорим, може и да не е – може да го поставям в неправилна ситуация, но: може ли изкуството да спре, може ли любопитството, задаването на въпроси към света, към себе си, към другите да спре с банализирането на света, банализирането на хората? Не съм сигурен. Мисля, че както на децата, така и на възрастните някои неща просто им доскучават. Другото беше моралът. Аз по-скоро не бих си поставил граници на любопитството си – доколкото не се намесва грубо в живота на други хора. Защото любопитството е едно, а действия, свързани с преминаване на някакви граници, е съвсем друго. Това е процес на работа и не е задължително да бъде афиширан, да бъде грубо вмешателство.

Възможно ли е в театъра да пасне човек, който е стандартен, нормален, обичаен?

Ами, това също е много субективно. Аз не вярвам в понятието „стандартни и обичайни хора“. Всеки опит е индивидуален, развитието на всеки човешки живот е твърде различно. Виждал съм множество и професионални, и непрофесионални актьори, които са вършили неща, които според мен никой друг на тази планета не може да извърши както тях и те са невероятни – и понякога самите те не си дават сметка за това. Но пак – това е въпрос на гледащия и може би наистина, за да е човек по-добър актьор, трябва да е по-внимателен зрител. Обучението не е само на техники и технически средства – как ти да пресъздаваш образи и да разказваш история. А и на перцепция: как възприемаш, критическото разбиране, критическата работа около възприемането на даденото произведение на изкуството (не казвам представление задължително) е изключително важно нещо, на което като че ли все по-малко се обръща внимание, тъй като нещата все повече се правят, не толкова се разбират. От друга стана, ми се струва, че изговарянето на някакви неща, дори само за себе си, просто да ги вербализираш – през езика – означава да предадеш конкретни стойности, които могат и да те объркат, но могат и да ти изяснят някакви връзки, които досега не са съществували и това да направи израстването ти по-осъзнато, да придвижи работата ти като актьор напред. Не вярвам в това, че обикновен, нормален, банален, скучен за другите човек не може да направи велики неща. Просто няма такива хора – поне не съм срещал.

Възможно ли е един срамежлив човек да е добър актьор?

Естествено! Ако човек на сцената може да прави някакви неща, той няма нужда да ги прави в живота. Пространството на театъра е пространство, изключително на безкрайните възможности, които е по-добре да се тестват на сцена, отколкото в живота. За съжаление, виждаме, че светът в определени ситуации решава да бъде по-театрален, отколкото театралното пространство. 

Казвали сте, че сте учили японистика като студент, защото сте искали да станете нинджа. Като актьор кога сте били най-близо до това да изиграете нинджа? 

Общо взето, аз постоянно се опитвам да бъда нинджа. Тогава това беше шега, разбира се. Харесваше ми поп-културния контекст на цялата история, който винаги ми се е струвал леко несериозен – че това е най-важното и интересното в японската култура. И когато ми зададоха въпроса защо искате да се занимавате с японски, аз – както и с театъра – не мога да обясня точно защо искам да се занимавам. Японският ми беше интересен с това, че беше много далечен от нас език. Имаше и външни фактори – аз съм завършил езикова гимназия, повечето ми съученици искаха да се занимават с езици, които не са така популярни. Интересна ми е Япония като история, като култура – по някакъв начин много по-различни от нашата и по някакъв начин приличаща на всяка останала култура. Но езикът е нещото, което наистина може да даде съвсем друг поглед върху света.

Аз очаквах да кажете, че в „Ръкомахане в Спокан“ сте били най-близо до нинджа. 

Да, да, възможно е. Но е имало и други представления – „Хиджиката и неговият двойник“ и „Хиджиката, самураят от Севера“, на „Метеор“, там се занимавахме директно с Тацуми Хиджиката, който измисля буто танца. И там имаше история с един истински самурай, на когото този човек много се е възхищавал.

„В кожата“ на кой актьор бихте искали да „влезете“ и да изиграете определена негова роля? 

По-скоро – на всички. Това е съвсем различен поглед към света. Това да имаш абсолютно друго – и то няма значение чие – световъзприятие е колкото и невъзможно, толкова и интересно. Това е свързано и с въпроса как се подхожда към роля въобще. В една история някой фиктивен персонаж как гледа на света – ти си измисляш някаква друга гледна точка, която много често може да не съвпада по никакъв начин, даже и морално, с твоите възгледи и се опитваш да защитаваш тази гледна точка или ако не да я защитаваш, поне да действаш през нея.

Кое би било по-голямо прегрешение за един актьор – да се качи леко пийнал на сцената, но идеално подготвен или трезвен, но с не съвсем научен текст? 

И двете ми се струват не окей. Когато човек е употребявал алкохол, най-вероятно няма да е в пълен контрол, а трябва да се разчита на неговата увереност, че все пак държи нещата под контрол. Това е и личната отговорност, която всеки трябва да носи. И в двата случая – когато човек не е наясно с това, какво се случва, той ще е по-беззащитен.

Вие имате подчертан интерес към животните – като малък сте искали да станете зоолог. Ако се преродите в животно, в кое животно бихте искали да се преродите? 

Може би покрай последните проучвания – косатките са много интересни. Доколкото разбрах, те имат много сложен център в главата, който регулира социалните взаимоотношения – по-сложно развит, отколкото при човека. Което означава, че техните общества са развити по-сложно, техните отношения са по-сложни и това може би е напълно недостъпно като разбиране за нас. Те имат собствен език за отделните групи, в които живеят. Представете си, всяко отделно семейство в София да има свой собствен език – да не се разбира съвсем добре с всяко друго семейство – толкова диференциран и усложнен социален живот: това е почти непредставимо за мен, как си комуникират въобще!

Кое най-много Ви изтощава в работата? 

В самата работа няма нищо изтощително. Когато човек би искал да върши нещо – както с децата – ако го изтощава нещо, значи той не се чувства окей с цялата ситуация. Умората не се чувства по този начин, както от нещо, което просто трябва да свършиш. Би трябвало репетициите да могат да продължават денонощно, без прекъсване, ако на човек му е интересно това, което върши.

Интервю на Милен Антиохов