Ману Чао

Ако още не си част от известна банда и свириш по автобусите, всички ще те оплакват „Егаси мъката, а такъв талант имаш". Но като почнеш да забиваш в големите зали, ще ти кажат „Продаде се". Такъв е проблемът на Mano Negra през 1989-а, когато трябва да отговарят на нападките защо са минали към лошите, издавайки втория си албум Puta's Fever (след Patchanka) в големия лейбъл Virgin. В Пуерто Рико името на албума значи „сифилис" и младият Ману, който вече има смелост да показва среден, се изпуска, че е подигравка с всички, които ги наричат продажници. Следват петстотин хиляди разграбени копия от Puta's Fever и бесни концерти, които започват с разцъкване на мач с публиката и свършват със сърцебиенето на аржентинска агитка.

Трябва да бъдем честни, че днес всеки, който се стяга за концерт на 52-годишния Ману Чао и малкия му проект La Ventura, попреглъща носталгията по гръмотевичната музика на забърканата от него и брат му Антоан група, която докрай тръгва от гетата. Прави го и в началото на 90-те, когато вместо да свири една седмица в Зенит (нафуканата концертна зала в Париж), почва турнето за третия си албум King of Bongo от парижките предградия.

В едно от тях - Севр - е израснал Ману. Истинското му име - Хосе-Мануел Томас Артур Чао - звучи като от роман на Маркес, с когото веднъж се срещнали в Колумбия и любимият ни писател казал на нашето момче: „Ти знаеш ли, че на четири години си скачал на коленете ми."

„Всички пичове от Южна Америка от времената на диктатурите - чилийци, аржентинци, всички бяха в Париж и се събираха вкъщи", разправя* Ману. По-яркият му спомен е как гръмнали бутилка шампанско, когато Франко умрял. Родителите му са избягали от фашисткия режим в Испания и са успели да си стъкнат артистична среда в Париж. Въпреки това, когато бащата се опитал да зариби синовете си по пианото, те предпочитали да ритат. Ману все пак учил една година солфеж, което му помогнало да не се чувства като паднал от Марс в музиката. На 16-17 почва да мъчи бас китарата. Оставя обява при хлебаря, че търси къде да свири, и му се обажда пичът от кварталната банда.

Фотография Martin de Rossa

Призивите му за легализиране на марихуаната винаги са вървели с отрицание на твърдите наркотици. Още преди десетина години, ако наминел през гробищата в Севр, му се случвало да мерне доста приятели. Имал късмета, че на 15 не бил голям отворко. Като всички наоколо, продавал трева, но в един момент на масата се появило пакетче хероин и шефът казал, че който откаже да продава, е балък. С половината компания казали „не" и издържали две суперважни седмици, в които им викали балъци. Колкото до комунистическата му активност като младеж, с момчетата се записали от любов по секретарката на местната организация. Когато в крайна сметка до нея се докопал председателят, всички си върнали книжките.

През годините с Mano Negra се облъчва с толкова много южноамериканско нехайство, че е цяло чудо, че успява да се чуе в по-рационални западни страни. Критиците се чудят защо бандата пропуска кариера в САЩ и Англия, рекламирайки твърде малко албума си King of Bongo (1991) на техните пазари. „Там след един месец ти става зле", казва Ману за САЩ (с уговорката, че Ню Йорк винаги си го бива). Решават да инвестират печалбите от турне в Япония за пътешествие в Мексико, където закрепват бюджета на нула. Там за пръв път вижда истинско пого и няма търпение да скочи в него. Сцената обаче се оказва толкова висока, че не уцелва публиката, а пада в оградите и троши две ребра.

Музикалното му пилигримство често е по-нежното название на обвиненията, че граби за парчетата си от южноамериканската култура. „Винаги ясно сме заявявали, че сме крадци", лаконичен е Ману, който е създал голяма част от песните си сред вселената от пристанища в Южна Америка. Ако му хареса някоя банда в Буенос Айрес, я качва на кораба и заедно правят концерт в Рио. Оттам пък водят някоя група в Сантяго... „Научаваш милиони неща и пишеш по три песни на ден."

Прегръщал се е с всякакви латиноамерикански и африкански братя, пял е безплатно по барове, в индиански общини или стачкуващи университети с клошарския си аутфит, когато през 1998-а издава първия си соло албум Clandestino (момент, да си пуснем най-вдетиняващия сингъл на света). Пътешествал е и в Испания, където започва да събира бъдещата си банда Radio Bemba. Може би защото си е представял, че това ще е последният му диск, влиза под кожата с интимни и меланхолични парчета като „Je Ne T'Aime Plus", „Mentira", „Lagrimas De Oro", „Dia Luna... Dia Pena". През това време трябва да се справи със сянката, която му хвърля издаденият Best of Mano Negra от Virgin, но се оказва, че Clandestino се харесва и на новите антиглобалистчета, и на старите рошави фенове, и Ману започва да работи по следващия си, далеч по-ведър, албум.

Próxima Estación: Esperanza (2000) е името на метростанция в Мадрид, където ходи да записва през 90-те с Amparanoia - испанска фолк-ска-реге група, ангажирана със социални каузи. От тоя албум се изсипват всички ония парчета, заради които имаш чувството, че Ману е наминал да види добре ли ти върви купонът към 5 сутринта като „La Primavera", „Me Gustas Tú", „Trapped By Love" или „Papito" (с което ти напомня, че на света няма по-прекрасно място от леглото, с гаджето ти).

Относно хита „Mr. Bobby", майка му го води на концерт на Боб Марли в Гренобъл, когато е деветгодишен и големият фен тишърт му стои като нощница. Въздействието на парчето с рефрена „This world go crazy/ It's an emergency" обаче ще се усили година по-късно, на 11 септември, когато с Radio Bemba имат концерт в Палма де Майорка. Не го отменят, а когато пресата ги напада, отговарят, че на никой не му хрумва да отмени концерт, когато в Руанда има два милиона убити. Факт.

„Не се гордеем, че сме западняци. Някъде, някога съм плащал данъци, за да бомбардират тези хора", казва Ману Чао по време на концерта си в Белград през 2002-ра, част от т.нар. Източно турне, което включи и София (и бяхме студенти). И той, като доста музиканти, се влюбва в съседите и обещава, че ще се върне там, за да пие ракия с тях, до смърт, без да мисли за утрешния концерт. Успява да му разтопи душата и една малка албанска група, която му посвещава парче и му изпраща тениска с текста на Clandestino на албански.

Пее на испански, френски, португалски, италиански, английски, волоф, арабски. Има си и лесен начин да обяснява как се раждат песните му: „Изпушил си един джойнт, става нещо случайно, някой пич влиза и казва: „Аре това да го направим", тряс-прас-бум, и за един час е готово". Заради повтарящите се теми в музиката му се налага да оправдава и рециклирането: „Каква е тая диктатура на винаги новото? Ще спра да ползвам подправките си, когато ми писне." Освен това от години не му пука за стремежа непрекъснато да се произвежда, „с който разни копеленца се опитват да ни зомбират и да ти вземат дванайсетте часа сън, ако случайно решиш да поспиш дванайсет часа".

Когато свършва с Mano Negra, му трябват седем години да приеме да има дом и да спре да живее в студиото. След двата си соло албума, кротва в Барселона, където може да дрънка на китарата в бар с двайсет души или да се намърда сред улични музиканти, с които често върти пиратска благотворителност. Една от любимите му схеми е дискът La Colifata на името на радио на психиатрична болница в Буенос Айрес, чиито предавания се водят от пациентите - като терапия. Част от средствата от нелегалните продажби на албума с парчета на улични артисти отиват в техния джоб, а друга - към аржентинското село Тукума.

През 2003-а пие по баровете в памет на Джо Стръмър, когото нарича по-голям брат. Clash може би са единствената официална група, за която говори с признателността, с която го прави за уличните си авантюри. Най-добрите думи, разбира се, са за Radio Bemba Sound System, с които разцепват всички сцени в началото на новото хилядолетие. Никога не репетират на затворено място, а пред хората на улицата в Барселона. Ако някое парче грабне публиката, го взимат, ако не, може да му дадат втори шанс, но не и трети.

Доста фенове демонстрираха прозявка при последните проекти на Ману Чао, но ние бяхме горе на „Politik Kills" и на „La Vida Tómbola" - от филма Марадона на Кустурица. Което ни напомня за любопитната му теза, че на тоя свят футболистите ги слушат повече от творците и ако ще се говори за важни неща, е време и тия с бутонките да си отворят човките. Бързо обаче да се върнем на неговите мъдрости, като тая за „революцията на непосредствеността" - единствената възможна според Ману:

„Не вярвам в масовата революция, при която някой лидер ще дойде и ще промени всичко. Тоя пич, ако има добри намерения, не му давам и шест месеца живот. Ще го застрелят или ще го сгази автобус. Ако е склонен да прави компромиси, системата бързо ще го погълне или ще го купи. Това, в което наистина вярвам, е, че всеки трябва да е революционер в себе си, в собствения си дом. Аз до какво имам достъп, ако искам да променя света? До мен самия, до семейството ми и до квартала. Горе-долу, това е."

*Използваните цитати са от книгата Ману Чао. Посока - надежда, на Филип Манш

Текст Елица Николова