Mина Мау: Да смачкаш всичко по пътя си, за да стигнеш до върха, е глупаво

Казват, че не можеш да бъдеш истински творец, ако не притежаващ щипка лудост и не търсиш начин да се опълчиш на наложените стереотипи и ограничения.

Представяме ви Мина Мау - една млада и талантлива писателка, преминала през безброй житейски и духовни изпитания (сред които два мъчителни престоя в психиатрия), които обаче не успяват да я сломят. Тя съумява да превърне думите в свое оръжие срещу най-страшните съвременни проклятия – липсата на толерантност и състрадание, неразбирането, изолацията и тежките последици от психичните заболявания.

Мина е от онези воини, доказващи на мнозина, че перото е по-силно от острието на личната трагедия, а любовта е способна да вдъхнови и излекува раните на всяка една самотна и объркана душа търсеща своето място в света.

Тя е автор на два успешни романа "Една четвърт" и "След цветята", които засягат скандални и болни за обществото теми, пречупени през призмата на нейната история. Пишейки с безпощадна откровеност, Мина открива своя начин да се бори и да съхрани себе си като личност.

Някои от нашите читатели вече познават творчеството ти. Но за онези, които още не са чели романите ти, си пълна мистерия. Разкажи ни кога и как се роди идеята да ги създадеш и колко време ти отне написването им?

Имах потребност – като всеки човек – да изразя себе си. И може би да обърна вниманието към проблема с психическите заболявания, какъвто имам и аз. Романът „Една четвърт“ се получи доста спонтанно, просто се затворих за няколко месеца и „излях“ болката. Доста ми помогна и приятелството ми с Калин Терзийски, който ме насърчи да пиша.

Винаги ли си искала да се занимаваш с писане? Това ли беше детската ти мечта?

Не мога да кажа коя е била детската ми мечта – не помня да съм бленувала нещо много силно, освен обичайните неща като нови играчки. В един момент се оказа, че не ме бива в математиката, изоставам по повечето предмети, но пък обичам да пиша есета. Разговорите с баща ми вечер ме разпалваха и си мисля, че оттам идва интересът ми към писането.

Темата за психичните заболявания продължава да е табу у нас. Смяташ ли, че през следващите 10 години тази тенденция има шанс да се промени?

Да се прогнозира е трудно, още повече че проблемът с психозите е както въпрос на дълбоко субективно възприятие, така и отговорност на институциите. Не съм анархист и смятам, че при едно честно управление на ресурсите би могло да има по-малко омраза. Освен това ми иска да се случи едно проглеждане, което да връща хората към единствения правилен път – този на любовта.

Фотограф: Тодор Тодоров

Да бъдеш различен и отхвърлен в държава, пълна с толкова стереотипи и остарели възгледи е тежка присъда. Как успя да се справиш с това изпитание и имаше ли подкрепа от близките си, поемайки по своя творчески път?

Да, за щастие се радвам на подкрепата на родителите и брат ми, както и на няколко красиви приятелства. Без тях не бих могла да оцелея нито физически, нито емоционално. Те са до мен в моментите, когато всички други си тръгват. А да бъдеш различен не е диагноза. Стига да си добър.

Промени ли се отношението на околните към теб след издаването на книгите ти?

Мисля, че не, не и в негативен план. Напротив, с мен се свързват хора с подобни на моя проблем. На тях, както и на онези, които изразяват съчувствие, бих искала да благодаря. Всеки страдащ заслужава прегръдка.

Защо хората все още се страхуват и срамуват да говорят открито за лудостта във всичките й измерения и смятат дори ходенето на психолог за признак на "лудост"?

За нещастие нямам положителен опит с психолози. Някак все нещо ми липсваше, когато съм се опитвала да следвам терапия при такива професионалисти. И стигнах до извода, че това да откриеш добри приятели и да простиш на живота лекува по-добре.

По време на двата ти престоя в психиатрична клиника успя ли да срещнеш личности, които да окажат и положително влияние върху живота ти след това?

Приятелството не вирее в условия като в българските психиатрии. Не може да си полезен на другите, когато те държат вързан с колани за леглото или упоен. Битката за оцеляване прави хората зверове – в психиатрията или в живота.

Фотограф: Тодор Тодоров

Ще дойде ли време, когато ще свалиш маската и ще се разкриеш напълно самоличността си?

Опасявам се, че ако сваля маската, читателите ще изгубят интерес към мен. Публиката не обича прекалено разголване, а и аз ще загубя надеждността си в очите на всички бъдещи контакти. Ако сваля маската, ще спечеля омраза. То е като напиша на челото си „Луда!“. Обречено на провал предизвикателство.

Разкажи ни повече за живота си преди психическото си заболяване.

Труден, измъчен живот на бедно бяло момиче. Момиче, което се влюбва и страда, бори се и бяга.

Съгласна ли си с твърдението, че понякога "лудите" са доста повече в час с това, което се случва около тях от "нормалните"?

Не е справедливо да обобщавам за всички „луди“. Нека всеки – болен или здрав – зададе въпроса на себе си: „Аз в час ли съм?“

Какво мислиш за онези, които просто играят ролята на "ненормални" заради свои користни цели и смяташ ли това за скрит акт на подигравка към хората, които наистина страдат от психически заболявания?

Трудно ми е да си представя каква користна цел може да има човек, който се прави на ненормален. Освен че не са добре приети, болните не получават почти никакви финансови доходи. Струва ми се, че отдавна не е модерно да се правиш на луд.

Вярваш ли, че има любов, която остава чиста, безсмъртна и непобедима напук на материализма, отчуждеността и консуматорските нагласи на нашето съвремие? Мислиш ли, че всеки има своя сродна душа и я среща в даден момент?

Надявам се.

Кои са любимите ти автори и кои техни произведения чувстваш най-близки до самата теб?

Романите на Ромен Гари ми харесват особено много. Не мога да забравя и „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси.

Имаш ли си любими културни и арт пространства в София?

Имаше период, в който много обичах да излизам в центъра, да снимам, да изпивам по чаша вино – в „Петното на Роршах“ на ул. „Христо Белчев“ или в галерия „Снежана“ на ул. „Денкоглу“. Завинаги мое любимо място остава ателието на художника Росен Марковски.

Един приятел каза, че бохемският дух се поизгубил от София. Прав е. Вече не откривам еуфория от пътуването до СУ или скитането по тесните софийски улици. Може би пораствам.

Замисляла ли се да напишеш роман в коренно различен жанр от този, в който твориш до момента? Например фентъзи или научна фантастика?

Дали заради костеливия морализъм, в който ме обвинява менторът ми, или заради принципите, на които той ме е научил, но на този етап от време не бих експериментирала с жанрово писане. Не мога да си представя, че няма да описвам личните си чувства, а ще съчинявам историйки.

В началото романът ти "Една четвърт" е отхвърлен от няколко издателства. Много млади автори се сблъскват с подобни откази , но ти не си се отказала от мечтите си и в крайна сметка и двата ти романа в момента се радват на огромен читателски интерес. Какъв съвет ще дадеш на онези, които са тръгнали по твоя път?

Все още търся този отговор, този съвет. Човек просто трябва да следва сърцето си и ако то го води към голямата публичност, нека се бори за нея. Все пак настоявам на доброто качество пред шумния отзвук.

Достатъчни ли са талантът и упоритостта, за да бъдеш истински оценен като писател в България?

Не, разбира се, че не са достатъчни. Обаче да смачкаш всичко по пътя си, за да стигнеш върха, е глупаво. Нужна ни е малко по-голяма извисеност – на всички нас, за да ценим талантите си.

Може ли да се намери баланс между идеализма и материалните потребности, когато говорим за творческо писане?

Не. Стремежът към материално благополучие опорочава творчеството, защото много често се изражда в алчност. За съжаление дори в борбата за хляба вече не откривам романтика.

Напиши ни два кратки откъса по избор от романите си.

С риск да възмутя по-крехките души, предлагам този откъс от романа „Една четвърт“:

„Разликата между Острото отделение и Лекото отделение се състоеше в няколко градуса температура – Лекото беше малко по-хладно. Лекото отделение имаше друга атмосфера – беше по-спокойно и по-рядко се случваха ексцесии. Примерно някой да се насере или да получи пристъп…“

А това е откъс от романа „След цветята“:

„Някак отмарящо и облагородяващо – все клишета, заради които моят Учител би ме порицал! – е да стоиш под сянката на дивата круша, която никога не дава плодове, или на ореха, който дава плодове, но е вечно зает от деца, кучета и стопани на кучета. Но моят Учител не пие кафе в плодни градини; ако изобщо пие кафе, той го прави в центъра на столицата или пък на терасата си в Банкя. И изобщо не би разбрал какво удоволствие е да се излежаваш на тревата под, повтарям, кичестите дървета. Докато не се влюби в дивачка. Може би дотогава.

И стоя, и пия кафе, и гледам пред себе си. Никога няма да ми омръзне да се крия под сенките и да гледам хората. И да мисля за тях. Но дори да няма хора – о, Боже! – тук има прекрасни дървета, и прекрасна трева, за които да мисля!“.

Интервю на Линда Николова

Танцьорът по суинг Дaмян Найденов: Няма по-хубаво от това да излизаш от зоната си на комфорт

Да откриеш Европа в сърцето си: Разказва фоторепортерът Ивайло Илиев