Младият психолог Кристиян Денчев: Социалните мрежи стимулират нарцистични съзнания

Възможно ли е да бъдеш ценен психолог на 25 години? Не съвсем начинаеща възраст, но може би твърде крехка за подобен тип работа. Кристиян Денчев доказва тъкмо това: той е едва 25-годишен, а вече практикува професията. Вече има голям брой пациенти, сред които деца, тийнейджъри и възрастни. Използва различни методи и подходи и се сблъсква с различни диагнози и състояния. Срещнахме се с Кристиян, за да разберем тайната на успеха и до каква степен консултациите с психолог са станали част от културното ни съзнание. 

Би ли се представил с няколко думи?

Аз съм Кристиян Денчев. На 25 години и съм роден в  Шумен. По професия съм психолог, бих го нарекал дори призвание повече.

Кога и как се зароди в теб идеята да се реализираш като психолог? Кое те тласна към тази професия?

Ако трябва да съм честен, абсолютно винаги съм се интересувал от психология. Винаги ми е било интересно да разбера човешката психика, човешкото поведение и как и защо всъщност хората правят различни неща. Поради тази причина от край време обичам да чета книги и да гледам филми, свързани с психологията. Отделно от това в края на 11-ти клас осъзнах, че хората около мен винаги са ми се доверявали, предразполагал съм ги така, че да ми споделят личните си проблеми и мнения по дадени въпроси.

Ти си един от най-младите практикуващи психолози. Но не трябва ли човек да има повече опит за това – не просто професионален, а и житейски? Имаше един филм за Фройд и Юнг, „Опасен метод“, в чийто финал се казваше, че „само раненият лекар може да лекува“ – а това изисква време, възраст, преживявания.

Да, предполагам, че съм един от най-младите практикуващи психолози, но не съм съвсем сигурен, защото не съм се интересувал от възрастта на другите. Реално погледнато житейският опит няма нищо общо с възрастта на човек, т.е. едно 15-годишно дете може да има много по-богат житейски опит от един 30-годишен човек. Това е така, защото 15-годишното дете може да се е изправяло пред много на брой травматични събития и да продълава да се развива, въпреки тях. Това означава, че то има блестящи стратегии за преодоляване на въпросните травматични събития. От друга страна, 30-годишния човек може да няма същия брой събития, даже точно обратното. Житейският опит всъщност зависи от нашите преживявания, как ни е протекъл животът и на каква възраст се е случило нещо по-фрапиращо.

Относно филма „Опасен метод“, в чийто финал се казва, че само раненият лекар може да лекува, не съм много съгласен, защото един психолог, който не е в пълна хармония със себе си, когато има рани, които не е излекувал, когато все още има неща, които не е преживял и преодолял, той не може да бъде ефективен. Даже точно обратното – може да прехвърли проблемите си на своите клиенти, което не е добре. Идеята е взаимно клиентът и психологът да вървят към общата цел. Това може да стане само и единствено, когато психологът е в пълна хармония със себе си, когато е минал своя личен опит и вече няма рани в себе си или ако е имал – те вече са зараснали и няма помен от тях.

Какъв е профилът на твоите пациенти?

Тук се затрудних. При мен идват хора на различна възраст – деца, тийнейджъри и възрастни. Както родители водят 2-3 годишни деца, така и идват хора на 30 или 70. Всеки един е с различна заявка, различен проблем. Затова ми е изключително трудно да определя профила на един мой клиент. Това, което мога да кажа е, че при възрастните най-често срещаният проблем е отстояването на личното пространство, справянето със стреса на работа. Човек много често „обича“ да преработва информация и затова стига до т.н. „бърнаут“, или просто казано пренатоварване на мозъка. Друг често срещан проблем е, че не могат да казват „не“, когато трябва, колкото и странно да звучи. Най-често срещаният проблем е т.нар. „паник атака“. Това е диагноза, която се дава от медицинско лице, в случая психиатър и тя всъщност представлява засилена тревожност, която прераства в панически пристъп.

Кое е най-трудното в оказването на психологическа помощ?

Това е колкото интересен, толкова и труден въпрос, защото никога не съм се замислял над него. Всеки един случай е строго индивидуален, в който се старая изключително много и го приемам като свой. Може би най-трудната част е да убедиш човека още в самото начало да не подценява проблема си.

Как хората избират своя психолог? Как твоите пациенти избраха теб?

Останал съм с впечатлението, че хората търсят в Интернет своите психолози. Другият вариант е препоръка от приятел. При мен повечето хора идват с препоръка от други мои клиенти, които са ме посетили, изклекували са се и са с много добри впечатления.

Много хора все още изпитват срам да отидат на психолог: в нашата култура всичко това много по-често звучи така: „Пий две ракии и ще ти мине“. Изостанали ли сме в това отношение, в сравнение със Запада, или пък всъщност имаме по-силни приятелски и семейни връзки, към които предпочитаме да прибягваме, вместо да ходим на специалист?

Съгласен съм, че хората все още се страхуват да отидат на психолог. Това е така, защото масово те не правят разлика между психиатър и психолог. Ако трябва да върнем лентата още по-назад, този проблем идва още от миналото, когато хората са се страхували да говорят на тема „здраве“, дори за собственото си. Много често хората се страхуват да потърсят помощ и се самолекуват. Те отиват в аптеката, купуват някакви лекарства, без дори да се допитат до своя личен лекар. Обобщено бих казал, че човек се страхува да се грижи за собственото си здраве и това е огромен проблем.

В София обаче нещата са малко по-различни. Много често чувам хора да си говорят и да споделят, че имат личен психолог, че ходят при него от време на време и че са доволни и щастливи. Това ме радва. Но според мен това е само в София, за съжаление. В малките градове все още го има огромния срам човек да потърси помощ. Едва когато нещата излязат извън контрол, се сещат, че може би трябва да отидат на психолог и забележете – да им изпишат лекарства. Не са малко случаите, в които е ставало така, че човек да се свързва с мен и да казва: „Аз имам нужда от лекарства“. Да, обаче аз не съм лекар. Никой психолог не е лекар. Лекарят е всъщност психиатърът, който може да предпише съответното лекарство.

След колко терапевтични сесии клиентите ти започват да решават проблемите си?

Средностатистически на хората са им необходими минимум 10 посещения, за да усетят ефект от нашите срещи. Разбира се, всеки човек е различен – на някои им трябват по-малко, на други – повече. Зависи от заявката, с която са дошли при мен.

Посещават ли те деца? Как се помага на човек в твърде ранна и ранима възраст?

В предишните въпроси се издадох, че при мен идват и деца. Методът, по който се работя с тях е чрез игра. Не си представяйте, че сядаме на една маса и започваме да си говорим. Когато децата са малки, те се учат чрез игра. Подбират се специфични такива, които са подходящи за съответната цел. Това се прави, когато детето има проблем. В повечето случаи, обаче, се работи с родителите, защото проблемът идва точно от тях.

Какво те вдъхновява?

Това, което ме вдъхновява, е успехът на моите клиенти, независимо дали е малък или голям. Това ме мотивира да вървя напред и нагоре.

Има ли методи, които желаеш самият ти да въведеш в психологията? Какви са методите, които ти използваш върху своите клиенти, за да се почувстват по-добре?

Когато израсна професионално и се въведа като име, бих искал да създам нещо като „Център за личностно развитие“. Това ще бъде много напред в бъдещето и затова не съм се замислям по-подробно върху него. Нещо, което предстои, е събитие, което организирам и се нарича „Училище за родители“. В този проект родителите могат да научат какъв е техният родителски стил, да се запознаят с кризите, през които децата преминават и да знаят как да реагират, защото в повечето случаи те не са запознати, не знаят как да реагират и се появяват проблеми. Този проект е направен заедно с Цвета Вацкова, която ме мотивира страшно много във връзка с това начинание. А методите, които използвам, са различни при всеки клиент, в зависимост от заявката, с която идва при мен. При едни използвам арт терапия, при други – обсъждане на казузи, при трети – игри.

В последните години станаха изключително популярни т.нар. lifecoаch-ве: хора, които дават „съвети за живота“ и изместват истинските специалисти с психологическо образование – оказва се достатъчно да имаш няколко съмнителни сертификати от кратко обучение и вече си готов „специалист“. Какво мислиш за тази тенденция?

Да, наистина тези lifecoаch-ве станаха страшно популярни, но не съм се интересувал точно как се специализират. При тях е характерно за от 5 до 30 минути да ти дават съвети как да имаш щастлив живот. Това никога не ме е интересувало, а относно съмнителните сертификати – това е често срещано в България. Има един начин, по който хората могат да проверяват дали един човек е специалист и това е т.нар. булстат, т.е. да бъде регистриран в НАП. Оттам нататък дали е добър или лош специалист, никой не може да гарантира.

Твърде популярно стана и при нужда да се ползва просто YouTube – безброй са видеата и каналите, посветени на психологическа помощ от всякакъв характер – какво мислиш за тях?

Да, наистина доста нашумаха, но според мен, когато човек има личен проблем или конфликт, видеата не могат да му решат проблемите на 100%. Те могат да бъдат нещо като патерица, помощно средство, но за кратко време. Човек ако наистина има нужда от помощ и иска да реши здравословно своите проблеми, той трябва да отиде при специалист. Няма как само с гледане на видеа да се справи с проблема си, особено ако е по-сериозен.

Ти ходил ли си някога на психолог? И всъщност можеш ли да помогнеш сам на себе със собствените си съвети, или това работи само, когато ти ги дава външен специалист?

Да, ходил съм. По-горе бях споменал, че за да бъдеш истински специалист, опитът се получава от ходенето при друг психолог. Трябва да опознаеш себе си, собствените си проблеми, да ги решиш, за да можеш да разбираш самия себе си. На въпроса дали мога да помогна сам на себе си, не знам точно как бих могъл да отговоря, защото за да станеш психолог, това означава, че имаш стабилни стратегии за справяне с проблемите. Съответно ако имаме някакъв вътрешен конфликт, ние трябва да отидем на друг психолог, защото собствените ни съвети очевидно няма да ни свършат работа. Например един зъболекар знае как да се грижи за зъбите си, но когато има някакъв сериозен проблем с тях, той няма как да застане пред огледалото с инструментите и да си ги оправя сам. Или един фризьор няма как сам да се подстриже или да си направи официална прическа, а отива при друг колега. Същото е и при нас, психолозите.

Кои са нещата, които рушат най-вече психиката на съвременния човек? Остава впечатлението, че паническите атаки и невротичните разстройства зачестяват все повече. Има ли ясни правила за преодоляването на житейските кризи?

Те наистина зачестяват все повече и повече и в основата им седи тревожността. Хората масово са тревожни. Те се тревожат за абсолютно всичко. В един момент тази тревожност придобива големи размери, човек изпада в състояние, в което си мисли, че ще умре. За съжаление, тя до някаква степен е заложена и в нашата култура. Ние постоянно си мислим какво ще кажат или какво ще си помислят другите, когато направим нещо. Дали ще ни сочат с пръст, дали ще ни се подиграват – всичко това е заложено дълбоко в нас. Приоритет са ни другите и тяхното мнение, а не трябва да бъде така.

И обратното: какво е необходимо, за да може съвременният човек да се чувства психически стабилен, и ако не щастлив, поне спокоен и удовлетворен? Как се поддържа добра профилактика на психическото здраве?

Доброто психическо здраве се поддържа тогава, когато ние сме в хармония със себе си и когато не изпадаме в крайности, което е изключително трудно. Когато човек се научи да балансира собственото си мнение и мнението на другите, тогава той ще се чувства добре. Човек не трябва да живее за мнението на другите, а трябва да живее за себе си, като се съобразява с другите. Това е изключително важно. Другото нещо, което щях да забравя е, че трябва да разграничаваме нашите проблеми от чуждите. Нашите са си наши, чуждите са чужди и не трябва да ги сливаме, за да бъдем максимално щастливи.

Създават ли социалните мрежи нарцистични съзнания, които имат нужда от непрекъснати одобряващи „нотификации“ и живеят между засищането и абстиненцията съответно от това, че ги получават и това, че им липсват?

Социалните мрежи създават представата за един нереалистичен свят, в който всеки може да бъде какъвто си поиска, да прави каквото пожелае. Да, те създават и стимулират нарцистични съзнания и то не само такива, а всякакви съзнания и образи, които са изключително нереални.

Интервю на Илиана Симеонова

Да откриеш Европа в сърцето си: Разказва фоторепортерът Ивайло Илиев

Танцьорът по суинг Дaмян Найденов: Няма по-хубаво от това да излизаш от зоната си на комфорт