Музикантът Константин Кучев: Пея за нещата, за които не мога да говоря

Константин Кучев е от онези, които Валери Петров най-вероятно е имал предвид, наричайки ги "хвърчащите хора". Музиката е неговата любов и муза. Широката публика го познава от участието му в "България търси талант", но Кучев винаги е бил много по-широк и дълбок от стандартните телевизионни формати. Ето какво заяви той пред Sofia Live.  

Кога в теб се зароди любовта към музиката?

Отпреди да помня и да знам. Съзнателно, първите ми спомени са свързани с музика, с мелодия, която чувам изпята сякаш от много гласове в моята детска стая и как търся кой в стаята пее толкова хубаво, как искам и аз да пея с тях. Сънувах мелодии, които по-късно започнах да си записвам на касетофона вкъщи.

В момента пееш ли професионално?

Да, всекидневно използвам пеене в работата си - като изпълнител, композитор, преподавател. Преподавам творческо пеене и композиция под формата на индивидуални и групови занимания. Може да се каже, че то е основният ми инструмент и метод на работа. Чрез него се свързвам с творческия си потенциал, с хората и света. И когато свиря на инструмент, пак пея - на глас или наум. 

Какво се промени след участието ти в "България търси талант"?

Поканиха ме да пея на повече места. Станах по-ангажиран. 

Песента, която Константин и Зора представиха в "България търси талант"

Би ли описал чувствата, които те завладяват, докато пееш?

Може да е всичко и всеки път - различно. Понякога попадам в друго времепространство, без да се усетя. Там виждам и чувам нещо, за което искам да разкажа чрез гласа си. Мога да забравя за всичко останало, когато вляза надълбоко в себе си, за да пея. В същото време пеенето винаги е диалог, на вътрешно ниво си истински свързан с всички, за които и с които пееш. Мога да кажа на човека отсреща най-важните, неизречими неща чрез пеене и песен - независимо дали сме приятели от детството или току-що се запознаваме.

Кой е най-ценният урок, който си научил от началото на твоята кариера и коя е най-запомнящата ти се случка?

Може би най-ценното е развитието на умението да се вслушваш, да чуваш себе си и другия. Основното в музиката изобщо е да слушаш, да се освободиш от желанието за себеизява и да осъзнаеш, че нищо в нея не ти принадлежи. Тогава хармонията просто долита до теб такава, каквато е. Тогава си безценен в една група или оркестър.

Един от важните етапи за мен бяха концертите и записът на албум с импровизирани песни от деца. В подходящата среда децата се освобождават да творят без граници и могат да ни заведат на пътешествие до своите сияйни вселени, където живеят музика и поезия в първичната си чистота. Аз просто се наслаждавам на полета и постепенно се превръщам в свободно пеещо дете заедно с тях. Резултатът може да бъде чут тук. С големите е същото, просто понякога имаме да преодолеем доста повече страхове и защити, преди да достигнем до откровено музициране. След записа на детския албум се насочих към работа с пораснали деца, които явно или тайно копнеят да пуснат гласа си от клетката, в която са го затваряли през годините. Създадох групов курс "Открий своя глас", в който вече пет години освобождаваме пеещите птици, които живеят във всеки един от нас. Резултатите от тази групова работа са отвъд всичко, което първоначално възнамерявах. Всяка група със своята различна динамика отваря в мен нови прозорци към пеенето и музиката изобщо. С течение на времето заедно с курсистите изградихме едно пеещо и импровизиращо общество, в което срещнах истински приятели и съмишленици.

Какво би казал на хората, които ще прочетат това интервю и ще си кажат: „Ха, искам да пробвам да пея!“?

Да пеят. Всеки ден и навсякъде, когато и където им се прииска. Отначало вероятно ще си тананикат по-тихо и несигурно, после ще започнат да пеят пред половинките и приятелите си, а много скоро може да открият, че вече не се срамуват да правят серенади, да грабнат микрофона в някой джаз клуб, да изпеят любимата си ария или или народна песен, възседнали един от лъвовете на Съдебната палата. Оттам нататък гласът им сам ще подскаже посоката, в която да поемат. Пропееш ли, е за цял живот.

Какво ще кажеш за хората, които вярват във фразата: "Музикант къща не храни"? За теб тази фраза вярна ли е? И всъщност изкарват ли се достатъчно пари от пеене?

С музика могат да се изкарват пари, но музикантът не може да свири и пее заради парите. Колкото повече компромиси правиш, колкото повече гониш комерсиалния успех, божествената искрица в теб, заради която песните ти са живи, истински, разтърсващи, започва да тлее. Границата е тънка. Парадоксът е, че никой друг не може да оцени колко струва музиката ти - да, именно в пари - освен ти самият. Да пееш професионално е всекидневна работа, също като тази на професионален актьор или спортист. У нас, а и по света артистичният труд в повечето случаи изобщо не се смята за труд и заплащането често е "хубаво ни развесели, ето, почерпи се за таланта си". Виждал съм директор на един голям театър в Авиньон, Франция, който се държи с актьорите си като с изтривалки, които не заслужават мизерната си заплата. Артистът сам трябва да цени труда си и да изисква достойно заплащане, защото не може да очаква от друг да му даде това право. Но най-вече, за да направи една малка, но важна крачка в извоюването на по-добър живот за колегите си, за всички онези творци по света, които гладуват в малките си студени квартири. От нас и от никой друг зависи да променим психологията "музикант къща не храни", както и милионите други до безкрай предъвквани "мъдрости", които ни заливат всеки ден, замествайки необходимостта да разсъждаваш за онези, които вярват в тях и ги повтарят.

Повечето музиканти се претрепват от работа срещу нищожни пари. Успешните и дори комерсиалните музиканти у нас обикновено развиват друг бизнес, за да ги поддържа финансово, което артистичната им кариера не успява. Тази година се срещнах с една много успешна у нас певица, която в прав текст ми заяви: "Търся нови бизнес модели, това ме вълнува в музиката в момента. Няма полза да си Ван Гог и да те признаят след един изстрадан живот."

Наистина са изключително малко изпълнителите, които не правят всекидневни компромиси с артистичната си визия и успяват да живеят от работата си.

Май така и не отговорих на въпроса. Аз обичам това, което правя и правя това, което обичам. Не бих го сменил за която и да е работа, колкото и доходна да е тя. Не бих го продал, за да изкарвам повече пари за сметка на качеството, с което работя.

Ето и друга, по-малко популярна фраза, над която си струва да се замисли човек: "Музикант и артист невидима къща храни". Която е много по-дълготрайна от материалната, независимо кой си, къде живееш и в какво вярваш. Защото къщата на Ван Гог не само се държи и до днес, много след неговото физическо отпътуване: Тя е вечна. Хранила е и ще продължава да храни сърцата ни с нетленната храна, наречена изкуство. Е, дали и той не я е хранил добре?

Къде те отведе музиката? Колко държави и градове видя?

Бил съм с музика и театър на фестивали и по проекти в Ирландия, Египет, Тунис, Австрия, Италия, Франция, Германия, Чехия, Полша.

В Авиньон играхме авторско представление на френски, английски и български в продължение на един месец на най-големия, най-лудия и сюрреалистичен театрален фестивал в света. Във Виена концертирахме в златната зала Muzikverein под диригентството на маестро Йордан Камджалов, а самата Lisa Gerrard дойде да ни слуша от първа ложа.

Любимият ми начин да пътувам е, за да участвам някъде, винаги срещам нови приятели и музиканти. С някои от тях имаме общи творчески начинания до днес.

Какво ти предстои оттук нататък?

В момента с певицата Зора Колева записваме втория си съвместен албум, който ще е доста по-различен от първия като звучене. Търсим нови инструменти и хармонии, за да създадем една цялостна музикална картина, с която сега живея всеки ден. Какво ли ще се получи накрая? През пролетта се надяваме поднесем резултата към ушите ви.

В момента свиря в няколко проекта с Иво Димчев, Петър Йорданов - Бъни, Веселин Митев, Мария Велкова - Славея, Александър Евтимов - Шаманчето, Мартин Петрушев, Илко Биров. Обичам ги тези хора и всеки човек и артист, с когото споделям музика. Създаваме нещо невидимо и истинско, мимолетно и неразрушимо.

Интервю на Илиана Симеонова

Миленита: Творчеството е това - да правиш каквото си искаш

Писателят Ангел Иванов: Техническата проверка е форма на покаяние