Ники и Рая - за любовта и творчеството

Книгата "Обичам се" на Ники и Рая, която излезе през ноември, представлява луксозно, лимитирано издание. Съдържа 21 фотографии и 19 стихотворения. Творбите им бяха представени на изложба и са озвучени от QR кодовете. Идеята е всеки читател да изживее интимно произведенията със слушалки.

Но това е само началото. Книгата и изложбата са част от проекта на Ники и Рая - "Изкуството ражда култура". В основата му стои вярата в силата на красотата, думите, картините, хората. Фокусиран е върху смисъла на изкуството в интересните му и нови проявления. Фондация "Права за теб" подпомага правно и организационно авторите в процеса по издаване на книгата. Срещнахме се с Рая и Ники, за да разберем малко повече за тяхната съвместна работа. 

Разкажете малко повече за стихосбирката „Обичам се“. Какво представлява и как се зароди идеята за нея?

Рая: Няколко пъти се случи така, че измислях стихове по фотографиите на Ники. Повечето се получиха добре. Харесвам снимките и, защото успява да запечата емоция. При една наша среща и предложих да направим стихосбирка. Но исках да е от онези книги, които ти е приятно да докосваш, да гледаш, да разлистваш отново и отново. Исках читателя да държи изкуство в ръцете си. От първата, до последната корица - включително. Ники се съгласи и създаде един прекрасен дизайн. Получи се точно това, което искахме - луксозно, красиво и много изживяно. Освен това надминахме собствените си очаквания, защото тя може и да се слуша.

Ники: Най-важното за мен и първото, с което ще започна, говорейки за книга „Обичам се“- фотопоетични сътворения - това е партньорството и споделянето на всичко – труд, емоции, идеи, удовлетворение, вяра, радост и… пак труд. С Рая се намерихме. Опознавахме се стъпка по стъпка в продължение на няколко години на едно магично място – Фолклорен фестивал Приморско. За да се случи сливането на душите ни в „Обичам се“, първо се докоснаха световете ни в реалния живот. Тогава пожелахме да направим заедно нещо красиво и въздействащо – като се допълваме една друга и всяка привнесе това, което обича и умее. Аз си мислих за изложба, Рая надмина очакванията ми като предложи да издадем книга, а накрая направихме и двете. Спомням си срещата ни на Витошка, когато тя каза „Не искам обикновена книга, Ники! Искам да е необикновена, а такава можем да я направим заедно.“

Кое е първото – словото или изображението и кое първо възникна при вас или това стана в синхрон?

Рая: Изображението. Смея да твърдя, че и при нас беше така, всъщност, ако не беше Ники, която ми вдъхна кураж и преоткри стиховете ми, те едва ли щяха да излязат извън рамките на Интернет.

Ники: Изначално Рая започна да пише стихове по мои кадри. Усещането, че вдъхновяваш някого да твори е несравнимо с нищо. Когато обаче решихме - „ще правим книга“ – първата стъпка беше словото. Започнахме със селекцията на стиховете. Изучих ги наизуст, повтарях ги у дома и си ги носих в чантата навсякъде. Исках да ги почувствам, за да изразя емоцията в кадър. За някои стихове имах готови кадри в галерията си от снимки. С Рая бързо постигахме синхрон. Имаше и такива стихове, за които правих специални фотосесии, предварително обмислени. Така се роди фотографията на стихотворението за слънцето и луната. Любим мой кадър! Ако не беше Рая и словото, нямаше да съм го направила! Друг такъв кадър е за стихотворението „Понякога ми е мъчно за теб...“. Когато отидохме на избраното място за снимки, приятно се изненадах, че има лебеди. Предизвикателството беше, черните лебеди да застанат на точното място - на най-светлото петно в кадъра, да са само два и да са в подходяща поза, а през това време децата да не загубят търпение. Така непрекъснато се провокирахме една друга и целия процес от решението „ще правим книга“ до настоящия момент е непрестанно вдъхновение. После се роди идеята да озвучим стиховете за изложбата, на която представихме фотографиите и идеята за книгата. За да бъде иновативно, интересно и различно, изненадахме нашите гости със слушалки. След това решихме QR кодовете да влязат и в книгата.

Ако трябва с няколко кратки думи да подканите публиката да прочете и разгледа книгата ви, кои ще бъдат те?

Рая: Почти убедена съм, че книгата ще представлява интерес, дори за хора, които не са почитатели на поезията и фотографията. (изпитано) "Слушалките" носят много ново и различно усещане. Всеки ще намери по нещичко за себе си. (и в това съм почти сигурна)

Ники: „Обичам се“ е първа книга и за мен и за Рая и като при първа любов вложихме много истински емоции в нея. Чувствата и емоциите в днешно време са лукс, бързаме и ги пренебрегваме. Приютихме нашите тук и с това провокираме читателите - да преоткрият свои преживявания в „Обичам се“ и да ги почувстват отново; да се завърнат към своя миг, любов, дом - като прочетат, видят и чуят!

Към Рая - Как социалните мрежи започнаха да влияят на писането и четенето на поезия? И към Ники – А по отношение на фотографията?

Рая: По мое мнение - чудесно! Доста негативни изказвания съм чувала по този въпрос. Щом някой се е хванал да пише, значи нещо е прочел. Не разбирам хората, които смело поставят оценки, кое е добро, и кое не. И до днес има световно призната поезия, която не разбирам и не ме докосва по никакъв начин, а ако не бяха социалните мрежи нямаше да открия любимата си поетеса. Тя не е издавана, най-вероятно няма и да бъде.

Ники: Мисля, че социалните мрежи влияят положително по отношение на фотографията. Поне аз го чувствам така. Социалните мрежи са заляти с какви ли не снимки. И когато видиш нещо различно и качествено, нещо, което те провокира и замисля - спираш! Това е предизвикателство за фотографите - да се стремят да се усъвършенстват и да надграждат непрекъснато, но същевременно и за "зрителите", защото до тях достига море от кадри и те трябва да отсяват бисерите.

Фотография на Ники Шуманова

От какво се вдъхновявате най-вече?

Рая: Много силна радост или тъга. Пиша най-хубавите си неща, когато съм в крайностите на емоциите. Тогава изпадам в интересно, отсъстващо състояние. Но пък научих нещо много хубаво е Творческа академия "Заешка дупка" - да не чакам вдъхновение, а да сядам и да работя.

Ники: Вдъхновява ме красотата на човешките емоции и отношения. Искам кадрите ми да разказват и да замислят, да ваят образи и чувства. Предпочитам да обективирам картини, които предизвикват положителни емоции у хората, наслада и усмивка. Понякога и мъничко тъга. Когато тъгата те кара да чувстваш, че живееш или че можеш да обичаш – също е красиво! Да, всичко красиво ми въздейства и привлича мен и обектива ми!

С все по-голямата консумация на видео съдържание, вместо писмено, притеснени ли сте за езика ни?

Рая: Все пак видео съдържанието все още не надвишава писменото. Не мисля, че ще се случи. Никога не се е четяло толкова, колкото днес. И не визирам само книгите. Интернет изисква всекидневно четене. Друг е въпросът какво е качеството на прочетеното. Но книжовния ни език е застрашен - в това съмнение няма.

Ники: Толкова ми се иска да кажа „не съм“ – в рамките на позитивния ни разговор, но… да, притеснена съм за езика, за красивото и правилно говорене и писане на децата ни. Мисля обаче, че причините за тази глобална тенденция са доста по-дълбоки. Вярно е,че прекомерната консумацията на видео съдържание улеснява и разглезва зрителя - читателя. Но пък може да бъде и полезна. Зависи от начина на представяне и от естеството й. Затова е необходимо да се създават и налагат качествени продукти, които обогатяват. И ще кажа, за да завърша положително (за да съм „аз“ все пак) – въпрос на ценностна система е, тази, която изграждаме у децата си, т.е. има надежда!

Спомняте ли си първите творби, които някога сте създавали – писмени и графични? С какво бяха свързани, какъв беше жанрът?

Рая: Бях в шести клас, когато написах първия си и единствен текст за песен. Учителят ми по музика го хареса и с една близка приятелка я изпяхме на конкурс в Берковица. Спечелихме награда и беше голяма радост. Темата беше трагедията в Индиго. Казваше се седем звезди. Дори нямам идея как ни е хрумнало тогава!

Ники: От дете обичам обектива, но до преди няколко години заставах предимно пред него. От 2012 открих, че мога да го използвам като изразно средство. И той е – изумително средство за изразяване! След обученията, през които минах, първата ми съществена задача беше да направя снимки за сайт, в който трябваше кадърът да носи определено послание, и то какво – „медиация“, „разрешаване на спор“, „подбор на персонал“(само да вметна, че по професия съм юрист и темата ми беше близка, но в тази ситуация не исках да подхождам като юрист, а като творец). Много се вложих в този проект. Тогава още нямах студио, но имам любим кадър от онова време, който днес е рамкиран и има специално място в студиото, за да носи мили спомени за началото на това мое романтично начинание - фотографията.

Виждате ли опасност в това, че ако преди децата растяга с четене на приказки, сега растат с ранно подарен смартфон?

Рая: Разбира се. Аз самата имам дете на 1 г., което проявява изключителен интерес към смартфоните. Имайте предвид, че вкъщи те стоят далеч от него. Средата, в която живеем е такава и няма как да избягаме от това. Въпреки това, откакто станах майка, виждам доста положителна посока - родителите около мен четат приказки, занимават се много активно с децата си. Важното е да им покажем, че има и друга интересна страна на живота. Никога няма да забравя един от първите лагери с децата (преподавам народни танци). Направихме "Ден без телефон". В началото, когато чуха за това, настана някаква суматоха, недоволство. Как ще изкарат цял ден без телефони? Постарахме се да не им е скучно. На следващия лагер питаха сами, кога ще им прибираме телефоните.

Ники: Много е деликатен този въпрос. Старая се да не съм лелка от предходно поколение, която цъка с уста и казва с носталгия, „еххх, а по наше време….“. Всяко време си носи своите новости, позитиви и негативи. Въпросът е да научим децата да използват правилно новите технологии за полезни за тях неща, да отсяват полезното и ценното от купищата информация, с която ги залива подареният смартфон. А приказките, приказките не са отживелица. Има ги и се четат и слушат в по-ранна детска възраст. Това зависи от родителите. Мое лично мнение е, че децата до първи клас не трябва да ползват смартфони, имам предвид и тези на родителите си. Много майки и татковци си купуват спокойствие, като заиграват децата в най-ранна детска възраст с клипчета и игри, за да могат да ги хранят или да си почиват, например. За мен лично това - да, по-лесно е - но е неприемливо. Има други начини. Просто изискват повече въображение, търпение и дисциплина.

Представянето на книгата "Обичам се". Ники е второто момиче от ляво на дясно, а Рая - третото.

Кое е това за вас, което кара човек да търси изкуството?

Рая: При мен, животът се стече така, че срещнах хора, които се интересуват и живеят с изкуството. Родителите ми са такива. Приятелите. Веднъж докоснал се до този свят, няма как да живееш без него. Простотата на ежедневието може да смачка човек. Мисля, че е жаждата за по-големите неща от теб.

Ники: Ех, че хубав въпрос. Може би… неудовлетвореността от това, което виждаме през прозореца или … удовлетвореността от въздействието на изкуството върху теб и околните. Всичко е в душата на човек. И в потребностите й. И за да съм по-поетична (Рая, обичам те) - може би… тайната е в стремежа – стремежа към Съвършенство. Изкуството е пътят към Съвършенството. И някъде там… километри преди буквата „С“ - никой не е достигал. Но важен е Стремежът. И Пътят!

Имате ли наблюдения за това каква е вашата аудитория?

Рая: Предимно млади хора, което изключително много ме радва. Имаме отзиви, че книгата се харесва на деца, на тийнейджъри което пък е още по-страхотно! Тепърва започваме да получаваме обратна връзка, но в тази книга има по нещо за всеки, както казах.

Ники: В книгата сме приютили различни емоции - за всекиго по нещо. Това предполага и аудиотрията да е разнородна, каквито са ми наблюденията до сега. А споделената обратна връзка от читателите е най-милото нещо, и голям стимул да продължаваме да правим това, което обичаме.

Какво предстои оттук нататък? Подготвяте ли още съвместни проекти?

Ники: Началото е положено! А ние сме все още някъде там - в началото. Не сме изчерпали още този проект. Конкретни идеи няма да споделям на този етап, но ще кажа - вярвам в "Обичам се", вярвам в Рая и вярвам, че заедно - можем повече!

Рая: Мисля, че няма какво повече да допълня. Освен - очаквайте близки срещи от фотопоетичен вид.

Какво правите в свободното си време извън поезията и фотографията?

Рая: Когато не бях майчинство, четях много. Танцувам народни танци и правя опити за джаз балет. Правя опити също и за редовни тренировки вкъщи, но бързо ми доскучава. Обожавам да гледам филми и общо взето всякакви хвърчащи работи. Напоследък започнах да се интересувам много и от астрология. Гледам да ходя по концерти и разбира се, излизане с приятели. Обожавам и да пътувам, и от тази гледна точка съм много облагодетелствана с танците - почти всяка година има чуждестранно турне.

Ники: Свободно време за мен? Какво е това?. От няколко години насам свободното време не е лукс, а категория, която не съществува. Аз съм много организиран и деен човек и съм се натоварила с прекалено много неща. Може би е етап от живота ми, но започва да се превръща в мечта - "свободното време". Ако ми кажете къде продават време, ще си купя поне 5-6 часа на денонощие и само да ме видите тогава - ще танцувам народни танци, танго и бачата, ще си вися на хамака за аеройога, ще спортувам, ще чета поезия, романи и книги за личностно развитие, ще ходя на театър, на концерти, ще пия коктейли с приятели, ще пътувам, а понякога просто ще гледам в една точка и няма да мисля за нищо, ще си почивам...

Интервю на Илиана Симеонова

Писателката Цвета Тодорова: Пиша, за да забравя. Чета, за да си спомня.

Голямата българска писателка Здравка Евтимова: "Думите за мен са като цигарите за пушача"