Ованес Торосян: Винаги съм вярвал в чудеса

Може би най-разпространените описания на Ованес Торосян, които ще срещнете, са „известен български актьор, режисьор и драматург от арменски произход“ „един от най-сниманите млади актьори в българското кино“, „човекът театър: потомствен артист от поне три поколения насам“. Те обаче го предават сухичко и служебно. Моето лично впечатление от общуването ни, макар и придобито за кратко: Ованес е напълно искрен и непосредствен човек и артист, за когото работата означава много, но по неговите правила. А едва ли бихте отрекли, че разговорите с такива хора винаги са интересни и различни:

Има ли разлика в зареждането от работата като актьор и като режисьор? И съответно в изтощението от двата вида работа?

Когато приключвам процес, в който участвам като актьор, изходът е свързан с превъзбуда. Сякаш съм получил допинг. А когато приключа режисьорски процес, тогава винаги излизам уморен и една седмица ме държи особена тъга.

Когато на актьора нещо не е ясно, вероятно просто пита режисьора за насоки и пояснения. А когато режисьорът не е сигурен какво трябва да прави, как постъпва?

Едно от основните принципи на моята методология като режисьор е да бъда 100% откровен с актьорите си. Случвало ми се е да ми зададат въпрос, на който нямам отговор – и тогава отговарям с „Не знам“ или с „Не съм се замислял“. Един от важните компоненти на режисурата е добрата подготовка. Умението да отговориш на всеки един въпрос. Дори да има такива моменти, винаги успявам да го измисля на момента. Ако не мога, казвам „Не можах да го измисля на момента, не знам“. Когато си открит с актьорите, тогава и те са открити към теб. Екипната работа ти е вързана в кърпа. А това е важно!

Има ли моменти, когато като актьор си работил с режисьор, който те е гледал под око по време на процеса леко такова – момче, да не вземе да ми се месиш сега, понеже нали се изявяваш и като режисьор? Имало ли е и такива, които пък са искали да чуят мнението ти като режисьор?

Това е една деликатна тема. Когато си актьор и заедно с това – и режисьор, има три вида режисьори, с които се сблъскваш. Едните се боят от това да не им срутиш реномето, задавайки им твърде много въпроси – работил съм с такива режисьори и съм се забавлявал. Вторите са онези, които знаят какво правят, които това обстоятелство не ги притеснява и дори да съм отварял творчески спор, винаги се е получавал диалог и заедно сме намирали изход на добронамерената ми бележка. Имало е случаи, когато не съм бил прав, но с търпение от страна на режисьора сме стигали до споразумение. Третият вид режисьори изобщо не искат да ме чуят, защото знаят, че не съм от изпълнителния тип актьори, а от творящите. Сетих се и за четвърти вид режисьори, които просто не ме харесват като актьор. Все пак не съм Наум Шопов и това всеки го знае.

Когато си работил с много опитни актьори, как успяваш да ги убедиш да ти се доверят като режисьор?

Имам няколко такива случая и при всичките винаги съм подхождал с уважение към техния опит, а те от своя страна – със симпатия.

Фото: Симон Варсано

Кое е представлението от студентските години в НАТФИЗ, което ти е присърце и в което би играл с най-голямо удоволствие отново и отново?

"За мишките и хората“ на една талантлива режисьорка – Йоанна Кастратович. Това е едно изключително преживяване. Бяхме подготвили спектакъла и преди да влезе публиката, той отпадна поради технически причини. Всички се разстроихме и с колегата ми Теодор Петелов влязохме на сцената, за да съберем реквизита. И тогава му предложих да си го изиграем за нас си и той се съгласи. Представлението започна – само двамата в цялото пространство. В един момент режисьорката влезе заедно с колега от класа, за да се включат към разглобяването на декора и замръзнаха, виждайки, че ние въпреки липсата на публика играем. Колегата се включи към щуротията, като застана зад осветителния пулт, а режисьорката седна в публиката. Когато приключи последната сцена в пълно мълчание, събрахме всичко, усмихнахме си се, заключихме сцената и си тръгнахме.

Жестоко! За моноспектакъла ти „Тигър и дракон“ в Театър 199 част от представянето е „Когато си млад вярваш, че животът ти дължи невероятни чудеса.“. Кои са онези чудеса, в които като по-млад вярваше, но се наложи да поизоставиш с годините? И кои все още очакваш да ти бъдат поднесени от живота?

Винаги съм вярвал в чудеса. Самият факт, че от милионите възможности, които са атакували утробата на майка ми в нощта на зачеването ми, съм се пръкнал аз и в момента отговарям на вашите въпроси, си е чудо, само по себе си.

В пиесата „Недовършена пиеса за механичен нож“, на която си режисьор, работиш с 9 млади актриси. Има ли някаква особеност, нещо по-различно за теб като режисьор, когато работиш само с жени или само с мъже като състав на дадена постановка? Кои са по-отдадени, по-дисциплинирани, кои – по-хаотични?

Разбира се, че жените са по-хаотичните и по-колебливите в настроенията си. Поне моят опит показва едно такова наблюдение. Но в това има страхотна симпатия, защото, когато на сцената някое момиче прояви категоричност, тогава настъпва празник. Всички вкупом се радваме. Момчетата винаги са по-стабилните: и в психиката, и в играта си. Те заковават всичко, което могат на премиерата и ти знаеш, че това няма да мръдне. Нито ще се развие, нито ще се развали. А при дамите всеки път е драма. Ще има ли настроение, ще го направи ли? А, днес за първи път... (и последен) го направи, изненадан съм. И целият театър празнува!

А имаш ли предпочитания с какви актьори да работиш: които вече познаваш добре, защото контролираш процеса по-добре и знаеш по-добре какво може да се получи? Или с актьори за първи път пък ти е по-интересно?

Особено е. В случаите, когато работя с някой за пореден път, пада голяма забава, защото опознавателната част я няма. А колегите, с които за пръв път работя, ме провокират да търся нови пътища към работата си, защото винаги използвам индивидуалния подход, а това ме развива.

Казвал си, че в началото на пубертета си мислил да ставаш гангстер. Имаше ли после твоя роля, която изпълни най-пълноценно това пуберско желание, интересна ли ти е такава роля изобщо?

Мисля, че всяко нормално момче от 90-те е имал своя гангстерски период. Гангстерията е начин на мислене и това ме забавлява. Когато репетирам различни процеси с по-голям екип, им давам различни прозвища. Имам си театрални пирати, терористи, стършели, с които и до днес си говорим на „Къде си бе пират, ще стършестваш ли днес?“... Имам си и „гангстерски“ кръг от съмишленици, с които гангстерстваме по сцените.

В друго интервю, преди 4 години казваш, че изкуството ни е на ниво „Трябва да скалъпим нещо“. Сега има ли леекичко мръдване в положителна посока или още си е там?

Все още българската култура е в режим скалъпване. Нищо не е мръднало. Все още липсва стабилна културна концепция. Дори да има опити да се създаде такава, то... Мога и обратното да отговоря. Вече нищо в България не се скалъпва. Мръднало е всичко. Има стабилна концепция! Дори да има някой, който предлага подобрения, всички го подкрепят и му се радват.

Като изключим държавата, кой друг е отговорен, дори виновен, за незадоволителното положение на изкуството в България?

Човешката завист. Може би там се корени и проблемът на културата ни. Неумението да се зарадваме истински на чуждия успех. Да приемаме критиката с усмивка и да дадем право на отсрещния да бъде прав.

Ако изобщо наградите значат нещо за теб, имаш повече за кино, отколкото за театър. Какви са твоите собствени критерии за успех, как преценяваш най-точно как си се справил: реакции на публика, мнение на хора, които са за теб авторитети, интуиция?

Това ми звучи като земеделски поглед върху изкуството. Първо сееш, жънеш, събираш реколта. Участваш на фестивала на виното и ти дават диплом. След 100 години внукът ти обяснява как прадядо им бил правел вино и било вкусно... Било. Моят поглед е различен. Моето творчество, ако се забия в земеделския модел, е по отношение на вкуса на плода. По отношение на храната, която ще засити човека и той отново ще се върне при моето дърво да откъсне плода. В Армения има много вкусни кайсии. Те са изключително сладки и ароматни заради разположението на слънцето.

Има ли роля, което би премахнал, ако можеше, от актьорската си кариера?

Всички роли са моя лична гордост, защото всяка една от тях ми е дала нещо. Имал съм несполучливи образи, разбира се. Все пак съм най-слабият актьор в България, но махайки дадена роля, ще трябва да премахна и един екип вързан за нея, а екипите няма да си ги дам.

Коя е най-глуповатата шега, която хората мислят за много забавно, по твой адрес? Може би „Жена ти не те ли храни?“?

Това с „Жена ти не те ли храни?“ е любим въпрос на жена ми. Няма шега, която да ме жегне. Аз съм широко скроена личност с чувство за хумор. Всъщност никога не са се шегували с мен. Или защото се притесняват, че ще включа „Радио Ереван отговорило“, или защото всявам някаква сериозност на нещата. Сетих се - „Да не те духне вятъра“!... По скоро аз сам съм казвал „Братле, дръж ме, че ще ме издуха вятърът“... Обърках се.

Имаш две дъщери. Какво обичат да им приготвяш за закуска? Или вече те ти мажат филии и ти правят палачинки?

Обичат да им готвя – това ми е хоби. Знам всяка една подправка наизуст. Когато ям в ресторант, веднага хващам цялата рецепта и после я приготвям. Преди месец пък бях на репетиция и се чух с голямата ми дъщеря и ѝ казах: направѝ обяд, прибирам се. След като затворих, осъзнах колко е пораснала. Хубаво е човек да има дъщеря. А когато са две – значи, че си цар.

Ако някой иска да ти се хареса бързо, с какво да те почерпи за ядене или пиене?

Не обичам да ми дават. Аз го правя. Наблюдавам приятелите си и им давам вода, кафе, алкохол, нещо сладко. В повечето случаи ми отговарят с „А, имах нужда!“. Не за да ме харесат, а защото са ми приятели. Защото преди миг съм им пожелал денят им да бъде добър.

Кой беше последният филм, който гледа на кино?

„Танцът на реалността“ – частна прожекция.

Настъпва апокалипсис. Човечеството трябва да опази само част от културата си на един харддиск. Ти трябва да определиш кои пет филма от световното кино да се запишат там и да не бъдат загубени завинаги. Кои ще избереш?

„Терминатор 2“, „Леон“, „Мимино“, „Животът е прекрасен“, „Източни пиеси“.

Какво щеше да правиш с това време, ако не го беше отделил за интервюто?

Щях да пиша.

Интервю на Милен Антиохов