Петър Дочев: Аз съм момче от улицата

Не е нужно да сме много прозорливи, за да забележим, че новият водещ (нов, нов, те си станаха 7 месеца) на „Преди обед“ внася една изключително приятна небрежност и близост, свежо чувство за хумор, приятелска и дори уютна нотка в предаването. Не е нужно също така да сме дами и за да отбележим неговия богат чар и привлекателност. А тепърва, сигурен съм, ще оценим и начина му на водене на разговор, на предаването изобщо заедно с Деси Стоянова, бързата му реакция, интуитивност, задълбоченост и останалите му качества на тв домакин. С Петър Дочев се говори леко и открито, а и интересно: четете надолу за писалището от чужбина, Джулия Робъртс, „богатството“ от „вероятно 100 000 евро“, пернишките комплименти, а и още:

Сега, като закъснях 8 минути за това интервю – и след като вече работиш в телевизията, където всяка минута е като поне десет – стори ли ти се, че съм ти загубил ужасно много време, отколкото ако това беше станало преди около година?

Ако е в телевизията – това е половин разговор, половин интервю. И ако има интересен гост и ми остават само 8 минути, ще трябва да извадя най-важното или поне се уча да го правя, още съм в началото. Иначе когато някой закъснее, аз съм много отворен, защото това ми отваря време да слушам нещо, да прочета нещо, така че въобще нямам проблеми със закъсняването. Ако някой закъснее – добре, ако не закъснее – пак добре. И в двете ситуации намирам плюс. Обаче ако е закъснение при репетиция – абсурд!

Още: Радивое Андрич: Винаги съм разчитал на своята доброта в работата си

Ти си от Бургас. Обаче май Варна ви води като бройка завършили актьори – имам чувството, че всеки втори актьор е от Варна. Защо така?

Причината е, че там има много повече школи – като на Стоян Радев Ге.К. В Бургас няма такава традиция, както във Варна. По-малко сме актьорите, но по-качествени (смее се).

Много обичаш да пътуваш, посетил си около 40 държави. Завършил си гимназия с профил География. Много буквално прие географията, или?

Още: Димитър Маринов: Не е важно в какво са те видели, а с какво са те запомнили

Опитвам се да пътувам много, да. Преди повече пътувах, сега покрай „Преди обед“ – по-малко, само в някакви уикенди и ако има почивни дни. Няма нищо общо с географията – влязох в такава паралелка, защото преди това в основното училище ходих на много олимпиади по география и имах там първи, втори, трети места – удаваше ми се. И понеже икономиката после ми стана много любопитна и затова записах география и английски, заради икономиката. Идеята беше да ставам дипломат, международни отношения. Обаче точно в това географско училище нещата малко завиха към един кабинет по музика и така.

Да, покрай музиката – актьорството и така. Ако оттук-нататък имаш право да посещаваш само една държава завинаги и тя да е от всички тези, които вече си посещавал, коя би избрал?

Аржентина. Много ми хареса какво ми каза шофьорът, като се качих в едно такси – нещо клиширано естествено, но: „В тази държава, ако заформиш едно приятелство, то остава завинаги“. И винаги, когато съм общувал там с местни, все повече ми го доказват, с всяка изминала минута и с всеки следващ разговор. Харесват ми хората, генерално хората, не всички, атмосферата. Дори опасните местенца.

Може би защото не се е случило да те оберат или набият?

Още: Даниел Пеев – Дънди: Искам да провокирам хората да бъдат усмихнати, жизнени, живи

Давам ти веднага един пример. Обикалям си пеша – естествено, свалил съм всичко ценно от мен – и попадам на една уличка, те си имат басейни на улицата, все едно си в циганската махала малко, нещо такова. И попадам на банда с узита, пистолети, то е лятно време (когато тук е зимата) и са си изкарали оръжията. Те ме гледат, аз ги гледам, поздравих ги – кимнах им много лекичко, минах много бавно покрай тях. Видяха ме, че съм абсолютно загубен турист и просто си обикаля от любопитство – и дори в това нещо имаше уважение. Това може да е само в моята глава, но поне така го усещам.

А ако вече имаш право да посещаваш само една държава завинаги – но от онези, в които още не си ходил, коя би посочил?

Я да видим... Това е много трудно... Норвегия. Защото си падам по депресията (смее се)! Или Норвегия, или Австралия – едно от двете. В Австралия ще ми е по-лесно с английския. Плюс това познавам няколко австралийци.

Още: Боряна Братоева: С упоритост и труд... и безсъние – се постига всичко

Кое е най-голямото откъм размери нещо, което би си донесъл от чужбина?

Писалище. Много често съм искал да си донеса старо писалище от някоя държава, но все си казвам айде следващия път.

А нещо, което е незаконно?

Има едни много готини стари пушки с инкрустации – от Латинска Америка.

Още: Лилия Абаджиева: Човекът е най-голямата загадка, а актьорът – едно от най-големите чудеса

Ти си от септември в „Преди обед“. Имало ли е конкретно предаване, което ти е дошло много тегаво, с повече напрежение от обичайното, в което да си се чувствал, че не се справяш?

Има. Първите два месеца всеки ден се чувствах, че въобще не се справям. Аз буквално започнах от нулата. В началото ми беше трудно, но имаше един конкретен ефир – трябваше да водя сам и имаше много интересни гости. Задавах въпросите, с които да отключвам тези интересни истории, които знам, че те имат. И гостите отговаряха толкова кратко, толкова безлично и неинтересно, че аз се пъъъържих! Аз просто се изпържих! А те имаха страхотни истории на хартия. Но в ефир изобщо не ги разказаха.

А има ли предаване, момент, в който си каза „Ще стане! Ще ми се получи!“?

Не, по-скоро не. По-скоро има един период, в който започваш да чувстваш една лекота – че може да нарушаваш сценария дори, пак в посоката. Но конкретен миг нямам. Имаше един ден, в който Деси просто се обърна към мен и ми каза „Благодаря ти за тази седмица! Тази седмица мина като през най-хубавите години на „Преди обед“.“.

Още: Къци Вапцаров: Вдъхновението е едно от най-великите усещания

Това ли е най-хубавият комплимент, който си получавал за предаването?

Може би. Но най-хубавият комплимент генерално за театър ми е от трети курс в НАТФИЗ, когато играх в пиеса с руска драматургия, много тегава. И след представлението отивам да си купя дюнер, защото съм зверски изморен и гладен и минавам покрай едно момче – после разбрах, че е някакъв побойник, абсолютен хулиган, от Перник, натурален, първичен такъв, дошъл да гледа някакво гадже и ме видя, влезе вътре в дюнерджийницата и: „Братко, ти ми е*а майката, никога не съм виждал такова нещо! Благодаря ти! За втори път идвам на театър. Пак ще дойда!“. Ей такива неща са много ценни за мен.

Разбираемо! Най-скорошното ново нещо в театъра, което ти предстои?

Още: Анна Цолова: С неинформиран човек, обстрелван от пропаганда, няма как да водиш спор

В Театър 199. Работното заглавие в момента е „Шишарки“. През май месец започваме репетиции, а премиерата трябва да е през юни.

Теб какъв те прави телевизорът – знае се, че телевизионният екран малко или повече променя – по-слаб, по-дебел, по-хубав, по-нехубав?

По-дебел и по-нехубав! Ей, ще полудея! Сериозно! И като ме виждат на улицата – „Ама вие на живо изглеждате много по-добре!“. Благодаря (б.а. - иронично), нали!

Кой е по-суетен – ти, Деси Стоянова или Сашо Кадиев?

Още: Део: Когато чуя „Русия“, искам да си мисля за Сергей Бодров – младши, а не за диктатура

Сашо Кадиев! Сашо Кадиев. Повече от нас двамата взети заедно. Само го погледни! Той си е изградил жесток образ. Аз много го харесвам.

Викаха ли ти в началото хора от екипа на предаването „Новия Сашо Кадиев“?

Не, не. По-скоро двама-трима приятели – на шега. От екипа пробваха с „Пепи“, не им стоеше, веднага го смениха, започнаха да ми казват „Петър“, после „Дочев“. „Дочев“ пък – много дистанция има по време на ефир. И остана просто „Петър“.

А приятелите ти как се обръщат към теб?

Всичко производно от фамилията – Дочев, Доч, Дочката.

Името Петър дава различни варианти: Пепи, Петьо, Пешо, Пеца... Кое ти е най-далечно?

Като някой ми каже „Пешо“ или дори „Пепи“, просто не се обръщам. Не съм свикнал. Нямам проблем, но много рядко някой ме нарича „Пешката“ например.

Преди 4-5 години правих интервю със Сашо Кадиев и на въпроса за какво основно се карат с Деси, отговори така: „Разбира се – дисциплината и точното време... И се караме може би за нещо, свързано с механиката в предаването. И ако прекалено много се бъркаме един на друг в изразяването си на мнение.“. Вие с Деси за какво се карахте досега, ако не ви е твърде рано?

Досега с Деси не сме се карали в смисъл на каране-каране. По-скоро в началото тя ми е давала бележки по посока на интервюто – ако сме започнали една тема, изчерпали сме я и аз после съм върнал тази тема. По-скоро професионални съвети ми е давала. Но досега не сме се карали. И много ще се радвам, ако не се караме. Всъщност Деси е една от причините да приема работата. В разговорите ни се разбираме по много теми.

А нещата, по които се разбирате перфектно?

По много социални въпроси. По отношение на различни възгледи имаме много допирни точки. И даже понякога си казваме – абе, трябва да се скараме, бе!

Сашо Кадиев отговори на този въпрос по подобен начин: „Като хора се разбираме перфектно. Споделяме си неща за животите и често сме на едно мнение.“. Тук явно се припокривате.

Нещо любопитно ще споделя, което наскоро го установихме с Деси. По принцип аз винаги отварям врата, задържам вратата, подавам, вдигам, ако нещо е паднало – просто инстинктивно, така функционирам. И забелязах, че на Деси просто ѝ е странно. Питах я: Деси, защо понякога иронично реагираш в такива ситуации? И тя: „Не, не, то не е иронично, просто съм свикнала Сашо (Кадиев) да прави такива неща, само когато иска нещо, само когато е сгафил.“.

А какво става, ако не слушаш Деси? Ако не изпълниш насоките ѝ?

Често се е случвало да не я послушам. Имало е ситуации, в които това е било грешна стъпка и аз се осъзнавам и после изговарям с нея тази грешна стъпка. Или ако пак не я послушам и поема изненадващо в правилна посока, тя е пак съгласна и пак го изговаряме.

Усвои ли вече някое телевизионно клише в изказа си, което преди не ползваше?

Не се сещам. Но се случва, когато представяме някой артист и творчеството му да не е най-великото нещо, да трябва да го представим в добра светлина, все пак ни е гост, и в този ред на мисли, не че има някакво клише, но се старая, ако не е нещо уау, да не го представям като уау – все пак да има баланс. Защото и зрителят вижда, че той не е уау. Идва някой, направил е някакво клипче в тик-ток и са го видели 50 000 човека, което не е нещо трудно постижимо и – това е хитът на тик-ток, разбираш ли!

Я кажи сега – след статиите в жълтите медии как си всъщност, цитирам: „богаташ“, станаха ли повече фенките? И споменатите изкарани от инвестиции, цитирам: „вероятно 100 000 евро“, правят ли някого точно богаташ? Ето, поканиха те и в сериала „Вина“ да играеш богаташ. Нищо чудно ти да си единственото популярно лице в страната, на когото жълтите медии всъщност са ти помогнали и ти е потръгнало – и с фенки, и с роли!

Много се смях! Имам приятели, с които много се шегуваме – като излезе нещо там, те ми пращат. Викам си, добре де, къде са ми тия пари... Нека да пишат, но да ми ги дадат тези пари. Освен това, с „вероятно 100 000 евро“ не си богаташ.

Знаеш ли, много рових в нета, но не успях да открия възрастта ти или съответно годината ти на раждане. Но после се сетих, че в жълтите новини за теб има една често срещана фраза – от типа на „Ирмена Чичикова, половинката в живота на 8 години по-младия от нея Петър Дочев“ и като открих нейните години, извинявам се, та сметнах твоите 31. Няма много да те разпитвам за личния ти живот, но съм леко длъжен заради фенките ти да изясним – само по какички ли си падаш или нямаш влечение по определен възрастов тип мацки?

През целия си живот съм нямал тип, примерно „леко пълна“ или „слаба“, „какичка“ или „малка“ – нямам такива предпочитани външни белези. Ако трябва да погледнем от първото ми гадже до последното, има един богат спектър и всички са коя от коя по-различна. Най-важното е щобщуването.

А в коя какичка от телевизионния екран беше влюбен като момченце?

Я да видим... А де!... Не мога да се сетя. Бих искал, но не мога...

Твоят колега Даниел Пеев - Дънди отговори много интересно на този въпрос и намекна, че какички като Бритни Спиърс и Кристина Агилера бая са „отнесли“... сещаш се.

Е тогава – Джулия Робъртс! Нали... Нали! Джулия Робъртс! Тя на колко стана?

На 56.

Нема да я върнем! Даже и сега нема да я върнем! За престиж!

За коя холивудска актриса би се оженил веднага? За нея ли?

Не, не, не за Джулия Робъртс... Маргарет Куоли! Не е лоша! Сещаш ли се – в „Имало едно време в Холивуд“, дето се задяваше с Брад Пит. Ама няма да се оженя за нея. И тази много ми харесваше... как се казваше, ох, много съм зле с имената – Мая Търман-Хоук, много е красива!

А кой е холивудският Петър Дочев – знаменитостта, която ти чувстваш по определени показатели близка до себе си, без да е задължително да си приличате на външен вид?

Колкото и да е клише, аз много се радвам на тези артисти, които са расли на улицата. Де Ниро, Брандо – не заради това, защото са величия, а защото в биографията си са имали винаги скитнически, то не е и периоди, а им е философия. Те са обичали да се скитат, обичали са да се забъркват в разни неща на улицата, били са отворени, обичали са да имат контакт с непознати, с проблемни тийнейджърски периоди са. Затова се асоциирам с тях повече – с Брандо и с Де Ниро. С Макконъхи също.

Представи си, че ти се явява някакво всемогъщо създание, някаква сила, извънземно, все едно – и ти гарантира, че светът може да стане по-добро място, без войни, без болести, без катастрофи, но само ако ти направиш едно-единствено нещо. Да влезеш в бой с пръчки до кръв – независимо какъв е изходът от боя, но трябва да е безмилостен – с един от следните четирима, по твой избор: Морган Фрийман, Дядо Коледа, Джейсън Стейтъм или възкръсналия Стивън Хокинг, все така на инвалидна количка. Кого избираш?

Изкушавам се да е Дядо Коледа, но ще е Джейсън Стейтъм!

Значи ще се жертваш един вид? Защото Джейсън Стейтъм ще те пребие лошо.

Еми да. Няма проблем. Но няма да се жертвам. Не се знае (б.а. - Петър е доста напреднал в киокушин и в бокса). Както се шегувам понякога с операторите – „Не ме гледай, че се гримирам и си слагам лак на косата.“. Аз съм момче от улицата!

Ако можеше да се преродиш назад във времето и да си някоя личност от миналото – в кого би искал да се преродиш?

В Дикенс. И във Жозеф Фуше, френски политик, който е попадал в много интересни ситуации, в които е трябвало да реагира и да прави много комбинации. В този ред на мисли и в Кисинджър бих се преродил. Сигурно има и по-добри избори – но в такъв тип хора, при които да попадаш в толкова напрегнати, важни ситуации, да се изисква толкова дипломация. Ето, личи си интересът ми към дипломацията. Би било хубаво да имам такава роля, в която да се превъплътя в някой дипломат, би ми било много интересно.

В сериала "Вина"

Пожелавам ти го! Нещо, което да споделиш за финал?

Мога да препоръчам на читателите – който го е чел, да го препрочете, който не го е чел, да го намери и прочете – един мой любим диалог от Платоновите диалози: казва се „Менон“. Там Сократ доказва как едно момче – роб, може да изучи принципите на геометрията също толкова добре, колкото и един благородник – независимо от средата, в която човек е израснал.

Интервю на Милен Антиохов