Теди Москов: Режисурата е обич и знание за човека

Ако той беше създал само „Улицата“, това пак щеше да ни е напълно достатъчно, за да го обявим за великан! За щастие, повече от 25 години по-късно Теди Москов все още има глад за представления, по вероятно най-добрата „рецепта“ – онова, което на него самия му идва отвътре да прави, без преследване на лесни формати и конкретни успехи, нито с отгатване и задоволяване на вкуса на публиката. Черпим ви с отговорите на Теди Москов – в стил, разбира се, Теди Москов: 

На коя Ваша черта се доверявате най-много в работата си и на коя – изобщо? 

Доверявам се на някакво вродено любопитство към несъответствията. На страстта си към причудливи съпоставки. На любовта си към изненадите. На омразата си към психологическия реализъм. С този тип работни черти си се доверяваме взаимно, а „за изобщо“ не знам. Може би е това, че, за да не загубя равновесие в живота, се подпирам на склонността си да омаловажавам. Обичам да правя „от слона – муха“! И от „плачката“ - „играчка“! Обръщам израза „от великото до смешното е само една малка крачка“ на „от смешното до великото е тази малка крачка“. Смешното, за мен – може и да греша – е единственият пряк път към великото. Малко смешници обаче стигат до там. Но стигналите остават завинаги...

Ваши са думите: „Имаме блестящи актьори, но нямат вътрешната дисциплина и самоуважението – това да си вършиш добре работата и да не клинчиш. Да идваш неподготвен за репетиция, значи се презираш сам себе си“. Кой от следните два типа актьори предпочитате – много талантлив, но не много дисциплиниран или много дисциплиниран, но не много талантлив?

Ще ги взема в дует, ха-ха! Фактически и двете гореспоменати категории не пасват изцяло към разбиранията ми за актьор. Освен това предпочитам аз да се потрудя да формирам качества в един артист, а не той да си идва готов. Професор Атанас Илков – големият куклен режисьор, казваше „Характерът е най-големият враг на таланта“! И наистина, огромната трудност в работата ми е била да преодолявам странностите на някои актьорски характери. Режисурата изглежда е някакъв специфичен вид човекознание. Без такъв вид знание и без обич към човека няма как да проявяваш режисьорски талант, дори и да го имаш. С последното изречение не твърдя, че го имам. Притежавам го само в необходимия минимум, достатъчен, за да продължават да ме търсят от някои театри. Натъртвам – не от много театри, а само от някои!

Какво най-много Ви нервира по време на репетициите?

Псевдосътрудничество от страна на екипа. Лежане на стари лаври. Експлоатация на заучени трикове. Липсата на концентрация. Но най-много ме вбесява духовната леност, която някои наричат „рутина“! Не ме нервира, а само ме натъжава фактът, че доста колеги окончателно и доброволно са се лишили от способността си за вдъхновение. Правят го „за по-лесно“!? Ентусиазмът пречи на дрямката им, която те наричат или спокойствие, или уреден живот.

Много актьори обожават да работят с Вас. Но има ли и такива, които са Ви отказали покана (не поради заетост)?

Не са чак толкова много тези, на които им се работи с мен. Но си имам верните сътрудници. Има, разбира се, актьори, които са ми отказвали. Причините са и твърде лични и твърде различни при всеки отделен случай, за да бъдат обобщавани. За да успокоя враговете си, ще им кажа, че двама немски артисти ме напуснаха по време на репетиции. А звездата на един хамбургски театър, още като ме видя – си тръгна. Големият Велко Кънев пък ми отказа да играе Сирано дьо Бержерак, за огромно мое съжаление. Слава Богу, че не по-малкият Георги Мамалев прие да изиграе Ричард III... „Ричард три“ за по- широката аудитория. Една голяма българска театрална звезда пък напусна главна роля – и то успешна за него, и то след като я игра блестящо повече от година – главно поради несъгласие с моя начин на общуване с актьорите. Не давам подробности.

Кой тип актьори най-много Ви се подмазват: студентите; тези, които още не са работили с Вас или онези, които искат пак да ги поканите? И как?

Дали съм човек, който се блазни от подмазвачи? Не! Всеки що-годе нормален човек презира подмазвачите си. „Братушките“ се държат надменно с нас, именно поради тая причина. Аз не помня някой артист да ми се е подмазвал. Доста от сегашните ми студенти пък ме възприемат не като учител, а като най-обикновен наемен работник, длъжен да ги дипломира, защото са му платили. Държат се с мен почти като с подчинен. Например съобщават ми кога ще им е удобно да дойдат на час. Имах клас от двайсетина началници... Разбирам ги – няма как да уважаваш човек, на когото плащаш.

Фейсбук даде на хората сцена и вече е нормално да изразяват мнението си по всичко. Как се отрази това на публиката в театъра: стана ли тя по-критична, взискателна, пренебрежителна?

Всяка вечер публиката е различна. Някой път мълчи като на погребение, друг път се смее, все едно я гъделичкаш. Аз нямам фейсбук и не следя кипежите там. Но да ти дадат такава широка трибуна, като въпросния фейсбук, а ти да се възползваш анонимно от нея е доста извратено – някаква „оргия“ в тъмна стая. Като цяло публиката днес предпочита лесните сюжети, ясните характери, лекото напрежение и очакваните развръзки... Не всичката публика, разбира се.

Не работите със сюжет, а с теми. Кой мрънка повече – актьорите или публиката – че сценарият в пиесите Ви не е строен и ясен?

И е строен, и е ясен, но не е причинно-следствен, а полифоничен. Особеността му иде от това, че се доизгражда в момента на репетициите. Някои, дори много добри актьори, се нервират от този факт, трудно им е и се потят, докато репетират. Спестяват се, не учат текста, защото утре щял да се се промени. Относно публиката – почти винаги минимум 5 човека са си излизали от мои представления и преди, и след появата на фейсбук. Не мога да ги видя как изглеждат в тъмното, а ми е любопитно. Ето нещо интересно: един голям полски режисьор е практикувал своеобразен „лицев контрол“ на билетната каса. Той е решавал кой може да си купи билет за негово представление и кой – не. Името му е Йежи Гротовски. Не се сравнявам с него.

Колкото по-шантаво – толкова по-добре ли е по отношение на идея за пиеса? Или имате граница – с кои шантави идеи и теми не бихте се захванали?

Днес границата между шантаво и нормално се размива. Хващам се само с това, което и мен ме хваща. Взаимно е всяко едно хващане. Пускането – също! А когато хващането премине в прегръдка, се получава и представление! Напоследък се занимавам само с преработка на филмови сюжети за театър. Днес, за жалост, нормалното почна се възприема за шантаво! Критериите се изместиха. Извратеното стана естествено. Да те е срам да кажеш, че си хетеросексуален!

Кои са актьорите и писателите, които са световно популярни с комедийното – но на Вас не Ви допадат, не са Ви достатъчно интересни?

Не че не ми допадат, но популярните с комедийността си не ме заинтригуват толкова. Интригуват ме тези, на които ДНК-то им е комедийно. Такива са грандиозните „Монти Пайтън“, но не бих се захванал с текстове им, не само защото авторските им права са много скъпи, но и защото „Пайтъните“ ме превъзхождат във всяко едно отношение. Никога не съм изпадал в екстаз от Бранислав Нушич, въпреки че е пъстър и забавен. Все още не съм посягал към Радичков. Не знам защо. Мисля, че вече ми дойде време за него. Представям си „Ние, врабчетата“ като спектакъл за възрастни, в класически средновековни костюми с шпаги и наметала. Много бих искал да драматизирам „Синдромът Портной“ на Филип Рот, в която по изключително смешен начин се описват някои буйни сексуални фантазии. Много отдавна Самуел Финци ми даде идея да го поставим в Хамбург, но авторът отказа друг да театрализира книгата му. Бил „се бил опарил“ от лош филм по нея. Уди Алън, въпреки че е гений, не е от типа на наивната клоунада, която обожавам! Но той, все пак ми е някаква абстрактна бъдеща цел. Изключителната пиеса „В очакване на Годо“ на Самюел Бекет според мен не е нищо друго, освен една суперклоунада, до която обаче не съм дорасъл. Ау, изчервих се от скромност! Отново ще стана фукльо и ще съобщя, че обмислям театрален дует между пиесата „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ от Бертолт Брехт и филма „Светлините на града“ на Чарли Чаплин. Ситуациите са сходни, не знам кой от кого е взаимствал, да не кажа – откраднал. Всъщност знам, но няма да кажа. Представям си спектакъла в женски вариант – в главните две роли Светлана Янчева и Мая Новоселска. Женско комедийно дуо. Ще им разместя буквите в имената. Вместо дуо Мая и Светла – дуо Свая и Метла! Те не знаят още за идеята и дано не прочетат интервюто.

Свързани сте чрез театъра с Италия и Германия. В коя държава бихте поставили своя пиеса с най-голямо удоволствие? И в коя смятате, че хуморът на хората там е твърде различен от Вашия и може да не Ви разберат?

В Германия съм поставял 15 пиеси в тамошни театри с тамошни артисти. Доколкото съдя по аплодисментите, на немска почва сякаш ме аплодират повече от тук. В Италия само съм гостувал с българските си представления и то по фестивали. Затова няма как да преценя дали ще си паснем с нефестивалната публика от „Ботуша“... Понеже една година съм живял и учил там, смятам че бих се провалил, ако заработя в който и да е техен театър. Все пак „Комедия дел Арте“, от която съм доста повлиян, е измислена от италианците, а „на краставичар краставици да продаваш“...

Кои са шегите по Ваш адрес, които не приемате, които могат да Ви разсърдят? Или зависи кой ги прави?

Всички шеги са добре дошли. Да заповядат! Особено успешните! Приемам сутрин от 5.00 ч. Не е важно по чий адрес ще е една шега, а дали ще е оригинална или не. Най ме е радвала шегата по мой адрес, че само Чък Норис би могъл да ме накара да поставям в един театър... няма да казвам името му, защото там не обичат да се бъзикат с тях. Сега за ядосването: шеги – не, но някои глупости по мой адрес са ме ядосвали. Има един вид непобедима театрална глупост, която не е вродена в този, който я проявява, за да ѝ простиш, а се постига „чрез упорит труд, денонощно четене и творчески търсения“... За жалост, тя е силно заразителна, донякъде нападателна, а „бронебойни патрони за нея няма открити“.

Ако България е сцена и обществото ни в момента играе представление, кое е то и кои са в главните роли?

Не става въпрос за представление, а за неразбория. Хаосът е това, което ни държи заедно. Кипежът на нашия „мравуняк“ и възторжената енергия, която се излъчва от този кипеж, винаги са ме хипнотизирали. Такъв кипеж и енергия никога не съм успял да постигна от сцената. Всяка мравка е по-талантлива от мен... От обществото ни – също!

Личен архив

Всичко в деветте епизода на „Улицата“ е колкото смешно, почти толкова и тъжно. Кое е най-тъжното или сериозното Ви представление или каквото и да е, което е сътворено от Вас?

Тъжно беше представлението ми „Сирано дьо Бержерак“. И германското, и двете български. Иначе гледам и тъгата, и радостта да ги разпределям симетрично в работата си. Имитирам Леон Даниел. Такива мои спектакли са „Дом номер 13“ по Чехов в Талия Театър в Хамбург и „Майсторът и Маргарита“ по Булгаков във Военния театър в София. Когато правиш траги- комедия се самонаказваш, защото всъщност извършваш двойна работа. Кога ли ще ми дойде акълът да правя само едното от двете!?

Назначават Ви за министър на хумора. Какво е първото, което ще въведете?

Ще го забраня. Само така той ще се мобилизира, за да оцелее. Когато за шега ще носиш наказателна отговорност, само тогава ще я потърсиш и заобичаш. Също така ще въведа данък Трагедия. Ако ще натъжаваш публиката, ще трябва да си плащаш!

„Хуморът е нещо, което доста хора не притежават и ние трябва да се отнасяме с тях като с инвалиди – това е едно сетиво по-малко“. Трудно ли Ви е да общувате с такъв тип „инвалиди“? Имате ли и приятели, които са без чувство за хумор?

Не! Не уточнявам, на коя част от въпроса ви отговарям с „не“ – дали имам приятели, или дали те са без чувство за хумор. Имам различни приятели, всеки с различно чувство за хумор. А за индивидите, лишени от него, хуморът е някаква патология – нещо като 6-ти пръст на ръката или тумор някакъв. Хуморът и Туморът за тях са от един раздел.

С какъв или с кой човек ще Ви е кошмарно неприятно да изкарате няколко часа в заседнал асансьор?

Със себе си. Или с някого, който скоро не се е къпал, което в случая е едно и също, ха-ха! Не бих искал да съм и с никого от познатите си. Ужас – да няма как да се отървеш от тези, с които вече сте си казали всичко! Колкото до конкретен човек, не се сещам. Но по-скоро на него ще му е кошмарно да е с мен, какъвто и да е той. Всъщност никога не съм засядал в асансьор сам. Винаги съм бил с неразделната си приятелка - Клаустрофобка. Викам ѝ на галено Клара.

Един коментар на зрител на подкаст с Вас е следният: „Всеки разговор с Теди Москов е интелектуален банкет“. А за Вас самия – с кого всеки разговор е интелектуален банкет?

Имал съм такива „разговорни банкети“ с Андрей Слабаков, с Камен Донев, със Сашо Морфов, с Людмил Станев, с Вера Стойкова и, разбира се, с моите съавтори Симон Шварц и Лео Капон... Но най-пищен банкет за мозъка е бил всеки мой разговор с Юлия Огнянова – моята титанична учителка по театър. Имал съм и още мощни събеседници, но те не са известни на широката публика. Помня и един въодушевяващ разговор с Тери Джоунс от „Монти Пайтън“. Дори успях да го разсмея – йее!

Личен архив

Има ли вече истински банкети, с ядене и пиене, като едно време след премиерите? Кой е идеалният банкет?

Ако си спомняш банкет след премиера – горката премиера! Иначе банкети – доста. За жалост, има ги и след лошите представления. Това, като се замисля, не е чак толкова зле, защото по време на обилен банкет си склонен да простиш слабостите на премиерата, на която си присъствал, а и дори можеш да решиш да поздравиш някой от „бездарниците“, допринесли за нея. Те, ако са пийнали, се съгласяват с упреците ти, а и не ги помнят на другата сутрин...

Какви други таланти имате извън работата си? Умеете ли например да сготвите велики яйца по панагюрски, руло Стефани или друго? Или каквото и да е, в което Ви се получават нещата идеално?

Мога да пека филийки, да варя яйца и да пържа картофи. Иначе, преди да окуцея след тежка катастрофа в Германия, карах сносно ски. Друго мое качество е, че познавам добре Италия – като култура и като природа – и бих могъл да бъда сравнително полезен гид там. А и езика го поназнайвам на безотговорно „туристическо“ ниво. Имам също добра колекция от „вечни“ филми, която с удоволствие показвам на „невежи“.

Какво щяхте да правите с това време, ако не го бяхте отделили за това интервю?

Щях да отговарям на друго.

Интервю на Милен Антиохов