Срещаме се пред служебния вход на Народния театър и след бързото разпознаване следва краткият ни разговор. Говорим си разни неща, опрени до решетките на портала, а до нас е наострил слух престарял просяк. Говорим си и за свободата, която „дали е само в Бремен?", за неистовия Фасбиндер, изживял за 37-годишния си земен живот няколко животи. За бягането по пътеката на неизказаното, непреводимото, споделеното на сцената. За желанията и глада да правиш театър, което е едно от малкото ефикасни лекарства в този болен свят. Говорим си за смътното видение на Пушкин и неговите „Малки трагедии". За многото „дали" и многото „или" в живота ни сега. За слабата утеха от знанието, че смисъла и безсмислието са сиамски близнаци, родени някъде през античността. За това, че все повече разбира значението на актьорската задача от студентските си години „Живо съм". За да разберем и ние, му зададохме няколко въпроса. Отговорите прочете сами!
Мислех си да стана Космонавт.
И станах космонавт
въпреки, че съм режисьор, защото в нашата
професия изследваме територията на
душата, а там според мен се намира
безкрая.
Заобиколен съм от хора,
които обичам.
Добрият екип е важен,
защото театърът е нещо като изпит по
моженето да живеем и вярваме заедно в
една цел. Това е трудно и когато то се
случи ние сме щастливи и радостни като
малки деца.
Вкъщи ме смятат за бедствие.
Сред приятели минавам
за? Човек има много малко приятели и
сред приятелите се чувства свободен.
По душа съм художник. Обичам да съм сам в компанията на въображението.
Никога не работя с това, което имам насреща си. Не обичам буквализма. Убежната точка на перспективата в добрата картина винаги се намира извън нейната рамка.
Проблемът ми е, че искам.
Идеите идват внезапно.
Просто те връхлитат като пролетна буря
и също толкова бързо изчезват. Майсторството
е да ги задържиш, разгледаш внимателно
и после да ги развиеш.
Блокирам, когато не ме
разбират. Ние, хората, в момента притежаваме
невероятни технологии, но в собственото
си развитие - човешките взаимоотношения
- не сме мръднали изобщо.
Грешките са много, но
който не прави нищо, той не греши.
Компромисите са навсякъде, така умело вплетени в живеенето
ни, че вече трудно се различават.
Работата е като лекарство
за човека.
От моята научих, че на
практика в театъра всичко е възможно,
стига искрено да вярваш в целта.
Съревновавам се с времето. Всички го правим.
Скачам в дълбокото,
когато имам цел. Рискът си заслужава и
един от най-големите рискове, които
поема човек е да бъде откровен с другите
и със самия себе си.
Успехът е миг. Успехът е мит! Всичко останало си заслужава.
Най-обичам да сънувам.
Забелязал съм, че първият
път винаги е трудно.
Никога не знам какво
ще се случи накрая. Когато започвам
репетиции, аз знам, че нищо не знам и
трябва да бъда настроен да откривам.
Току-що разбрах, че в живота няма връщане назад и това е причината човек да извършва този безсмислен акт наречен изкуство.
Ще ми се аз да съм
измислил пеницилина.
Или поне да бях казал: О, миг поспри!
Свобода в Бремен се играе на 9 юни от 19:00 в камерната сцена на Народния
Текст и фотография: Галя Йотова
Коментари