Започна със „Успехът е относително понятие. Не си успял, ако
ти се радва една посредствена аудитория. Обратното също важи - безпредметно е
да си герой само за двама-трима интелектуалци. Успехът не е важен, по-важно е
да внесем смисъл в хаоса - това зависи само от нас."
После продължи така: „Исках книгата ми Неща, места и хора да се чете леко, а не да е поредният албум.
Затова смесих репродукциите с мои размишления и подозрения от последните 30
години". Захваща се с нея отдавна - когато назрява моментът за равносметка,
започва да нахвърля това-онова за своето поколение с надеждата то да се окаже интересно
и за нашето.
Разходи ни на думи по улиците на София, за да обобщи: „Голям
фен съм на столицата, въпреки че съм роден в Русе. Градът бавно изважда от
прахта своите прекрасни места, напук на съмнителните селски квартали. Една
разходка винаги ме зарежда, особено ако е по „Раковски". Едно време й викахме
„Ръкси Стрийт" и за мен тя винаги е била софийският Бродуей."
Стана въпрос и за Академията, и за неговите студенти: „Днес
разговарях с няколко от тях и изведнъж ми светна, че по съвсем различни пътища
те инстинктивно събират парчетата от разбития ни свят, за да ги наредят по един
прекрасен начин в своите произведения".
Неизбежно бе да го попитаме за евентуалните му изложби и
получихме това: „Не ги бързам тези неща, предпочитам първо да натрупам
картините, после да търся къде и кога да ги показвам. На моята възраст трябва
да се рисува само когато е неизбежно".
Исках да стана художник, никога не съм мечтал за друго. Още като студент маркирах огромна
територия, в която да работя и която да ми даде абсолютна свобода на действие. Вече
цял живот правя каквото си искам.
В момента рисувам Рождество Христово, което звучи странно от устата на един евреин (смее се). Е, може би не точно Христово,
но във всеки случай става въпрос за голямото тайнство и за голямата надежда.
Не работя в екип, живописта
е самотно занимание. Гледам да съм независим и не допускам шум около себе си.
Колегите ме имат за хрисим човек - поне тези, които уважават свободата ми. Но минавам и на обратния
полюс, ако прекалено ми се бъркат. Опитвам се да балансирам двете състояния, и явно
успявам, щом още не съм се гръмнал и не се оплаквам от здравето си.
Сред приятели минавам
за човек, който си държи на думата, или поне така се надявам.
По душа съм притеснителен (смее се и гледа в краката
си). В главата ми непрекъснато се върти усещането, че не съм си свършил работата
или че съм виновен пред някого за нещо. Защо е така - не знам, може би е просто
характер. Държи ме в напрежение и хич не е лошо, но понякога е некомфортно.
Ставам все по-близък със своите студенти, като че ли ме допускат повече до себе си, а това ми дава
свеж вкус за живота. Оптимист съм и смятам, че новото поколение малко се
интересува от глупостите напоследък, пък има и по-сериозен поглед върху света.
Не се занимава със старите проблеми, а направо ги заравя заедно с хората, които
ги носят.
Важното е това
ново поколение да не бърза прекалено и задължително да натрупа минимум сведения
за своите предшественици, защото без примери от миналото не би могло да разреши
собствените си дилеми. Това е и мисията на изкуството - да сподели някакъв предишен
опит.
Днес голямата драма е
в това, че хората обръщат прекалено голямо внимание на техническата
революция; превърнали са се в изпълнители и автомати. Културата е на много ниско
ниво и светът съвсем се е опростачил.
Никога не работя без музика. Напоследък се хващам, че още с влизането в ателието, знам какво точно
ми се слуша. Правя си сборни дискове с класическа музика, джаз или поп. Обикновено
избирам банда, която звучи като контрапункт на проблема, който ме мъчи в дадената
картина. Тази безумна тема с Рождеството непрекъснато я боря с бесен рок или с нещо
от сорта на Крийм и Пинк Флойд.
Харесвам парчета,
издавани по мое време - на Бийтълс и Ролинг Стоунс например. Бях млад, когато тези
банди пускаха най-добрите си неща, и това ме направи особено внимателен към
музиката - само тя създава средата, в която се чувствам идеално.
По-скоро съм бийтълс, отколкото фен на Стоунс (смее се
дълго). Това беше основното разделение на моето поколение и голяма част от
приятелите ми са стоунсове. В момента обаче завивам повече към джаза, защото
модерните речитативни песни никак не ме увличат. Нора Джоунс и Даяна Крол, да -
ей такива неща слушам.
Никак не обичам да се уча, затова не ползвам компютър и не карам кола. Единственото, което ме
интересува, е да уцеля точния нюанс при работа с даден материал, но все още
леко ми се изплъзва.
Проблемът ми е, че все
така не се изразявам на нивото, за което мечтая. Искам да постигна равновесие
между идеите си и тяхната материална реализация.
А идеите идват,
когато блея или когато просто отсъствам по време на разговор. Случва ми се
непрекъснато и знам, че не е особено учтиво.
Блокирам, когато тече
моя изложба. Тогава следя реакциите на публиката, търся обратна връзка и нищо
друго не ми идва наум. Понякога се чувствам неразбран и винаги търся вината у
себе си. Изложбите ме отчуждават от картините, защото техен притежател вече е
зрителят. Но когато мине тази минидепресийка, работата полека-лека тръгва и
отново започвам да рисувам (дръпва си
усмихнат от пурата).
Никой няма нужда от художници. Хората се нуждаят само от готови, прекрасни картини, а не от техните
създатели, които вечно страдат, потят се и все нещо не им се получава. Добрата
картина, и най-вече доброто й приемане, дава смисъл на цялото усилие, което
правят хората като мен.
Грешките са опит
- без тях не се върви напред. Ако човек не бърка, той развива измамно чувство
за себе си и за света. Дори ще вземе да си помисли, че и гравитацията не
съществува.
Компромисите са важни, само с тях се получава диалог. Ако си безкомпромисен - или убиваш, или
те убиват. А трябва да се живее и да се работи - това винаги е било един вид
компромис, който не е чак толкова страшен.
Работата е начинът, по който човек прекарва живота си. Че кво друго да прави на тази Земя?
Остава му само да променя себе си и всичко наоколо си, или поне да опитва.
От моята се научих на търпение, защото по природа съм доста припрян.
Съревновавам се с всички мои колеги, за които знам, че могат
повече от мен - признавам им го съвсем чистосърдечно. Те ме провокират и ме
карат да чувствам, че има още какво да постигна.
Най-обичам да зяпам
телевизия. Дори не внимавам - достатъчно е да мърда нещо там. За моето
поколение това е ритуал - едно време ходехме на гости у съседа, който бе успял
да си купи телевизор. Сега вкъщи имам три, за голям ужас на жена ми.
Напоследък
забелязвам, че хората са тъжни, угрижени и неудовлетворени. Което ме потиска
- иска ми се по-широко да гледаме на всичко, да се върнат онези бавни и дълги
минути, в които човек има възможност да мисли, да усеща хилядите неща и да живее
с другите спокойно и с по-голяма търпимост.
Сега разбирам, че ме гони някаква носталгия към хуманистичната линия в изкуството, която днес
съвсем е изчерпана и е заменена от остра агресия. Имам чувството, че това идва
от страх да останеш незабелязан. Бясната конкуренция не рафинира, не избистря
нещата и не води до откриване на истинското.
Никога не знам как да се извиня.
Ще ми се да измисля начин държавата да се отнася по-благосклонно към хората на изкуството, особено
в кризисни моменти.
Или поне да бях
казал: „Фактите нямат нищо общо с истината". Реплика на Дон Кихот, ако не
се лъжа.
Фотография Васил Танев
Коментари