На седмото небе

Признаваме си без бой - женската половина от тази редакция направо убива за шоколад. Особено пък когато е истински, ръчно правен и черен - тоест, също толкова вкусен, колкото и полезен. Ето защо, щом миналия петък в ушите ни влетя новината, че двойката страстни майстори шоколатиери Мария и Венсан от работилница Гайо събират народа за демонстрация и дегустация в магазин Зелена земя, побързахме да се строим на първия ред. Няколко „ох", „ах", и „ммм" по-късно се сдобихме и с рецептата:

50 г какао на прах,
50 г какаово масло,
50 г пчелен мед,
70 г сушени плодове и сурови ядки по избор.

Последните могат да са каквито ти душа иска, а конкретно в нашия сюжет се замесиха шепа орехи, лешници, макадамия и бразилски орех в комбина с парченца смокини, сладки тъмни стафиди и леко кисели червени боровинки за равновесие. Най-изумителното обаче е, че едни и същи продукти доставят съвсем различни удоволствия, в зависимост от това дали ги стегнеш във вид на блокче шоколад или бонбон.

И в двата варианта като начало устройваме водна баня на маслото и щом то се разтопи, добавяме меда. Сваляме от котлона, бухваме какаото и бъркаме, докато в купата се заформи гъст течен шоколад. Щипка ванилия също би стояла съвсем на място, но само ако си падаш по нея. Разстиламе сместа на тънко в тава, поръсваме отгоре ядките и сушените плодове и след кратък престой за охлаждане на стайна температура мушваме в хладилника за още двайсетина минути. Вадим хрупкав натурален шоколад с 66% какао и си го кашираме на сухо в шкафа, където може да изкара седмици наред (стига да си някакъв заклет мазохист, който няма да му се нахвърли на секундата).

За версия бонбони натрошаваме ядките, нарязваме на дребно плодовете и ги вкарваме в играта още докато шоколадът е в купата. Оформяме топчета с ръце, засилваме ги пак в хладилника, а на финала овалваме в какао. И понеже тук плодовете пускат техния си чар и сладост доста по-силно, с което придават една особена мекота на цялото произведение, ще те помолим да ни оставиш за половин час с тези бонбони насаме.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев