Любими и безсмъртни откъси от произведения на Христо Ботев

Из "На прощаване в 1868 г."

Не плачи, майко, не тъжи,

Още: Вдъхновяващи цитати на Опра Уинфри

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

Още: 13 философски цитата на Галилео Галилей

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Още: 12 златни правила на Рокфелер. Свързват се с богатството и успеха!

Но кълни майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

Още: 10 гениални мисли на Ърнест Хемингуей! Седмата е велика!

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина –

Още: 10 цитата на Георги Господинов. Осмият е много въздействащ!

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!

Още: 20 велики цитати на Астрид Линдгрен. Десетият е учудващо верен!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

Още: 17 от най-вдъхновяващите цитати на Опра Уинфри. Десетият е направо уникален!

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Още: 20 мъдри мисли на Аристотел. Шестата е озадачаваща

Но кажи какво да правя,

кат' си ме, майко, родила

Още: 10 цитата от "Живот в скалите"

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

Още: 10 мъдрости от Далай Лама

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище,

Ах, мале – майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверен.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя

за него ще се заловя,

пък… каквото сабя покаже,

и честта, майко, юнашка!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода.

***

Из "Хайдути"

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи –

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода –

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи

какви е деца разждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири – не бой се –

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та 'ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища –

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска да тегли –

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търи –

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, –

пък ще си викна песента!

Кой не знай Чавдар Войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години,

и страшен беше хайдутин,

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаци

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа-баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден ми кавал приглася

от Цариграда то Сръбско,

и с ясен ми глас жетварка

от Бяло море до Дунав –

по румелийски полета…

Един бе Чавдар войвода –

един на баща и майка,

един на вярна дружина…

***

"Хаджи Димитър"

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабя на две строшена:

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жетварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жетва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира. Него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят.

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премяна,

чудни, прекрасни, песен подемат, –

тихо нагазват трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

трета го в уста целуне бърже, –

а той я гледа, – мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата,

аз искам, сестро, тук да загина?

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,

и с песни хвръкват те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак печели – пече!

***

О, мой Боже, правий Боже,

не ти що си в небесата,

а ти що си в мене, Боже,

в мен – в сърцето и душата.

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

не ти, боже, на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

Вдъхни всеки му, о, боже!

любов жива за свобода –

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Покрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо, като през пустиня!…

"Моята молитва"

***

Из "Майце си"

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам –

мечти и мисли – от що страдам.

***

"До моето първо либе"

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова, –

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

Забравѝ туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка;

роб бях тогаз – вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

Забравѝ ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден – млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е сè с кърви облено!

из "До моето първо либе"

***

Из "Обесването на Васил Левски"

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

на чий гроб тамо тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там, близо до град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.