Пасажери

Тази седмица минава под знака на Оскарите. Където и да погледнеш, каквото и да прочетеш по темата "кино", неминуемо ще видиш или La La Land, или Moonlight, или "най-големия гаф в историята на Оскарите".

От малък обичам киното. Едно от най-големите ми удоволствия е да отида на кино - може би защото така и нямах толкова популярния преди години VHS-плейър, за да гледам филми от видеотеката. Първо завиждах на приятелите си, които имаха, след време обаче не можех да си представя, че няма да гледам поредния обещаващ филм на голям екран. Напоследък ми остава все по-малко време за това удоволствие, но не съм го изоставил съвсем.

При цялата еуфория около наградите Оскар тези дни се присетих за един филм, който мина по кината в България съвсем скоро. Става въпрос за Пасажери (Passengers). Сигурно вече си го гледал, но аз си спомних за него, защото доста ненатрапчиво, под булото на космическо приключение, този филм поставя екзистенциална тема - готови ли сме да жертваме всичко в живота си за любимия/ любимата? Готови ли сме да се откажем от всяка бъдеща възможност да направим нещо голямо лично за себе си, за да прекараме живота си с любовта си? Готови ли сме да не видим повече нито един човек - познат или не, за да се посветим на любовта? Готови ли сме да кажем "не" на всичко друго в живота, освен на любовта? За себе си знам отговора - още преди да гледам Пасажери, но съм с много по-голяма сигурност, след като го сторих.

Пасажери е само един от многото примери, които ми хрумват що се отнася на годините ми кино опит. В този толкова комерсиален свят, където боксофисът е основна мярка за успеха на един филм, а разбиращите всичко критици са мярка за качеството на филмите, моето мерило за хубав филм е следното - да ме накара да се разчувствам и да ме накара да се замисля (като казвам "замисля", нямам предвид да си мисля кой идиот е похарчил дори една стотинка за този филм). Успее ли да стори поне едно от двете неща, значи няма да го забравя. Защото киното, а и изкуството като цяло, имат точно тази задача - да хранят душата и разума ни. Тези две човешки качества ни правят хора - с всичките ни поразяващи слабости и смайващи постижения. И съм убеден, че човек става този, който съчетае сърце и разум. А в киното това се получава с поразителен ефект - с ефекта на магия!

Текст Ивайло Ачев