Може
да се каже, че неотдавнашната ни статия за дюкян Меломан ме освести от
един
пиянски ступор, изрита ме от леглото и
ме замъкна към банята, където напъха
бръснатия ми череп под студен душ. След
като се опомних, ми стана тъпо. Не гузно,
депресивно и празно, както ти става след
като си предобрил, а онова неприятно
двойно "т"
- тъжно и тъпо. Защо ли? Защото осъзнах,
че в София наистина (или
"действително" - популярна дума
при опит за прикриване на беден речник)
почти не са останали музикални магазини.
Нямам предвид такива за апаратура и
инструменти - тях, слава Богу, ги има.
Има и метъл/скейт/хип-хоп
шопове. Къде
обаче са типичните старомодни места,
откъдето човек си купува плочи и дискове?
Навремето
откаченият по-малък брат на един мой
приятел, разочарован от поредната торта,
поднесена му тържествено за осмия рожден
ден, изръмжа недоволно: "Не ща торта!
Искам ПРЕДМЕТ!" Е**
му майката, и аз искам предмет! Искам
предмет с яка обложка, предмет с музика,
чиято кутия да отворя още на път към
къщи, който да дондуркам грижовно като
бебето, което никога няма да имам, понеже
съм безотговорен рокенрол идиот и едва
смогвам да се грижа за себе си, камо ли
за други. Предмет, който гордо да поставя
до стотиците подобни предмети от
колекцията ми и с който да се дуя пред
други любители на същия вид предмети.
Не
че София някога изобщо е гъмжала от
музикални магазини. Помня като дете,
през 80-те, трескавия черен пазар за плочи
и касетки на Кравай и пред старото кино
Дружба (днешно
Одеон/Pop Art Cafe).
Там на очи се набиваше един тип на име
Съби. Първо, защото беше поне три метра
висок, второ - имаше зверско афро, трето
- носеше един и същи тъмносин плетен
пуловер, и четвърто - неизменно държеше
найлонов плик с касети и плочи.
Съби
беше изпечен бизнесмен. Умееше едновременно
да привлича клиенти, но и да ги държи на
хладна, респектираща дистанция, да ги
гледа от висините на вирнатия си нос -
така, както английската кралица гледа
своите поданици. Ти му даваш пари и
празна касетка, а няколко дни по-късно
той ти я връща със запис на новия УАСП.
Триумфът е двоен, защото освен, че си се
сдобил с поредния пънк/метъл
албум, в процеса си изтрил нещо, което
допреди това родителите ти са слушали
на същата тази касета. Йессс!
За
по-изтънчените сноби записи развърташе
митичният Вергил Винил, който се
подписваше V.V. При
него се ходеше, когато ти потрябва нещо
на Франк Запа, Сузи енд дъ Беншийз
или
Велвет Ъндърграунд например. По-късно,
през 90-те, изникнаха множество магазини
и сергии, които предлагаха пиратски
касети. При това всички най-нови албуми,
дни след излизането им. Всякакви стилове
- от Ъндъруърлд през Аеросмит до Дед Кен
Денс. Имаше
ги на "Славейков", по "Графа",
на Синьото (където
сега
е метрото),
на Петте кьошета, в подлезите, в кината,
по дърветата...
После
всичко стана legal и
големите западни лейбъли вече имаха
местни представители, които дружно
пищяха срещу пиратството, докато тайно
тиражираха пиратски касети и прибираха
славни количества недеклариран кинтаж.
Сега и те са субмаргинали... Защото няма
на кого да продават. Колекционерите са
изчезващ вид - динозаври...
Днешните
"колекционери" събират емпетройки.
Те не искат Предмети.
Фотография Васил Танев
Коментари