Животът трябва да се живее

Какво става с Тодор Колев напоследък?
(тихо се смее) Не знам. Но със сигурност не се е изгубил. Дори наскоро постави спектакъл в Народния (Шърли Валънтайн - б.р.), а сега се занимава с разни бъдещи неща - предимно театър, но и малко кино. Те обаче са в толкова начална фаза, че няма смисъл да се оповестяват.

Къде се чувствате добре напоследък - къде в София например?
(става сериозен) В София въобще не се чувствам добре - страшно неприятно ми е, но няма как.
Защо?
Професията ми е такава - трябва да съм в столицата, в центъра на просветата (усмихва се). Иначе с удоволствие бих се махнал, тук е просто непоносимо.

Какво най-много ви дразни?
Всичко, което виждам, че и останалото - нещата, за които само се досещам. Тази държава е зле, а София - още повече. Най-страшно е, когато се връщаш със самолет от чужбина - слизаш, правиш десетина крачки и срещу теб застават бандити във вид на таксиметрови шофьори, които никой не е в състояние да обезпокои. Те просто съществуват и подозирам, че съществуват добре.

Брутално ли се промени страната?
Тя винаги е била противна, но все пак преди време имаше някакъв контрол. Сега е вече хавра. (свива очи и поглежда встрани) Твърде възможно е да се сторя на хората един кофти човек, който в резултат на годините е доста озлобял, остарял и гневен. Аз обаче искам да им отвърна с „Всичко хубаво и продължавайте да живеете спокойно на това отвратително място".

Наистина ли сте озлобен човек?
Не, напротив. (прави кратка пауза) Всъщност не зная, това ще кажат другите. Но в този разговор не съм добър, ама не мога другояче.
Поне сте откровен...
(засмива се) Да, по принцип съм такъв и не виждам защо да е иначе. Защо да си слагам спирачки, когато хората, от които завися, не го правят.

В каква роля сте днес?
(смее се) Пред вас - в никаква. Но довечера отивам в провинцията за един спектакъл.
А в живота?
(усмихва се леко) В живота... (спира за секунди) Животът трябва да се живее, докато Господ ти дава тази възможност. И аз се опитвам.

Остана ли ви добро настроение?
(въздиша) То идва единствено от работата ми или е някаква малка радост вкъщи. Иначе не очаквам нищо хубаво. Хубавото е свързано с изолацията - когато останеш далеч от уличната простотия или ако успееш да попаднеш на приятно място. Но това са тооолкова редки случаи, че едва ли си струва човек да се надява (смее се).
Къде е вашето?
В чужбина. Чувствам се добре в много държави, но на Изток не стъпвам (смеем се заедно).

Коя е ролята, която така и не изиграхте?
Не съм от хората, които се натискат за роли и мислят, че когато ги получат, целият свят ще падне в краката им. Гледам си работата - тя ми служи единствено за прехрана.
Кой спомен ви кара да се усмихвате?
(замисля се) Ммм... когато се сещам за детството си или - отново - за някои моменти в работата ми, иначе - не. Но поне ми се случва често.

Как би започнала новата ви песен?
Песента се ражда трудно и започва там, където не ти достигат думите. Тя е особено състояние на духа, необходимо е и послание в текста. Това не е лесно и не е за всеки, въпреки че много народ се напъва, а всъщност само хаби хартията. Намалил съм пеенето - на моята възраст е ненужно да се напъваме толкова, по-добре е да сме мълчаливи.

С кого обичате да си мълчите?
Със семейството. Нямам толкова близки приятели, с които мълчанието да ми е приятно.
Какви мисли се въртят в главата ви тогава?
Всякакви, но не чак толкова лоши (усмихва се).

Правите ли си разни планове?
Понякога ми се иска да върна лентата, но знам, че за съжаление е невъзможно. Не задълбавам в тази посока - би било наивно, а аз съм реалист. (вдига пръст) Всъщност ето такива мисли не минават през главата ми (смеем се отново).
Поне под душа не пеете ли?
Ооо, не. Аз съм професионалист (смее се) - пея, когато знам, че има кой да ме чуе. С театъра е същото - играя и репетирам само когато съм наясно, че този проект ще излезе пред публика. Нямам амбиции да се готвя за нещо, което я стане, я не стане.

За какво не давате и пет пари?
Налагам си да загърбя простотията, но ми е изключително трудно - тя шества свободно и няма как да си я спестя.

Ще се отървем ли някой ден от нея?
(поглежда ни право в очите и започва да говори много тихо) Не, нацията ни е такава. Яд ме е, че не си даваме сметка за три неща: колко сме прости, колко сме бедни и колко сме търпеливи. Търпим като някакви животни, като скотове. Забравете всички приказки за гражданско общество, защото това са пълни глупости. Българинът ще се обади по сто пъти на ден в телевизията или в радиото, за да протестира като някаква стара бабичка (каквото правя и аз в момента) против това и онова. Но когато стане въпрос да излезе навън, да демонстрира желание за нещо по-добро - тогава не го търсете. Той си е вкъщи, скрит, да не го гледат хората. Така беше и през 89-90-а - всички тези овце ходеха по големите митинги само за да покажат на комшията колко са активни. Въобще - смешна и тъжна история, дано по-младите успеят в тази посока.

Дали ще стигнем американците?
(клати глава) Дори и срещу тях да вървим, пак няма да ги стигнем.
А сега накъде?
Аз отивам в провинцията. А България, горката, е тръгнала абсолютно наникъде. Това е точната дума - на-ни-къ-де.

Фотография Васил Танев