С Борис се запознахме по телефона още през февруари, точно преди първата му самостоятелна експозиция Tormentor в Hip Hip Atelier. После отидохме, видяхме, цъкнахме с език и след кратък диалог със собственичката Деси Панчева („Ама не се продава - сгрешен е печатът" - „Още по-добре" - „Е, хубаво, вземете я") отмъкнахме книжката му Моите собствени демони.
Сега демоните на Борис са отскочили и до спокойната кафетерия Ma Baker на „Раковски" 136 за миниатюрна изложба от стикери върху стъкло, която подгрява тазгодишната Sofia Design Week. „Внимавах да не съм прекалено брутален заради случайните клиенти, които ще я видят. Иначе в рисунките си съм абсолютно свободен", започна той.
Свободен е, то е ясно на пръв поглед. И не му се обяснява кой знае колко - като го питаш нещо по-конкретно, все ще се измъкне с „Ммм, ще се сетя след малко". Разбрахме обаче следното: че любимите му илюстратори са белгийци - Брехт Вандербрюке и Брехт Евенс; че обича да мисли в черно-бяло, защото е човек на крайностите; че Академията му отнема много време и че има различия със Системата; че го е срам от илюстрациите му за някакво английско издателство; че е на 23. А, и че софийското земетресение съвсем му е разхлопало сърцето.
Събуждам се с мисълта за кафе и песен. В момента съм на вълна Чайнауоман - открих я преди седмица и оттогава слушам само нея. После веднага ми идва някаква идея - обичам да рисувам рано, докато съм свеж.
Адски се пристрастявам, но от два дни спрях кафето, понеже покрай тия трусове ми се вдигна кръвното.
Земетресението беше доста инспириращо. Удари ме паника, баща ми се развика от долния етаж, падна една секция - беше голям филм. Но и ме накара да се замисля колко сигурни се чувстваме в града и да разбера, че сме просто хора. Не богати и бедни или красиви и грозни, а просто хора. Сега май всички станаха по-любезни - влизам в магазина, усмихват ми се... (започва да се смее високо). Сигурно ще ги държи поне още седмица!
Не мърдам от вкъщи без тънкописци, скечбук и музика на емпетройки.
Винаги гледам да съм навреме, но няма такова събитие, за което да съм точен на 100%.
Умирам от срам, когато изтърся някоя глупост, която не мисля. Това обаче е хубаво чувство - щом осъзнаваш, че те е срам от нещо, значи можеш да го промениш.
Все си повтарям, че трябва да вярвам - в себе си най-вече.
Вярвам и в Бог, въпреки че не мога да си го обясня докрай. Също и в енергиите - те са навсякъде.
Идеалната вечер е, когато съм сам вкъщи, рисувам и съм забравил за проблемите и битовизмите. Е, излизам и с приятели, за да усетя хората около мен.
Обикновено съм по градинките, но нямам някое конкретно място за пиене на бира (смее се).
Никога не танцувам на чалга. (вдига рамене) Абе, не съм от тези хора, които се отпускат и се раздават на дансинга. Ще ви кажа обаче какво никога не бих нарисувал - манга или някакви фотореалистични работи.
Падам си по природата и по идеите - радвам се, когато видя, че някой е измислил нещо готино и ново.
Последната добра идея, която видях, бяха пианата на Трансформатори за SM&RT феста, защото си личи, че са направени от сърце.
Беше велико, когато обикаляхме по морето миналото лято. Тръгнахме от Ахтопол и стигнахме до турската граница, като спяхме само на шалтета. Връзката с природата ужасно ми липсва - стига ми да си седя и да гледам едно дърво.
Влизам в огъня заради рисуването, тоест за себе си, защото рисуването - това съм аз!
Дойде ми до гуша от лошите продавачки, направо ми бъркат в здравето. Влизаш в магазина, а те са сърдити още от вратата. Говорят ти, все едно им досаждаш и те карат да се чувстваш толкова малък. Опитваш се да ги смекчиш, но от това става по-лошо. Трябва да им се направи лого, което да предупреждава от входа - „Зла продавачка!"
Страшно се излагам, когато прекаля с пиенето, но напоследък не ми с случва често.
Майка ми често ми казва: „Говори повече" (смеем се заедно). По принцип не споделям и затова рисувам - да изкарам всичко от главата си.
Дразнят ме безсмислените разговори и да ми хвалят политиците. Както и разликата между бедни и богати.
Радвам се на децата, защото са искрени, особено когато се веселят.
Като малък бях мълчалив, ама по-отворен и тормозех останалите.
Най-важно за мен е да не лъжа себе си, затова подлагам всичко на съмнение.
Не си позволявам да се отчайвам.
Под леглото ми има дебела папка със стари скици - едно време се интересувах повечко от човешкото тяло.
Заспивам на музика или филм. Обичам съня, защото ме зарежда психически.
И сънувам предимно в черно-бяло, като рисунките ми.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах ...And They Lived Happily Ever After с Джони Деп и Шарлот Генсбур, ама стигнах до половината, защото стана късно и трябваше да си лягам.
Харесвам режисьори като хората от Монти Пайтън и Ларс фон Триер - в Антихрист беше показал природата по изключителен начин.
Няма по-глупав филм от Херкулес в Ню Йорк, но най-много съм се смял именно на него - адски е достоен!
Планирам да видя Диктаторът.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам уейв, пънк, джаз, суинг и циганска музика, например холандска. Има един страшен филм - Latcho Drom, който е за пътуването на циганите по света.
Любимите ми групи са Джой Дивижън, Бейрут, Синематик Оркестра и напоследък - Чайнауоман. Блокирам, когато трябва да ги изброявам - те всички ми омръзват в един момент, но после ги преоткривам.
Най-добрият концерт, на които бях, е този на Трио Розенберг миналата година в Sofia Live Club.
В София искам да видя някакви унгарски цигани - Кали Яг например, жестоки са.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Степният вълк на Херман Хесе или На изток от рая на Стайнбек.
Сега чета предимно това, което илюстрирам - за съжаление, не ми стигат минутите за друго. Последно бяха едни разкази на сръбкинята Елена Ленголд.
Много ми говорят за Достоевски и мисля, че е крайно време да го започна.
Най-добре пише Кърт Вонегът, може би.
Изложбата Звяр на Борис Праматаров е в Ma Baker на „Раковски" 136 до 8 юни (петък)
и е само част от десетките събития около Sofia Design Week 2012.
Текст Мартин Дончев / Фотография Васил Танев
Коментари