Недосегаемите

icon
Sofialive.bg

Френското кино от години е подхванало трудната задача да покаже нещата от живота такива, каквито са, без това да е ужасно скучно. Обикновено през последните две-три десетилетия успяваше (и то донякъде) с първата част. Но при Недосегаемите имаме един от редките случаи на перфектно изпълнение и на двете.

Двамата режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано са улеснени в тази задача от факта, че цялата история е по действителен случай. От друга страна обаче въпросната история е за всичко останало, но не и за обикновените неща в живота. Накратко - някакъв младок от предградията (Омар Си) с дебело полицейско досие е нает по странна случайност за помощник на изключително богатия Филип (Франсоа Клузе), който пък е парализиран от врата надолу. Двамата заформят доста неочаквано, но истинско приятелство, и минават през какви ли не ситуации - понякога тъжни (Филип разказва как е загубил любимата жена), понякога абсурдни (пушат козче, докато едни мадами масажират единствената ерогенна зона на Филип - ушите). Но, общо взето, става въпрос за съвсем истински истории, в които никой не заплашва Земята, човечеството или поне Ню Йорк с унищожение, да речем.

Сега, много е важно да дадем заслуженото на Омар Си, известен дотук предимно с телевизионното предаване Омар и Фред, а оттук нататък и с това, че е първият носител на Сезар от африкански произход. Точно така - именно за тази роля мосю Си отмъкна френския еквивалент на Оскар за най-добър актьор, и то не от кого да е, а от Жан Дюжарден, който беше номиринан за Артистът. Приятна изненада идва и от диалога - един от най-болезнените тръни в ахилесовата пета на новото френско кино. Тук той е свеж, непретенциозен и оригинален.

с една дума
УШИ. 5% от потомствените европейци имат щръкнали уши. Смятат ги за неатрактивни още от едно време, а първото свидетелство за медицинска намеса с цел коригирането им е публикувана през 1881-ва.

Текст Веселин Трандов

Ресторант от края на 50-те