Френското кино от години е подхванало трудната задача да покаже нещата от
живота такива, каквито
са, без това да е ужасно скучно. Обикновено през последните две-три
десетилетия успяваше (и то донякъде)
с първата част. Но при Недосегаемите имаме един от редките случаи на
перфектно изпълнение и на двете.
Двамата режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано са улеснени
в тази задача от факта,
че цялата история е по действителен случай. От друга страна обаче въпросната история е за всичко останало, но не и за обикновените неща в живота. Накратко - някакъв младок от предградията (Омар Си) с дебело полицейско досие е нает по странна
случайност за помощник на изключително богатия Филип (Франсоа
Клузе), който пък е парализиран от врата надолу.
Двамата заформят доста неочаквано, но истинско приятелство, и минават през какви ли не ситуации - понякога тъжни (Филип разказва как е загубил любимата
жена), понякога абсурдни
(пушат козче, докато едни мадами масажират единствената ерогенна зона на
Филип - ушите). Но, общо взето, става въпрос за съвсем истински истории, в които никой не
заплашва Земята,
човечеството или поне Ню Йорк
с унищожение, да речем.
Сега, много е важно да дадем заслуженото на Омар Си, известен
дотук предимно с телевизионното предаване Омар и Фред, а оттук нататък и с това, че е първият носител на
Сезар от африкански произход. Точно така - именно за тази роля мосю Си отмъкна френския еквивалент
на Оскар за най-добър актьор, и то не от кого
да е, а от Жан Дюжарден, който беше номиринан за Артистът. Приятна изненада
идва и от диалога - един
от най-болезнените тръни в ахилесовата пета на новото френско кино. Тук той е
свеж, непретенциозен и оригинален.
с една дума
УШИ. 5% от потомствените европейци имат щръкнали уши. Смятат ги за неатрактивни
още от едно време, а първото свидетелство
за медицинска намеса с цел коригирането им е публикувана през 1881-ва.
Текст Веселин Трандов
Коментари