Като един от най-превежданите испаноезични писатели напоследък, постоянно пътувате за срещи с читатели. Какво ви омръзна да ви питат? Най-повтаряният въпрос е дали предишната ми професия на психиатър е повлияла върху писането ми. Почти винаги отвръщам, че не е оказала никакво въздействие, или поне не голямо. Също така, дали съм кубинец, на което пак отговарям с „не". Веднъж ме питаха какво си спомням от Куба, макар да е ясно, че съм си тръгнал оттам на 1 годинка. Оттогава живея в Испания.
И все пак, повлия ли върху писането ви историите на вашите родители, които са напуснали страната по политически причини? Да, така мисля. Знаете ли, винаги съм живял с едно чувство за изгнаничество. Много човешко и разбираемо чувство, известно още от библейски времена. Усещането за Обетована земя, която не съм достигнал. Или за изгубения Рай, в който не мога да се върна. В този смисъл моите романи романи са повлияни от миналото ми, тъй като не са ситуирани в определена страна. Да, главните им герои са предимно испанци, но историите им биха могли да се развият където и да е. Така читателите могат да вникнат в сюжетите ми, без непременно да знаят какво се случва в Испания.
Когато говорите за изгубения Рай и Обетованата земя, означава ли че имате сантимент към Куба? Мисля, че Куба от моите представи не е реалната Куба. Затова използвам думи като Обетована земя и изгубен Рай. Това е нещо, което са имали моите родители. И после са го загубили. През цялото си детство слушах, че това е загубено. Ето защо не смятам, че имам нещо общо с Куба - такава, каквато е в действителност. Връзката ми с тази страна е моето семейство. Никога не съм бил в нея. Също като Итало Калвино, чийто баща е бил дипломат - единствената причина той да се роди там. Сигурен съм, че ако в един момент се върна в Куба, няма да открия нищо, дълбоко свързано с мен.
Не е ли по-скоро разказвач? Мисля, че всички добри писатели първо са добри разказвачи. Писането на литература, на художествена литература, започва с желанието да разказваш.
Факт е, че Пещерата на идеите е повратен за вас роман. Казвате, че международният му успех ви е уверил, че сте взел правилното решение да се отдадете на литературата. Но какво щяхте да правите, ако не бяхте получили признанието на издателите или читателите? Бих казал, че ще ми харесва да пиша и при по-неблагоприятни обстоятелства. Правя го от 8-годишен. Учих медицина и психиатрия в продължение на десет години, прекарах доста време, без да знам, че съм писател. Въпреки това продължих. След приключването на академичните си занимания се заех да пиша. По-късно работих в една болница като психиатър и пишех след работа, като дори не съм си помислял, че някой ден ще се издържам така. Когато започнах да изпращам свои текстове до различни издателства, погледнах по-сериозно на тази възможност. Нищо не би могло да потвърди, че ако нещата се променят и това, което пиша, не се харесва, ще престана да се занимавам с литература.
А кога безсънните нощи бяха повече - преди или след като станахте писател? През целия ми живот. Безсънните нощи за мен са добри нощи. Да спиш е много скучно.
Имате ли по-специални ритуали, докато пишете? Мога да говоря за тях с часове. Голям маниак съм в това отношение. Но сега ще ви кажа само за един. На работната си маса винаги имам гумички за триене, макар че не използвам моливи и реално нямам нужда от тях. Ще разберете дали пиша роман по количеството гумички около мен. Харесва ми да ги виждам, натрупани върху масата. Но не някак безразборно, а една върху друга, в колонки.
И докато пишете роман, си купувате гумички, откъдето и да минете? Точно така. Трябва да ви кажа, че няма никакъв проблем да ми задавате такива въпроси, защото съм психиатър, и вече съм си поставил диагноза, че съм напълно добре.
Добре, но от книгите ви останах с впечатлението, че повдигате сериозни въпроси за начина, по който функционира обществото, както и че обръщате специално внимание на кризата в отношенията между хората. Това не влиза ли в противоречие с позицията ви? И докъде изобщо въздейства литературата? Не знам. Вероятно първите, които биха били поразени от случилото се въз основа на написаното от тях, са анонимните автори на Библията. Възможно е да са писали с желанието да въздействат върху хората, но аз съм сигурен, че дори най-умният от тях ще се вкамени, разбере ли до какви последствия са довели думите му. Възможно е писателят да влияе на обществото, но по начин, който не подлежи на контролиране. Например някой ще каже: „Много ви благодаря, че написахте това, защото разбрах, че ние, хората, не сме свободни". А ти да си го написал с идеята, че хората са свободни. Така е с литературата. Понякога провокираш точно обратното.
И в Клара и сянката, и в Стръв поставяте проблем, характерен за консуматорското общество: ужасът да не успееш да се продадеш, страхът да не бъдеш купен. Ако не можеш да се продаваш и съответно не бъдеш купен, едва ли не излиза, че нямаш стойност. Извън литературата как се отнасяте към начина на мислене, който поощрява тези страхове и кара хората да живея в постоянен шок? Моята гледна точка е доста близка до тази на Брехт. Ще ви дам първо пример от времето, когато пишех Клара и сянката. Разхождах се в Мадрид, по площад „Пуерта дел Сол", където има живи статуи. И тогава се натъкнах на едно момиче с много красив грим - фея, облечена в зелено и с крила. Стоеше напълно неподвижна, а пред нея бе оставена чинийка с монети. Когато някой от хората наоколо се приближеше и пуснеше монети, тя заемаше друга поза в знак на благодарност. Наблюдавах по-скоро сцената, отколкото нея. Погледнах към чинийката, в която имаше към 10 евро на дребно, и се запитах какво би станало, ако вътре имаше 10 милиона? Какво би станало с нея и с всички нас, които стояхме и гледахме? Този въпрос донякъде е отправна точка в Клара и сянката. Ето защо казвам, че позицията ми е близка до тази на Брехт - по някакъв начин всичко зависи от количеството. При по-голямо количество, при по-голяма икономическа стойност, етиката и моралът се деформират, променят се радикално. И тогава от едно момиче, което си изкарва прехраната като жива статуя, вече минаваме към говорене за произведения на изкуството, които струват повече от човешкия живот.
Виждаме как от една страна е светът на постоянната промяна, в който хората са свръхинформирани, мечтаят за нови тела, удължаване на живота, туристически пътувания в Космоса. А от другата са хората, които живеят в крайна бедност, все още не могат да четат или нямат възможност да си купуват книги. Ако този заплетен и същевременно разделен свят беше роман, как бихте го завършили? Бих приключил с него колкото се може по-бързо. Но както казах, писането служи за малко неща. Авторът няма власт върху промените, които могат да настъпят от написаното. Ако искам да направя нещо за едно по-справедливо общество, трябва да го направя като човек. Книгите променят човечеството, но по неконтролируем начин. Въпреки всичко, имам лекото усещане, че ако се четеше повече, щяхме да бъдем по-добри. Това влиза в известно противоречие с убеждението ми, че литературата е безполезна. В края на краищата и любовта е безполезна, но ако всички сме влюбени, ще бъдем по-добри.
струва 16 лв., издава Колибри Текст Красимира Джисова / Превод Боряна Дукова / Фотография Васил Танев
Кръстосва
софийските улици вече втори ден, след
като пристигна за българската премиера
на романа си Стръв.
Година след раждането му в Хавана и след
края на Кубинската революция, семейството
му напуска страната завинаги. Оттогава
Хосе Карлос Сомоса живее в Испания,
която е на път да стане известна и с
гумичките си за моливи. Познаваме го от
българските преводи на романите Клара
и сянката,
Зиг-заг,
Ключът към
бездната и
Пещерата на
идеите (с
награда Златен кинжал,
2002),
който го извади на една по-ярко осветена
литературна сцена, заедно с Джон льо
Каре, Рут Рендъл и Хенинг Манкел.
Като един
от най-превежданите испаноезични
писатели напоследък, постоянно пътувате
за срещи с читатели. Какво ви
омръзна да ви питат? Най-повтаряният
въпрос е дали предишната ми професия
на психиатър е повлияла върху писането
ми. Почти винаги отвръщам, че не е оказала
никакво въздействие, или поне не голямо.
Също така, дали съм кубинец, на което
пак отговарям с „не". Веднъж ме питаха
какво си спомням от Куба, макар да е
ясно, че съм си тръгнал оттам на 1 годинка.
Оттогава живея в Испания.
И все пак, повлия ли
върху писането ви историите на вашите
родители, които са напуснали страната
по политически причини? Да, така мисля.
Знаете ли, винаги съм живял с едно чувство
за изгнаничество. Много човешко и
разбираемо чувство, известно още от
библейски времена. Усещането за Обетована
земя, която не съм достигнал. Или за
изгубения Рай, в който не мога да се
върна. В този смисъл моите романи романи са
повлияни от миналото ми, тъй като не са
ситуирани в определена страна. Да,
главните им герои са предимно испанци,
но историите им биха могли да се развият
където и да е. Така читателите могат да
вникнат в сюжетите ми, без непременно
да знаят какво се случва в Испания.
Когато говорите за
изгубения Рай и Обетованата земя,
означава ли че имате сантимент към Куба? Мисля, че Куба от моите представи не
е реалната Куба. Затова използвам думи
като Обетована земя и изгубен Рай. Това
е нещо, което са имали моите родители.
И после са го загубили. През цялото си
детство слушах, че това е загубено. Ето
защо не смятам, че имам нещо общо с Куба
- такава, каквато е в действителност.
Връзката ми с тази страна е моето
семейство. Никога не съм бил в нея. Също
като Итало Калвино, чийто баща е бил дипломат
- единствената причина той да се роди
там. Сигурен съм, че ако в един момент
се върна в Куба, няма да открия нищо,
дълбоко свързано с мен.
В сайта си казвате,
че писането е единствената магия,
запазена до днес. Но магията предполага
наличието на тайни. Съществуват ли все
още тайни за вас в писането след 14
издадени романа? Да, да... Всъщност
писането е разказване на истории, а има
купища за разказване. Само по себе си
писането е изключително странно
занимание. Няма никакъв официален
документ, който да потвърди, че съм
писател. Не можем да го докажем. По-скоро
други го доказват вместо нас. И понякога
добрият писател няма нищо общо с акта
на писането. Много прост пример за това
е дядото, който разказва истории на
внуците си. По всяка вероятност той дори
не знае да чете и пише, но щом си отвори
устата, всички деца го слушат в захлас.
Въображението им се разпалва от някоя
история, въпреки че най-вероятно той не
е написал и дума. Вие бихте ли го счели
за писател? Аз да.
Не е ли по-скоро
разказвач? Мисля, че всички добри
писатели първо са добри разказвачи.
Писането на литература, на художествена
литература, започва с желанието да
разказваш.
Факт е, че Пещерата на идеите е повратен за вас роман. Казвате, че
международният му успех ви е уверил,
че сте взел правилното решение да се
отдадете на литературата. Но какво щяхте
да правите, ако не бяхте получили
признанието на издателите или читателите? Бих казал, че ще ми харесва да пиша и
при по-неблагоприятни обстоятелства.
Правя го от 8-годишен. Учих медицина и
психиатрия в продължение на десет
години, прекарах доста време, без да
знам, че съм писател. Въпреки това
продължих. След приключването на
академичните си занимания се заех да
пиша. По-късно работих в една болница
като психиатър и пишех след работа, като
дори не съм си помислял, че някой ден ще
се издържам така. Когато започнах да
изпращам свои текстове до различни
издателства, погледнах по-сериозно на
тази възможност. Нищо не би могло да
потвърди, че ако нещата се променят и
това, което пиша, не се харесва, ще
престана да се занимавам с литература.
А кога безсънните
нощи бяха повече - преди или след като
станахте писател? През целия ми живот.
Безсънните нощи за мен са добри нощи.
Да спиш е много скучно.
Имате ли по-специални
ритуали, докато пишете? Мога
да говоря за тях с часове. Голям
маниак съм в това отношение. Но сега ще
ви кажа само за един. На работната си
маса винаги имам гумички за триене,
макар че не използвам моливи и реално
нямам нужда от тях. Ще разберете дали
пиша роман по количеството гумички
около мен. Харесва ми да ги виждам,
натрупани върху масата. Но не някак
безразборно, а една върху друга, в
колонки.
И докато пишете роман,
си купувате гумички, откъдето и да
минете? Точно така. Трябва да ви кажа,
че няма никакъв проблем да ми задавате
такива въпроси, защото съм психиатър,
и вече съм си поставил диагноза, че съм
напълно добре.
Няма как да не ви питам
какво мислите за идеята, че писането е
вид терапия. Има примери за отлични
писатели, започнали така. И ако приемем
писането за терапия, кое изглежда
по-страшно: да се окажеш излекуван и да
спреш да пишеш, или да не се излекуваш
никога? Уважавам това становище, но
на мен писането не ми служи за нищо. За
щастие. Защото ми е дошло до гуша да
живея живот, в който от всяко нещо трябва
да има полза. Литературата не служи за
нищо. За щастие.
Добре, но от книгите
ви останах с впечатлението, че повдигате
сериозни въпроси за начина, по който
функционира обществото, както и че
обръщате специално внимание на кризата
в отношенията между хората. Това не
влиза ли в противоречие с позицията ви?
И докъде изобщо въздейства литературата? Не знам. Вероятно първите, които биха
били поразени от случилото се въз основа
на написаното от тях, са анонимните
автори на Библията. Възможно е да са
писали с желанието да въздействат върху
хората, но аз съм сигурен, че дори
най-умният от тях ще се вкамени, разбере
ли до какви последствия са довели думите
му. Възможно е писателят да влияе на
обществото, но по начин, който не подлежи
на контролиране. Например някой ще каже:
„Много ви благодаря, че написахте това,
защото разбрах, че ние, хората, не сме
свободни". А ти да си го написал с идеята,
че хората са свободни. Така е с литературата.
Понякога провокираш точно обратното.
И в Клара и сянката,
и в Стръв поставяте проблем,
характерен за консуматорското общество:
ужасът да не успееш да се продадеш,
страхът да не бъдеш купен. Ако не можеш
да се продаваш и съответно не бъдеш
купен, едва ли не излиза, че нямаш
стойност. Извън литературата как се
отнасяте към начина на мислене, който
поощрява тези страхове и кара хората
да живея в постоянен шок? Моята гледна
точка е доста близка до тази на Брехт.
Ще ви дам първо пример от времето, когато
пишех Клара и
сянката. Разхождах се в Мадрид,
по площад „Пуерта дел Сол", където има
живи статуи. И тогава се натъкнах на
едно момиче с много красив грим - фея,
облечена в зелено и с крила. Стоеше
напълно неподвижна, а пред нея бе оставена
чинийка с монети. Когато някой от хората
наоколо се приближеше и пуснеше монети,
тя заемаше друга поза в знак на
благодарност. Наблюдавах по-скоро
сцената, отколкото нея. Погледнах към
чинийката, в която имаше към 10 евро на
дребно, и се запитах какво би станало,
ако вътре имаше 10 милиона? Какво би
станало с нея и с всички нас, които
стояхме и гледахме? Този въпрос донякъде
е отправна точка в Клара и сянката.
Ето защо казвам, че позицията ми е близка
до тази на Брехт - по някакъв начин всичко
зависи от количеството. При по-голямо
количество, при по-голяма икономическа
стойност, етиката и моралът се деформират,
променят се радикално. И тогава от едно
момиче, което си изкарва прехраната
като жива статуя, вече минаваме към
говорене за произведения на изкуството,
които струват повече от човешкия живот.
Виждаме как от една
страна е светът на постоянната промяна,
в който хората са свръхинформирани,
мечтаят за нови тела, удължаване на
живота, туристически пътувания в Космоса.
А от другата са хората, които живеят в
крайна бедност, все още не могат да четат
или нямат възможност да си купуват
книги. Ако този заплетен и същевременно
разделен свят беше роман, как бихте го
завършили? Бих
приключил с него колкото се може по-бързо.
Но както казах, писането служи за малко
неща. Авторът няма власт върху промените,
които могат да настъпят от написаното.
Ако искам да направя нещо за едно
по-справедливо общество, трябва да го
направя като човек. Книгите променят
човечеството, но по неконтролируем
начин. Въпреки всичко, имам лекото
усещане, че ако се четеше повече, щяхме
да бъдем по-добри. Това влиза в известно
противоречие с убеждението ми, че
литературата е безполезна. В края на
краищата и любовта е безполезна, но ако
всички сме влюбени, ще бъдем по-добри.
Последният роман на
Хосе Карлос Сомоса Стръв е в близката книжарница,
струва 16 лв.,
издава Колибри
Текст Красимира Джисова / Превод Боряна Дукова / Фотография Васил Танев