Джони Пенков

То в София по-скоро селски тип ще срещнете, отколкото градски", закова ни Джони, докато го навивахме за интервюто, ама не че се дърпаше - веднага ни покани у тях и вика: „Дай да го запишем в моето студио". А то неговото студио си е баш в хола, в апартамента му до бул. „Витоша", който отдавна нарича „Гранд хотел Интерпровинциал". Там, още по времето на баща му - професор в Художествената академия, са идвали хора като Илия Бешков и библиографът Никола Михов, а проф. Александър Балабанов често си похърквал на дивана следобед.

Влизаме на пръсти, защото за нас Джони наистина е градска легенда. Още сме млади и не помним кинопрегледите Фокус, в които той участва още през 60-те заедно с имена като Ицко Финци и Радой Ралин, но помним отлично предаванията Как ще ги стигнем американците с Тодор Колев, които в началото на 90-те вървяха по радиата Витоша и Дарик. Те бяха непоносимо смешни и леки, а в тях течеше и сюрреалистичната мисъл на „тоталния наблюдател" Ст. Ст. Александров, който се изказваше по неповторим начин за абсолютно всичко - от правителството на Виденов през театъра и киното до физиката и химията, та чак пишеше поезия - „София, София/ О, шумна и неприятна столица/ пълна с банички, понички и огризки от кифли". Още въртим и сидито с прословутите телефонни разговори на другаря Пенков, който, пак през 60-те, набира случайни номера и вкарва невинни хора в смущаващи и бутафорни ситуации.

Но нека се върнем в студиото - в средата на стаята върху нисък подиум са инсталирани два микрофона със стойки, а отстрани стърчат чифт огромни черни колони. „Сам съм ги строил, чуйте как звучат само", казва Джони и пуска някакъв запис, който е правен пак там, в същия хол. И направо ни настръхват ушите, защото звукът е божествен, такъв не сме чували никъде, въпреки че сме се мотали по доста студиа. В парчето са само два женски гласа - сега Джони записва албум с еврейски фолклор за музиковеда Николай Кауфман, който е събрал доста изпълнения на солови певци и хорове от България. Сидито е готово, остава само да се довърши книжката към него и, да се надяваме, скоро ще го видим по магазините. Но нека оставим инж. Пенков сам да си каже как е тръгнало всичко.

Започнах от Съветската армия - през 1944-та ни евакуираха в Панчарево, където имаше техен военен гарнизон. Бяхме още деца, ама носехме ракия на началник-склада за радиочасти - Сенката му викахме - а той ни даваше разни чаркове, от които спретвах малки приемници. И досега с това се занимавам - звук и акустика.
Не мечтаех да ставам какъвто и да е било. Имах (подчертава) мерак да правя нещо, а не да се издигам в обществото.

Първо бях радиолюбител, ама после дойдоха неприятностите с Държавна сигурност - обвиниха ме, че съм произвеждал нелегални радиостанции. Затова се обърнах към звука и от малък майсторях високоговорители. Ей тия (посочва двете огромни колони в средата на хола, по които ни изтекоха очите и ушите) ги направих през 1985-а, но не ги давам за никои други.

Не успях да вляза специалност радиотехника, щото тогава имаше медалисти от гимназиите, които ги записваха без изпит. Затова първо учих минно инженерство, после машинно и най-накрая завърших това, което исках. После 40 години работих към Комитета за култура и се занимавах с акустика и високоговорители. Продавахме предимно в Източна Европа, а тук проектирахме апаратурата за всички нови киносалони и театри. Даже шведският принц си купи говорители от нас.

Участвахме в конкурси, които ги организираше ОИРТ - Международната организация за радио и телевизия в социалистическите страни. Беше сериозна работа, събирахме се най-добрите и дори на два пъти бихме финландците Genelec, с които сега работи цял свят. Първия път шефът им побесня, горкият, щото беше вложил много усилия и искаше да прави бизнес, пък за нас беше все едно дали ще спечелим - заплатите ни щяха да си останат същите.

Телефонните разговори тръгнаха случайно - дори нямах магнетофон да ги записвам, а взимах един назаем. После хората си ги прехвърляха от лента на лента и спокойно бих заявил, че това са първите апокрифни записи у нас. Когато тръгнах да ги издавам на диск, се оказа, че нямам нито един и се наложи да звъня на приятели - така в крайна сметка ги събрах.

Центърът и сърцето на кинопрегледите Фокус беше Радой Ралин. В началото помагах само за звуковата част, но един ден отидохме да записваме в Бояна и се разбра, че режисьорът Оскар Кристанов - беше много разсеян, Бог да го прости - забравил текста вкъщи. Да се върнем до София - не става. Тогава казах на Ицко Финци, който беше диктор: „Така и така сме тук, дай да го почваме. Ти ще си журналист, а аз ще съм директор на завод. Задавай ми въпроси и аз ще ти отговарям най-просташки". Получи се много хубаво, но въобще не предполагахме, че ще го пуснат официално. Обаче дойде Радой и като го чу, вика: „Чудно! Все така да правите!". Оттогава започнаха да ме използват за фокусите и така станах известен, ако въобще може да се говори за такова нещо.

Тодор Колев се сети за мен и телефонните ми разговори, когато му предложиха да стартира Как ще ги стигнем американците по радио Витоша. Тогава ходехме на записи ей така - без сценарий и без комисии, които да го проверяват. Сядахме пред микрофона и говорехме каквото ни дойде на акъла. Пък и Ст. Ст. Александров ще каже некоя мъдрост от неговите - щото той е шоп и не търпи да не знае, като го питаш нещо. Комбинира, върти каквото там е запомнил, ама дава отговор.

Имахме една рубрика - Из света на физиката, и го питаме: „Господин Александров, при колко градуса завира водата?". А той мисли, мисли и отговаря: „За петнайсет минути!". Идваха му такива неща, които ние и да се утрепаме, пак нямаше да ги измъдрим.

Вечно ходех гладен, щото Ст. Ст. Александров идваше у нас и изяждаше всичкото ядене. Викам му: „Стефане, първо питай, преди да вземеш нещо". И един ден се връщам вкъщи, Ст. Ст. го няма, обаче оставил бележка: „Взех си хляб и сирене. Може ли?". Много се смях и още я пазя.
Харесвам тези предавания, защото бяха направени ей така - свободно. Имаше всякакви щуротии, но простащини нямаше. Сега всичко се комерсиализира, медиите сами си сложиха цензура, без да има нужда от нея.

Хуморът по радиото е много слаб, но по телевизията върви едно шоу - Пълна лудница, в което има добри попадения. Програма Христо Ботев също е доста интересна, но Хоризонт си е направо информационно заблуждение.
За Нова година ни викнаха с Джеки Стоев да участваме в поредното предаване по телевизията. Искаха да говорим много, да не кажем нищо, но да е смешно. Това се търси сега, за да не се засегне никой.

Заобиколен съм най-вече от кинаджии, защото те имат друго усещане за света и с тях по се разбирам. Благодарен съм на хора като Рангел Вълчанов - от него съм научил толкова много неща.
Не си давам зор и върша всичко по-бавно, не едно през друго, да не стане като с Иван и Андрей.

Не страдам и от носталгия по старото време. Тук бих цитирал бразилския поет Венисиус де Мораис, който след премиерата на документален филм за него, го попитали: „Ако се родите още веднъж, какъв бихте станал?". И той вика: „Ми същият, само че с по-голям кур".

Меракът ми е да записвам фолклор и затова ходя насам-натам по селските събори. Последно бях в село Бабяк край Разлог, където срещнах едни много симпатични помаци. Те са ми по-интересни от градските клюки. Даже заведох Нова телевизия там, участвах в предаването им Звезден репортер. Ама какъв звезден репортер, като аз съм си селски репортер - пак бяха измислили някаква глупост.

Идеите идват непрекъснато - даже са повече, отколкото времето да ги направя. Имам толкова архивни записи, които чакат да бъдат реставрирани. Слушайте сега какво става тука: (пуска ни парче от 1970-а на циганин с гъдулка)

Шик-шика, гъста гора,
тъмна мъгла, остър завой,
мерцедес лека кола и красива чужда женааа.
Черно море, Варна, Златните пясъци на плажа сегааа!

На глава му бомбе лека шапка,
на врата му и вратовръзка,
на гъза му и шантум панталон английски плат,
на крака му - трандафориии.
Искам го, мамо, сакам го, мамо,
Циганчето, най-малкото, цесекарчетооо.

Е това е и днескашната мечта.

Хората непрекъснато говорят за материалното, а и телевизията има голямо влияние върху тях. Не живеят вече собствен живот - когато ме срещат на улицата, ми разправят: „Гледа ли вчера по телевизора...", но не ми казват какво им се е случило напоследък.
Забелязвам, че младите искат да имат пари, за да си плащат забавленията. Ние правехме купони, щуротии и две стотинки не давахме на никого. Това беше единственият начин на живот - в ресторантите не можехме да се отпуснем толкова, колкото по къщите.

София все още е хубава, само дето през зимата е малко по-неприятно - няма дървета, а къщите са много зле. Иначе улиците са пълни, щото улици без народ - за мен това не е град.
Моята кръчма е Сам дойдох, нали е и по-евтина. Вътре не е луксозно и мутри не влизат - ще се изложат, ако ги видят там. В събота свирят Ицко Финци и Васил Пармаков и тогава става по-така, артистична работа.

Лошото на сегашното време е, че хората сами се унифицират. Преди Партията искаше да изглеждаме по един начин - трудови социалистически граждани. Сега всеки се разхожда с бутилка вода, а момичетата винаги са с дълги коси, черни якета и дънки. Затова харесвам чешитите - те не копират, а си имат собствен облик.

Най-обичам да седя пред компютъра и да се занимавам със звук. Понякога тегля стари филми от интернет, които искам да видя отново и да разбера дали наистина са били толкова хубави. Намерих един много приятен - Porte des Lilas на Рене Клер с Жорж Брасен и Пиер Брасьор.

Успехът за мен е в малките неща. Например когато чух колоните ми отново да работят добре. Само чакам да дойдат още няколко приятели, които разбират, за да се порадваме заедно. Ето това ми е успехът.

Фотография Васил Танев

То в София по-скоро селски тип ще срещнете, отколкото градски", закова ни Джони, докато го навивахме за интервюто, ама не че се дърпаше - веднага ни покани у тях и вика: „Дай да го запишем в моето студио". А то неговото студио си е баш в хола, в апартамента му до бул. „Витоша", който отдавна нарича „Гранд хотел Интерпровинциал". Там, още по времето на баща му - професор в Художествената академия, са идвали хора като Илия Бешков и библиографът Никола Михов, а проф. Александър Балабанов често си похърквал на дивана следобед.

Влизаме на пръсти, защото за нас Джони наистина е градска легенда. Още сме млади и не помним кинопрегледите Фокус, в които той участва още през 60-те заедно с имена като Ицко Финци и Радой Ралин, но помним отлично предаванията Как ще ги стигнем американците с Тодор Колев, които в началото на 90-те вървяха по радиата Витоша и Дарик. Те бяха непоносимо смешни и леки, а в тях течеше и сюрреалистичната мисъл на „тоталния наблюдател" Ст. Ст. Александров, който се изказваше по неповторим начин за абсолютно всичко - от правителството на Виденов през театъра и киното до физиката и химията, та чак пишеше поезия - „София, София/ О, шумна и неприятна столица/ пълна с банички, понички и огризки от кифли". Още въртим и сидито с прословутите телефонни разговори на другаря Пенков, който, пак през 60-те, набира случайни номера и вкарва невинни хора в смущаващи и бутафорни ситуации.

Но нека се върнем в студиото - в средата на стаята върху нисък подиум са инсталирани два микрофона със стойки, а отстрани стърчат чифт огромни черни колони. „Сам съм ги строил, чуйте как звучат само", казва Джони и пуска някакъв запис, който е правен пак там, в същия хол. И направо ни настръхват ушите, защото звукът е божествен, такъв не сме чували никъде, въпреки че сме се мотали по доста студиа. В парчето са само два женски гласа - сега Джони записва албум с еврейски фолклор за музиковеда Николай Кауфман, който е събрал доста изпълнения на солови певци и хорове от България. Сидито е готово, остава само да се довърши книжката към него и, да се надяваме, скоро ще го видим по магазините. Но нека оставим инж. Пенков сам да си каже как е тръгнало всичко.

Започнах от Съветската армия - през 1944-та ни евакуираха в Панчарево, където имаше техен военен гарнизон. Бяхме още деца, ама носехме ракия на началник-склада за радиочасти - Сенката му викахме - а той ни даваше разни чаркове, от които спретвах малки приемници. И досега с това се занимавам - звук и акустика.
Не мечтаех да ставам какъвто и да е било. Имах (подчертава) мерак да правя нещо, а не да се издигам в обществото.

Първо бях радиолюбител, ама после дойдоха неприятностите с Държавна сигурност - обвиниха ме, че съм произвеждал нелегални радиостанции. Затова се обърнах към звука и от малък майсторях високоговорители. Ей тия (посочва двете огромни колони в средата на хола, по които ни изтекоха очите и ушите) ги направих през 1985-а, но не ги давам за никои други.

Не успях да вляза специалност радиотехника, щото тогава имаше медалисти от гимназиите, които ги записваха без изпит. Затова първо учих минно инженерство, после машинно и най-накрая завърших това, което исках. После 40 години работих към Комитета за култура и се занимавах с акустика и високоговорители. Продавахме предимно в Източна Европа, а тук проектирахме апаратурата за всички нови киносалони и театри. Даже шведският принц си купи говорители от нас.

Участвахме в конкурси, които ги организираше ОИРТ - Международната организация за радио и телевизия в социалистическите страни. Беше сериозна работа, събирахме се най-добрите и дори на два пъти бихме финландците Genelec, с които сега работи цял свят. Първия път шефът им побесня, горкият, щото беше вложил много усилия и искаше да прави бизнес, пък за нас беше все едно дали ще спечелим - заплатите ни щяха да си останат същите.

Телефонните разговори тръгнаха случайно - дори нямах магнетофон да ги записвам, а взимах един назаем. После хората си ги прехвърляха от лента на лента и спокойно бих заявил, че това са първите апокрифни записи у нас. Когато тръгнах да ги издавам на диск, се оказа, че нямам нито един и се наложи да звъня на приятели - така в крайна сметка ги събрах.

Центърът и сърцето на кинопрегледите Фокус беше Радой Ралин. В началото помагах само за звуковата част, но един ден отидохме да записваме в Бояна и се разбра, че режисьорът Оскар Кристанов - беше много разсеян, Бог да го прости - забравил текста вкъщи. Да се върнем до София - не става. Тогава казах на Ицко Финци, който беше диктор: „Така и така сме тук, дай да го почваме. Ти ще си журналист, а аз ще съм директор на завод. Задавай ми въпроси и аз ще ти отговарям най-просташки". Получи се много хубаво, но въобще не предполагахме, че ще го пуснат официално. Обаче дойде Радой и като го чу, вика: „Чудно! Все така да правите!". Оттогава започнаха да ме използват за фокусите и така станах известен, ако въобще може да се говори за такова нещо.

Тодор Колев се сети за мен и телефонните ми разговори, когато му предложиха да стартира Как ще ги стигнем американците по радио Витоша. Тогава ходехме на записи ей така - без сценарий и без комисии, които да го проверяват. Сядахме пред микрофона и говорехме каквото ни дойде на акъла. Пък и Ст. Ст. Александров ще каже некоя мъдрост от неговите - щото той е шоп и не търпи да не знае, като го питаш нещо. Комбинира, върти каквото там е запомнил, ама дава отговор.

Имахме една рубрика - Из света на физиката, и го питаме: „Господин Александров, при колко градуса завира водата?". А той мисли, мисли и отговаря: „За петнайсет минути!". Идваха му такива неща, които ние и да се утрепаме, пак нямаше да ги измъдрим.

Вечно ходех гладен, щото Ст. Ст. Александров идваше у нас и изяждаше всичкото ядене. Викам му: „Стефане, първо питай, преди да вземеш нещо". И един ден се връщам вкъщи, Ст. Ст. го няма, обаче оставил бележка: „Взех си хляб и сирене. Може ли?". Много се смях и още я пазя.
Харесвам тези предавания, защото бяха направени ей така - свободно. Имаше всякакви щуротии, но простащини нямаше. Сега всичко се комерсиализира, медиите сами си сложиха цензура, без да има нужда от нея.

Хуморът по радиото е много слаб, но по телевизията върви едно шоу - Пълна лудница, в което има добри попадения. Програма Христо Ботев също е доста интересна, но Хоризонт си е направо информационно заблуждение.
За Нова година ни викнаха с Джеки Стоев да участваме в поредното предаване по телевизията. Искаха да говорим много, да не кажем нищо, но да е смешно. Това се търси сега, за да не се засегне никой.

Заобиколен съм най-вече от кинаджии, защото те имат друго усещане за света и с тях по се разбирам. Благодарен съм на хора като Рангел Вълчанов - от него съм научил толкова много неща.
Не си давам зор и върша всичко по-бавно, не едно през друго, да не стане като с Иван и Андрей.

Не страдам и от носталгия по старото време. Тук бих цитирал бразилския поет Венисиус де Мораис, който след премиерата на документален филм за него, го попитали: „Ако се родите още веднъж, какъв бихте станал?". И той вика: „Ми същият, само че с по-голям кур".

Меракът ми е да записвам фолклор и затова ходя насам-натам по селските събори. Последно бях в село Бабяк край Разлог, където срещнах едни много симпатични помаци. Те са ми по-интересни от градските клюки. Даже заведох Нова телевизия там, участвах в предаването им Звезден репортер. Ама какъв звезден репортер, като аз съм си селски репортер - пак бяха измислили някаква глупост.

Идеите идват непрекъснато - даже са повече, отколкото времето да ги направя. Имам толкова архивни записи, които чакат да бъдат реставрирани. Слушайте сега какво става тука: (пуска ни парче от 1970-а на циганин с гъдулка)

Шик-шика, гъста гора,
тъмна мъгла, остър завой,
мерцедес лека кола и красива чужда женааа.
Черно море, Варна, Златните пясъци на плажа сегааа!

На глава му бомбе лека шапка,
на врата му и вратовръзка,
на гъза му и шантум панталон английски плат,
на крака му - трандафориии.
Искам го, мамо, сакам го, мамо,
Циганчето, най-малкото, цесекарчетооо.

Е това е и днескашната мечта.

Хората непрекъснато говорят за материалното, а и телевизията има голямо влияние върху тях. Не живеят вече собствен живот - когато ме срещат на улицата, ми разправят: „Гледа ли вчера по телевизора...", но не ми казват какво им се е случило напоследък.
Забелязвам, че младите искат да имат пари, за да си плащат забавленията. Ние правехме купони, щуротии и две стотинки не давахме на никого. Това беше единственият начин на живот - в ресторантите не можехме да се отпуснем толкова, колкото по къщите.

София все още е хубава, само дето през зимата е малко по-неприятно - няма дървета, а къщите са много зле. Иначе улиците са пълни, щото улици без народ - за мен това не е град.
Моята кръчма е Сам дойдох, нали е и по-евтина. Вътре не е луксозно и мутри не влизат - ще се изложат, ако ги видят там. В събота свирят Ицко Финци и Васил Пармаков и тогава става по-така, артистична работа.

Лошото на сегашното време е, че хората сами се унифицират. Преди Партията искаше да изглеждаме по един начин - трудови социалистически граждани. Сега всеки се разхожда с бутилка вода, а момичетата винаги са с дълги коси, черни якета и дънки. Затова харесвам чешитите - те не копират, а си имат собствен облик.

Най-обичам да седя пред компютъра и да се занимавам със звук. Понякога тегля стари филми от интернет, които искам да видя отново и да разбера дали наистина са били толкова хубави. Намерих един много приятен - Porte des Lilas на Рене Клер с Жорж Брасен и Пиер Брасьор.

Успехът за мен е в малките неща. Например когато чух колоните ми отново да работят добре. Само чакам да дойдат още няколко приятели, които разбират, за да се порадваме заедно. Ето това ми е успехът.

Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆