Малко са
режисьорите, които упорито и във всеки свой филм отказват да забравят, че
киното е преди всичко удоволствие. С Алмодовар то е дори двойно, защото още по
шантавите начални надписи личи как се е забавлявал, докато е
снимал. Въпреки това той споделя в едно от автоинтервютата си: „Има един момент, в
който, да бъдеш забавен, престава да ти бъде забавно. Тогава се връщаш към
вечните теми, нещата, които се пишат винаги с главна буква. Защото в основата
си нищо не се е променило. А те са все същите, откакто свят светува -
удоволствието, болката, истината, свободата, любовта, смъртта... - същественото
е, че винаги може да подходиш по нов начин към тях."
И тук разбираме защо между
смеха и играта му с препратките към любими кумири от класическото кино и поп
културата, току ни осенява някое прозрение, за да остане дълго след края на
филма. Способността му да общува с различна публика на всички нива, да помири
улицата и сцената, го разкрива не само като разказвач на забавни (и все по-заплетени)
истории, но и като мъдър тълкувател на живота. В същото време ни кани и да се
посмеем над страховете и мислите, спохождащи го късно нощем. Защото знае, че най-верният
път към публиката е искреността.
Изкуството на
Алмодовар е силно автобиографично и за да го разберем, трябва да подредим
огромния пъзел на живота му, макар да не е възможно да се справим докрай. Роден
е в Ла Манча, но не онази романтичната на Дон Кихот, а една по-скорошна, все
така прашна и безкрайна. В родното му градче Калсада де Калатрава сега има
изложбена зала, посветена на него, а мъжете и до днес киснат безперспективно по
баровете, затънали до кокалчетата в мазни салфетки, точно както ги описва
самият Алмодовар.
През 50-те години на миналия век, в атмосфера на
консерватизъм и безвремие, на интелигентния Педро не му оставало друго, освен
да поглъща книги и филми на корем. И, разбира се, да помага на майка си. А тя -
в свободното си време - обикновено четяла на неграмотните си съседи писмата,
изпратени им от роднини. За да направи описаната в тях действителност
по-красива, понякога тя променяла написаното. В крайна сметка никой, освен
Педро, не би могъл да хване малката й хитрост. Точно това е и първият урок по
кино, който Алмодовар получава: хората не винаги искат да чуят истината. Дай им
добре скроена лъжа, вкарай ги в красив филм - понякога те имат нужда именно от
тях.
Алмодовар израства самотен, ексцентричен и дори
скандален - явен признак, че в един момент светът ще научи за него. Едва на
седемнайсет, той се спасява от провинциалната скука и заминава за Мадрид.
Франко тъкмо бил затворил филмовото училище, което го лишава от академично
образование, но пък забраненото кино е по-сладко, поради което Алмодовар остава
любопитен и изобретателен през цялата си кариера (като повечето самоуки
режисьори впрочем).
Намира си скучна работа - в испанската телефонна
компания. Тя обаче му позволява да пише сценарии и да съчинява порнографски
фоторомани в работно време, а останалото - да запълва с наркотици, разврат и
аматьорски филми. Денем го раздава примерен гражданин, а нощем, обут в мрежести
чоропогащници, пее нещо средно между диско и пънк редом с Фани Макнамара - водеща
фигура в ъндърграунд вълната, наречена „мовида". Алмодовар също е нейна ключова
фигура, а първите му късометражки с красноречиви заглавия като
Две курви или Любовна история, която
завършва със сватба, Падението на Содом, Сексът идва, сексът си отива и
Чукай... Чукай... Чукай ме, Тим са
съвсем в крак с разхайтения й дух.
Пълнометражният му дебют не остава по-назад:
Пепи, Луси, Бом и другите момичета от
квартала разказва за няколко приятелки от предградията, които отглеждат
марихуана, пикаят една върху друга в израз на обич и се гаврят с мъжете.
Въпреки че е обявен за „най-лошия испански филм на всички времена", е дяволски
забавен. А след него Кармен Маура, която играе Пепи, се превръща в запазена
марка на киното на Алмодовар.
В следващия
Лабиринт на страстите един от ключовите моменти е
травестит-мазохист (надрусан Макнамара), който изпада в екстаз, докато
мустакатият Алмодовар, рови с бормашина в гръдния му кош. След като монахини
четат порно романи и се помпат с хероин във
В
мрака, а в
Какво сторих, за да
заслужа това Кармен Маура подарява сина си на зъболекар-педофил, Алмодовар
решава, че е време за нещо по-сериозно.
Повратна точка в кариерата му е гей-романсът
Законът на желанието с младият и зелен
все още Антонио Бандерас. Това е и първият проект на продуцентската компания El
Deseo, основана от него и брат му Аугустин, благодарение на която Алмодовар
получава независимост в работата си оттук насетне.
Големият пробив сред критика и публика обаче идва
с
Жени на ръба на нервна криза за
едни шантави, вечно влюбени и вечно изоставяни жени, в сравнение с който Кари
Брадшоу и придворният й кокошарник си остават скучни стари моми. Следват заснетите
в три поредни години
Ела, завържи ме!,
Високи токчета и
Кика, в които режисьорът продължава да смесва криминалния жанр с мелодрамата и комедията, да ги
разиграва в безумен мизансцен на ръба между барока, поп арта и откровения кич,
и да радва всякакъв тип зрители - от отрудени домакини до изтънчени естети. Алмодовар открива за киното си
Виктория Абрил, Роси Де Палма, Вероника Форке и Мариса Паредес, отреждайки им да
се превъплътят в раними, емоционални, но при все това силни героини, нареждащи
се сред най-виталните образи в историята на киното.
И докато в тези три
филма увлеченията му към уличния стайлинг все още надделяват, то в
Цветето на моята тайна и
Жива плът сюжетът, диалогът и сериозното
заиграване с жанровете взимат превес над авангардните хрумки. Овладяна е и азбуката
на киното (при това изкусно), за да обогати емоционалното преживяване от
гледането.
Следва
Всичко за майка ми, заснет малко след
смъртта на собствената му майка и посветен на „жените, които умеят да бъдат актриси".
Това е най-вдъхновеният женски групов портрет във филмографията със заслужен
Оскар за чуждоезичен филм и може би първият, в който тъгата взима превес над
смеха.
Неудържимо
сърцераздирателен е и
Говори с нея, а
колкото по-абсурдни стават сюжетите, които разказва, толкова повече си даваме
сметка за толерантността му към човешките странности и желанието му да ги
разбере - санитарят Бениньо, макар и мил влюбен мъж, все пак си пада малко некрофил;
героинята на Пенелопе Круз от
Завръщане хладнокръвно накълцва мъжа си и го забравя във фризера. Сякаш има едно спонтанно
желание у Алмодовар да защити маргиналните класи в обществото, с които самият
той се идентифицира. В центъра на всеки негов филм не са травеститът или
хетеросексуалният, проститутката или монахинята, домакинята или
интелектуалката, убиецът или светецът, инвалидът или атлетът, творецът или
имитаторът, мъжът или жената, а преди всичко „човекът от плът и кръв", изтъкан
от страсти и роб на своите желания.
Още по-страховит е
предпоследният
Кожата, в която живея,
в който пластичен хирург си играе на Франкенщайн, но за Алмодовар и най-тъмните
страни на човешката природа сякаш могат да бъдат оправдани с любовта, самотата
и вечното естествения стремеж на човека да се сближи с друг човек.
Новият
Свалки в облаците обаче вещае обратен
завой към комедията, чистият смях и ярките цветове на екрана, в комбинация със
заплетен сюжет в статична среда и забавни интерпретации по вечни теми като
секса и смъртта. За пръв път от пет филма насам, премиерата не е на фестивала в
Кан, а в любимия му Мадрид, с което сякаш заявява, че зрителите го интересуват повече
от наградите. Вече четохме и първите обвинения в посредственост, но това едва
ли ще пречупи един фен на Алмодовар. А и той май не настоява киното му да се
взема твърде сериозно - един заклет хедонист, знае колко вредно е това за
удоволствието.
Текст Мариана
Христова / Фотография Michel Comte (първа и втора)
Малко са
режисьорите, които упорито и във всеки свой филм отказват да забравят, че
киното е преди всичко удоволствие. С Алмодовар то е дори двойно, защото още по
шантавите начални надписи личи как се е забавлявал, докато е
снимал. Въпреки това той споделя в едно от автоинтервютата си: „Има един момент, в
който, да бъдеш забавен, престава да ти бъде забавно. Тогава се връщаш към
вечните теми, нещата, които се пишат винаги с главна буква. Защото в основата
си нищо не се е променило. А те са все същите, откакто свят светува -
удоволствието, болката, истината, свободата, любовта, смъртта... - същественото
е, че винаги може да подходиш по нов начин към тях."
И тук разбираме защо между
смеха и играта му с препратките към любими кумири от класическото кино и поп
културата, току ни осенява някое прозрение, за да остане дълго след края на
филма. Способността му да общува с различна публика на всички нива, да помири
улицата и сцената, го разкрива не само като разказвач на забавни (и все по-заплетени)
истории, но и като мъдър тълкувател на живота. В същото време ни кани и да се
посмеем над страховете и мислите, спохождащи го късно нощем. Защото знае, че най-верният
път към публиката е искреността.
Изкуството на
Алмодовар е силно автобиографично и за да го разберем, трябва да подредим
огромния пъзел на живота му, макар да не е възможно да се справим докрай. Роден
е в Ла Манча, но не онази романтичната на Дон Кихот, а една по-скорошна, все
така прашна и безкрайна. В родното му градче Калсада де Калатрава сега има
изложбена зала, посветена на него, а мъжете и до днес киснат безперспективно по
баровете, затънали до кокалчетата в мазни салфетки, точно както ги описва
самият Алмодовар.
През 50-те години на миналия век, в атмосфера на
консерватизъм и безвремие, на интелигентния Педро не му оставало друго, освен
да поглъща книги и филми на корем. И, разбира се, да помага на майка си. А тя -
в свободното си време - обикновено четяла на неграмотните си съседи писмата,
изпратени им от роднини. За да направи описаната в тях действителност
по-красива, понякога тя променяла написаното. В крайна сметка никой, освен
Педро, не би могъл да хване малката й хитрост. Точно това е и първият урок по
кино, който Алмодовар получава: хората не винаги искат да чуят истината. Дай им
добре скроена лъжа, вкарай ги в красив филм - понякога те имат нужда именно от
тях.
Алмодовар израства самотен, ексцентричен и дори
скандален - явен признак, че в един момент светът ще научи за него. Едва на
седемнайсет, той се спасява от провинциалната скука и заминава за Мадрид.
Франко тъкмо бил затворил филмовото училище, което го лишава от академично
образование, но пък забраненото кино е по-сладко, поради което Алмодовар остава
любопитен и изобретателен през цялата си кариера (като повечето самоуки
режисьори впрочем).
Намира си скучна работа - в испанската телефонна
компания. Тя обаче му позволява да пише сценарии и да съчинява порнографски
фоторомани в работно време, а останалото - да запълва с наркотици, разврат и
аматьорски филми. Денем го раздава примерен гражданин, а нощем, обут в мрежести
чоропогащници, пее нещо средно между диско и пънк редом с Фани Макнамара - водеща
фигура в ъндърграунд вълната, наречена „мовида". Алмодовар също е нейна ключова
фигура, а първите му късометражки с красноречиви заглавия като Две курви или Любовна история, която
завършва със сватба, Падението на Содом, Сексът идва, сексът си отива и Чукай... Чукай... Чукай ме, Тим са
съвсем в крак с разхайтения й дух.
Пълнометражният му дебют не остава по-назад: Пепи, Луси, Бом и другите момичета от
квартала разказва за няколко приятелки от предградията, които отглеждат
марихуана, пикаят една върху друга в израз на обич и се гаврят с мъжете.
Въпреки че е обявен за „най-лошия испански филм на всички времена", е дяволски
забавен. А след него Кармен Маура, която играе Пепи, се превръща в запазена
марка на киното на Алмодовар.
В следващия Лабиринт на страстите един от ключовите моменти е
травестит-мазохист (надрусан Макнамара), който изпада в екстаз, докато
мустакатият Алмодовар, рови с бормашина в гръдния му кош. След като монахини
четат порно романи и се помпат с хероин във В
мрака, а в Какво сторих, за да
заслужа това Кармен Маура подарява сина си на зъболекар-педофил, Алмодовар
решава, че е време за нещо по-сериозно.
Повратна точка в кариерата му е гей-романсът Законът на желанието с младият и зелен
все още Антонио Бандерас. Това е и първият проект на продуцентската компания El
Deseo, основана от него и брат му Аугустин, благодарение на която Алмодовар
получава независимост в работата си оттук насетне.
Големият пробив сред критика и публика обаче идва
с Жени на ръба на нервна криза за
едни шантави, вечно влюбени и вечно изоставяни жени, в сравнение с който Кари
Брадшоу и придворният й кокошарник си остават скучни стари моми. Следват заснетите
в три поредни години Ела, завържи ме!,
Високи токчета и Кика, в които режисьорът продължава да смесва криминалния жанр с мелодрамата и комедията, да ги
разиграва в безумен мизансцен на ръба между барока, поп арта и откровения кич,
и да радва всякакъв тип зрители - от отрудени домакини до изтънчени естети. Алмодовар открива за киното си
Виктория Абрил, Роси Де Палма, Вероника Форке и Мариса Паредес, отреждайки им да
се превъплътят в раними, емоционални, но при все това силни героини, нареждащи
се сред най-виталните образи в историята на киното.
И докато в тези три
филма увлеченията му към уличния стайлинг все още надделяват, то в Цветето на моята тайна и Жива плът сюжетът, диалогът и сериозното
заиграване с жанровете взимат превес над авангардните хрумки. Овладяна е и азбуката
на киното (при това изкусно), за да обогати емоционалното преживяване от
гледането.
Следва Всичко за майка ми, заснет малко след
смъртта на собствената му майка и посветен на „жените, които умеят да бъдат актриси".
Това е най-вдъхновеният женски групов портрет във филмографията със заслужен
Оскар за чуждоезичен филм и може би първият, в който тъгата взима превес над
смеха.
Неудържимо
сърцераздирателен е и Говори с нея, а
колкото по-абсурдни стават сюжетите, които разказва, толкова повече си даваме
сметка за толерантността му към човешките странности и желанието му да ги
разбере - санитарят Бениньо, макар и мил влюбен мъж, все пак си пада малко некрофил;
героинята на Пенелопе Круз от Завръщане хладнокръвно накълцва мъжа си и го забравя във фризера. Сякаш има едно спонтанно
желание у Алмодовар да защити маргиналните класи в обществото, с които самият
той се идентифицира. В центъра на всеки негов филм не са травеститът или
хетеросексуалният, проститутката или монахинята, домакинята или
интелектуалката, убиецът или светецът, инвалидът или атлетът, творецът или
имитаторът, мъжът или жената, а преди всичко „човекът от плът и кръв", изтъкан
от страсти и роб на своите желания.
Още по-страховит е
предпоследният Кожата, в която живея,
в който пластичен хирург си играе на Франкенщайн, но за Алмодовар и най-тъмните
страни на човешката природа сякаш могат да бъдат оправдани с любовта, самотата
и вечното естествения стремеж на човека да се сближи с друг човек.
Новият Свалки в облаците обаче вещае обратен
завой към комедията, чистият смях и ярките цветове на екрана, в комбинация със
заплетен сюжет в статична среда и забавни интерпретации по вечни теми като
секса и смъртта. За пръв път от пет филма насам, премиерата не е на фестивала в
Кан, а в любимия му Мадрид, с което сякаш заявява, че зрителите го интересуват повече
от наградите. Вече четохме и първите обвинения в посредственост, но това едва
ли ще пречупи един фен на Алмодовар. А и той май не настоява киното му да се
взема твърде сериозно - един заклет хедонист, знае колко вредно е това за
удоволствието.
Текст Мариана
Христова / Фотография Michel Comte (първа и втора)
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители