Едно
време на Иън Макюън му викали Иън Макабър.
Защото пишел главно за тъмни улички,
заключени мазета, странни дечурлига и
симпатични хора със слабост към
разчленяването на човешки тела.
Някъде
през 80-те, и по-точно през 1987-а, Макюън
сменя амплоато и почва да го дава не
толкова злокобно, но и малко по-сериозно.
Именно Дете във времето е романът,
с който прави това.
Името
му обаче няма нищо общо с парчето на
Дийп Пърпъл,
но
затова пък само те липсват вътре. Тук
има какво ли не: отвлечено дете, рухващ
брак, пътуване във времето и лицензирани
просяци по улиците на един лекинко
антиутопичен Лондон.
Или,
с две думи: Стивън Луис, станал по
случайност детски писател, отива до
супермаркета с тригодишната си дъщеря,
където момиченцето е отвлечено. Романът
разказва как се живее след загуба като
тази, но истината е, че с две думи не може
да се опише.
Дете във
времето определено е
най-политическият роман на Макюън. Добре
е да го прочете всеки, който иска да
разбере защо английските интелектуалци
все още не се кефят на Маргарет Тачър.
Но и всеки, който иска да потъне в един
богат, наситен романов свят със запомнящи
се герои, много психология и особено
усещане за относителността на времето.
И да, пътуването напред-назад из него
наистина го има - иначе главният герой
щеше да бъде абортиран и никой нямаше
да чуе за него.
14 лв., изд. Колибри, превод Иглика Василева
Авторът!
Авторът!
Иън Макюън е
роден през 1948-а. Детството си прекарва
в Азия, Северна Африка и Германия - баща
му е военен и семейството се мести от
база на база. Първият му сборник с разкази
излиза през 1975-а, а първият роман - три
години по-късно. Все по-често за него
разправят, че май-май е най-големият
английски писател в момента. Сигурно
заради здравословната смесица от фин
стил, дълбок интерес към вътрешния свят
на героите и привързаност към разказването
на истории. Преди време пък го обвиниха
в антиислямски предразсъдъци, защото
каза, че на терористите от 11 септември
им липсва въображение. У нас излязоха
седем негови романа, но най-любим ми е
Изкупление, който преведох
собственоръчно и по който направиха як
филм с Кийра Найтли в онази незабравима
зелена рокля.
Нещо
подобно
Мрачното, малко
абсурдно, малко антиутопично общество
в романа напомня повече Кафка, отколкото
Оруел. Лекциите за природата на времето
ми разчовъркаха тийнейджърските спомени
за Клифърд Саймък, макар че Макюън
сигурно ги е мислил по-скоро откъм Пруст
и Вирджиния Улф. Цялата „щипната"
реалност, в която стават странни работи,
е съзвучна с онази при майсторите на
магическия реализъм като Маркес и Рушди.
Текст Ангел Игов / Фотография Васил Танев и Eamon McCabe
Коментари