Романът
на Джефри Юдженидис започва стряскащо:
още на първата страница научаваме, че
и петте дъщери на семейство Лисбън се
самоубиват в тийнейджърска възраст. Но
Непорочните
самоубийства не
цели да стряска или шокира. Напротив -
онова, което четем, е всъщност опитът
на една момчешка компания да възстанови
събитията години по-късно, да разбере
момичетата, и да призове собствената
си младост. Междувременно Детройт е
съсипан, всичко се е променило, забравата
е плъзнала навсякъде, но някогашните
момчета упорито дълбаят в спомена, даже
пазят веществени доказателства за него.
Тази книга е уникална с това, че е
разказана в първо лице, множествено
число. „Ние"-формата не е просто някакъв
трик, тя дава вкуса на разказа - вкус
на легенда, мит, колективно сражение с
времето. Аз друга такава книга не съм
чел. Ако ти се сещаш - обади ни се.
Романът явно е харесал и на София Копола,
щом направи по него дебютния си филм, в
който цари същата магическа атмосфера
на смаяна от себе си тленност. (За което
пък помогна и музиката към Девствени
самоубийства, дело на незабравимите
франсета Еър - б.р.)
Непорочните самоубийства е в близката книжарница, струва 14 лв.,
изд. Жанет-45;
преводът от английски е на
Невена Дишлиева-Кръстева
Авторът! Авторът!
Има
хора, които бълват по три книги на година.
Юдженидис го дава по-полека и до момента
пуска по един роман на девет години.
Непорочните
самоубийства е от 1993-та, Мидълсекс излезе
през 2002-ра (и предизвика фурор сред
критиците, че дори му донесе Пулицър), а The
Marriage Plot е
съвсем пресен, от този октомври, и
българският издател обещава да не подмине и него. Иначе Юдженидис, както подсказва
името, е американец от гръцки произход,
преподава творческо писане в Принстън
и обича да пише за родния си Детройт.
Нещо подобно
Самият Юдженидис казва, че се учи от Сол
Белоу и Филип Рот. Това наистина си личи,
не само в стремежа да се призове духа
на мястото и времето, не само в писането
за второ поколение имигранти в Щатите,
но и в стила. Тъкмо в стила обаче
Непорочните самоубийства ми напомня
и Маркес. Вярно, тук чудеса не се случват,
но цялата митична аура, която идва от
колективното разказване, си лъха на
магически реализъм - достатъчно здраво,
че Детройт да заприлича на някакво
мичиганско Макондо.
Текст Ангел Игов Фотография Васил Танев / interviewmagazine.com
Коментари